Крайовският мирен договор от 1940 г. - да превърнем 6 и 7 септември в Дни на Съединението на България?

Отминаха два дни, в които първо цялата страна празнува официално – по повод Ден на Съединението на България от 1885 г. (6 септември), а на другия ден (7 септември) – в регионален порядък своите тържества проведоха властта и гражданите в областите Добрич и Силистра във връзка с т.нар. Второ Съединение на България с конкретен повод – 80 години от подписването на Крайовския договор. Благодарение на него през 1940 г. по мирен начин България си връща изконна родна територия.

При добро желание от страна на Народното събрание спокойно двата дни – 6 и 7 септември, може да бъдат обявени за Дни на Съединението. Така ще се отдаде еднаква значимост и на двете събития, които в голяма степен са останали в историята ни със своята неповторимост по форма и съдържание.

Навръх 7 септември късно вечерта предаването История.БГ по Българска национална телевизия бе от малкото в телевизионния ефир, посветени на Добруджанския въпрос, останал открит още след Освобождението на България от турско робство през 1878 г. За да намери частично решение 62 години по-късно, превръщайки се в един от акцентите при решаване на българския национален въпрос.

В предаването участваха по един представител на МО и БАН, двама преподаватели от Софийски университет и нито един от общностите с центрове Силистра и Добрич, за да придадат регионална автентичност на темата.

В рамките на проведената дискусия се чуха важни факти, свързани със събитията, някои от които не са познати в достатъчна степен за широката аудитория – по признание на дискутиращите – това е по причина на отсъствието на темата в медиите, обявени за длъжници по отношение съдбата на добруджанци.

Най-важното от споделената информация в комплект

Южна Добруджа остава извън България през 1913 г., когато е в борба срещу всички свои съседи, имащи териториални претенции към нашата страна, а после повторно и с решение на международно ниво след Първата световна война, когато сме в национална катастрофа. И нямаме никакви възможности да реализираме идеята за обединена България от Дунав до Бяло море и от Охрид до Черно море.

Констатирано бе, че загубвайки Южна Добруджа, България губи позиции в стопанския износ по отношение на пшеница и тютюн; тежко се отразява новата ситуация на пристанищата в Русе – на река Дунав, и на Варна – на Черно море, които влизат в ограничителен режим, тъй като е настъпила промяна в износната характеристика на държавата.

България се лишава не само от територия, но се променя и в човешки аспект – в чужда държава е вече население от 280-300 хил. души – основно българи и в по-малка степен – турци. Поне 50-60 хил. от тях впоследствие емигрират в България (раждат се добруджанските квартали в София, Варна, Русе, Шумен).

Дискутиращите не пропуснаха да подчертаят, че по отношение на Добруджа (Северна и Южна) управляващите у нас проявяват учудваща, но последователна апатия от 1878 до 1913 г., а проблемът с българите там е част от българския национален въпрос. В същото време в началото на 20-те години румънски генерал е заявил публично, че наричаната от румънците Южна Добруджа „квадрилатер” („четириъгълник”) е румънска по име, но е българска  по сърце и душа.

Достатъчна причина, за да няма в областта инвестиция през годините на окупация (в свой материал от преди години директорът на музея в Тутракан Петър Бойчев е заявил, че през 1940 г. в града е отбелязано, че за целия период на румънско управление са построени само две сгради).

Събеседниците бяха категорични, че годините работа на българската дипломация за реалистично възвръщане на Южна Добруджа в условия на вечни интереси на т.нар. Велики сили към съдбата на балканските народи и държави започва да дава плодове едва след 1938 г. (Мюнхенското споразумение слага край на статуквото от края на Първата световна война). А едва 4 години преди това въпросът е поставен открито с идеята за мирно възвръщане.

И всичко това на фона на нов етап в междудържавническите отношения в Европа, вкл. след като вече се е надигнала ревизионистична вълна от страни – Германия, Унгария, недоволни (ощетени) от „разпределението” след Първата световна война. Междувременно Франция, която на Балканите „пази” Югославия и Румъния, е разгромена и това в краткосрочен план дава реални шансове на България да реши проблема с Южна Добруджа. В допълнение – през 30-те години той има макар и предимно декларативната подкрепа на СССР, защото няма сведения за реално застъпване по дипломатичен път.

През 1940 г., вероятно и преди това, е имало и други сценарии за решаване на въпроса (по военен път – за отбелязване – цар Борис Трети е против този вариант, но и чрез „чужда помощ” – т.е. срещу поемане на определени ангажименти) – в този период обаче страната ни е в режим на неутралитет.

В тези години на дипломатически напредък се установява, че има перспектива в реализацията на постепенна мирна ревизия (дебати е имало още на Парижката мирна конференция през 1918 г., предвид наличието на българско население в областта – поне 50%, имаме силни морални позиции).

През 1924-1925 г. обаче е променена демографската характеристика със заселване на националистично настроени румънци от вътрешността на страната, както и на куцовласи от Македония. Всички те са оземлени с отнемане на земя от българското население (т.нар. третина, но на практика сумарно иде реч за 50% от цялата обработваема земя, превърната в поземлен фонд за оземляване на колонизаторите), която впрочем местните добруджанци никога не получават обратно.

За разлика от 68 хил. севернодобруджанци, които са оземлени приблизително спрямо декларирананата от тях и притежавана земя по местата, откъдето идват. През 90-те години граждански комитети в Силистра и Добрич поискаха ревизия на тази несправедливост, но не получиха подкрепа от Народното събрание  и от тогавашните правителства.

И една цифрова подробност – 1 млрд леи обезщетение се е ангажирала да плати българската държава чрез Крайовския договор: според участници в дискусията, благодарение на системно превантивно изкупуване от страна на нашата държава на обезценени на борсите румънски леи, в крайна сметка сме платили 30-50 млн. лева.

Още един важен факт: всички правителства – от  Стамболов до Филов, са твърдели, че границите ни са несправедливи, а през това време не преставаме да говорим за български малцинства в Добруджа и в други територии извън страната.

Така във времето „плодът назрява”, за да дойде времето за подписване на Крайовския договор на 7 септември 1940 г. Година по-късно на 1 октомври - денят на навлизането на българските войски в освободена Силистра е повод за откриване на първия в града паметник - на символа на Добруджа - войводата Стефан Караджа, посветен на щастливото събиите. Той е дело на силистренския художник Павел Метеоров.

За да говорим 80 години по-късно като за най-великия миг от десетилетия насам в българската история и за безпрецедентно в практиката на Европа мирно и трайно решение на териториален въпрос между две съседни държави (с размяната на население границата е превърната в етническа).

Шедьовърът на българската външна политика е резултат от мобилизацията на българската дипломация в продължение на години. Достатъчен повод за неповторимите тридневни тържества в цялата Стара България след прокламацията за възвръщането на  Южна Добруджа. Договорът е наричан още и модел за решаване на международни спорове, останал без аналог в световната история.

Макар за кратко (7-25 септември) да настъпва и период на междуцарствие и безнаказаност при изнасянето на румънските войски и на румънското население. Навлизането на българските войски, посрещнати тържествено и с умиление от местното население, е процес, разпределен във времето и в 4 зони (първи свободата си виждат гражданите на Тутракан и Балчик – на 21 септември), Добрич – на 25 септември, Силистра – на 1 октомври, и др.

Дискутиращите не пропуснаха да споделят, че е неправилно Крайовският договор да бъде наричан Спогодба, тъй като самият договор съдържа в себе си 4 спогодби с дейности, които да се осъществят на територията на преначертаната карта на България с граници от 1913 г. Така България се оказва единствената държава, запазила своята територия от преди Втората световна война. При това с увеличение от 63 хил. на 111 хил. кв. километра и с население, нараснало с 68 хил. изконни българи.

Обсъдена бе и темата защо по времето на социализма не се говори за 7 септември и за Крайовския договор – припомнено бе, че тогава е период на комунистически интернационализъм; отделно на същата дата е роден Тодор Живков; друг мотив - не е бивало да се говори за заслугите на цар Борис Трети и на Хитлер, както и на царската ни дипломация.

В края на телевизионното предаване участващите се обединиха около заключението, че подобно на 7 септември – ден за подписване на Крайовския договор, осигурил Второто Съединение на България, има и други забравени, както и пренебрегнати дати от историята ни, за които трябва да се говори, защото са оставили трайна следа, а за нея не знаят съвременните поколения.

Журналистическа интерпретация: Йордан Георгиев