– Къде е Силистра? – На един сън от София....

 „От тук започва България”, „земята на Аспаруховите българи”, „най-запазената римска крепост по Долния Дунав”, „родното място на първия дипломат Аеций” и „градът на 24-те Доростолски светци” – всичко това  вместо поклон пред историческата правда. „Крайдунавска Добруджа”, „житницата на България” и „О, Добруджански край!” – великолепна тройна комбинация между чудесна журналистическа приумица и метафорично народовъзприятие.  „Най-северният север” „габърчето на географията”, „най-близката отправна точка до руските пазари” и „подходът към Делтата на река Дунав” – комплект от политико-географски аргументи за пред институциите на „жълтите павета” в столицата на България (доскоро), а вече и за евроцентъра Брюксел.

Това е Силистра. Един град, който е на 1 900 години и има претенцията за непревземаема крепост. Макар да е „на един сън от София”. Ако приемем новата мерна единица (наричали я „синики”), популярна някъде край Северния ледовит океан като мярка за разстояние”между различни обекти.

 И преди близо 20 години времето между София и Силистра пак бе с размера на един кратък сън, прекаран на avion-а. Колкото да посрещнеш в ранната утрин слънцето край Дунава и да се здрависаш със смога край Перловскарека. Само час по-късно. Преди да атакуваш подстъпите на министерства и агенции (някога наричани комитети). Като всеки провинциалист, зареден с армагани в дисагите (преди), а сега с лап-топ в дипломатическото куфарче, преситен от проекти. С вписани със симпатично мастило законни комисионни за посредници-консултанти. За да се пребориш за нечетлив министерски подпис, подплатен с мокър печат. Или за обещание за пари за нещо, пропуснато в плановете на чиновниците. За които Силистра продължава „да е някъде там”, закъдето трябва да се запътиш специално, ако искаш да видиш с очите си „малката Хавана”. Или каквото е останало от нея.

За „45 години народна власт” Силистра е имала един-едничък  министър, а за други „няма и 20 години демокрация” – „само още един представител в Министерския съвет”. Плюс трима заместници в министерства, от които един е действащ в ерата на „тройната коалиция”. Броя на чиновниците на високи постове не го знаем, защото си имаме традиция да не ги търсим. А и те бързо заболяват от болесттта „на най-голямото село” да се правят на велики и на по-големи светци от папата, аудиенцията при който е нещо свещено. Като божествените крави в Индия, да речем. Да ги докоснеш – дума да не става. Най-много да се снимаш с тях. За да имаш доказателства, че са те приели най-накрая. Иначе ще те обвиняват, че си сънувал.

Иначе сънищата са хубаво нещо. Примерно да сънуваш, че си на първия ред в някоя световно известна концертна зала и да слушаш със затаен дъх оперната прима и наша съгражданка Стефка Евстатиева. Както и на други две светила на класическата музика – наши съграждани – певецът Христо Сарафов и басът Лъчезар Пеев, внук на славния музикант Пейчо Пеев. В Силистра, където повече от век поддържаме смесения хор „Седянка”; от близо 100 години провеждаме хоров фестивал, а до преди известен брой лета дори имахме самодейна операта. Сега поне се радваме на няколко фолклорни ансамбъла, на професионален Градски духов оркестър.

И на Драматично-куклен театър, който доскоро се разкарваше из България с раздрънкан автобус, за да разнася славата ни на „единственото частно яхтено пристанище по поречието на река Дунав в България”. В което вече спират лайнери, за да се возят богатите им пасажери на писана каруца, да сърбат рибена чорба с люта чушка в Добруджанската къща (какво значение дали в Алфатар или в Калипетрово?) и да вдигат наздравици с кайсиева ракия. Дето все още играе ролята на шперц към портите на чиновническия Сезам. Защото е повод за запознанство и основателна причина за неформално приятелство. От което не е задължително да се зароди трайна бизнес-дружба. От чистата ракия  и от мерлото „от истинско грозде” от „Бутикова изба – Кайнарджа” поне глава не боли, защото осигурява приятен „сън в лятна нощ”. Иначе щяха ли да се натискат да я пият посланици от над 20 страни по света, както твърди собственикът й, ротарианецът Димитър Ангелов?

Или пък да си със запазено място на първи балкон в гранд-операта на Финландия, за да ръкопляскаш на прима-балерината Петя Илиева. Също от Силистра. Преди 15 години шепа силистренци, сред които и част от сегашния ни бизнес-елит, събраха пари за нейно участие на балетен конкурс в Люксембург, където зае трето място. За да й тръгне кариерата от държавата-джудже. Но и никога да не я видим отново на нашата малка прашна провинциална сцена, където е бил прощъпалникът и на други местни талантливи шоу-звезди – Галя Христова от балет „Сатен”, финалистката на „Мюзик Айдъл 2009” Ели Раданова, европейската ни шампионка по фитнес Ренета Ширванян...

А защо сънят да не те пренесе някъде в САЩ? Всъщност най-добре на няколко места в „страната на необикновените възможности”. Където дори и да работиш на автомивка, пак казваш „ОК съм”. Там, „зад Океана”, така е прието – да се усмихваш и да не се оплакваш. Защото живееш на кредит и трябва да служиш вярно, за да го покриваш с вноски-виртуални „зелени гущери”. Примерно там, където се изявяват двама наши известни спортисти, излезли от Силистра – европейският шампион по плуване Денислав Калчев и футболистът Недьо Недев, някога играещ президент и голмайстор на ФК „Доростол’ 97”. Казват, били нещо сърдити на родния си град и на управниците им. „А дали е така?” има ли смисъл някой да ни каже? Май и сънят не ще може даже.

Хубави биха били сънищата, в които главни герои са актьори като Доротея Тончева, Николай Николаев и Владислав Карамфилов – Въргала, също родени в нашия град. И (задължително) със специалното участие на джаз-легендата Йълдъз Ибрахимова, чийто баща е сред родоначалниците на социалистическата преса в нашия край – вестник „Силистренска трибуна”. Всеки българин заслужава да чуе в нейно изпълнение проникновената народна песен „Лале ли си, зюмбюл ли си”, която еднакво добре звучи на малката сцена в Младежкия дом в Силистра и някъде край Босфора в Турция. Може би най-големият популярен фолклорен добруджански хит от песенната ни съкровищница по земите от „черното море до белия Дунав”. Макар да има и други вечни добруджански песни, описани от силистренеца д-р Никола Русев в Париж в неговия изключително ценен „песенен тритомник с военни маршове”.

Сигурно би бил красив сънят, пренесъл те на концертна изява на Теодосий Спасов, също родом от Лудогорието и Добруджа. Защото да си в компанията на „Кавалджията на планетата” е все едно да летиш с вдъхновение над лятната мараня на „Златна Добруджа”. Една литературно - политическа митологема, станала хит в съзнанието ни през последния век и половина и описана в едноименната книга на д-р Румяна Лебедова.

Впрочем, не бих отказал да съм събеседник, макар и в просъница, и на евродепутата Филиз Хюсменова, доскоро министър „от зората на демокрацията насам”. Дори и само във времето между дестинациите Брюксел и Страсбург. За да доловя „искрено и лично” в диалогов режим нещо повече за „новите съвременни тенденции в европейската политика”.  Или как се развива под нейно ръководство Либералната школа с център Тутракан, сестра на Партийната школа на БСП, създадена от депутата Добромир Гущеров.

Понякога интервютата минават като сън. Докато се усетиш, си приключил с въпросите, защото отговорите вървят като на конвейр от бившия Консервен комбинат „Нектар”. Дето отдавна го няма. Както липсват на икономическата ни карта грандове като „Сердика” (сега хотел), „Добруджа” и други фирми – емблеми, вече само „спомени от миналото”, за които не се предвиждат кавър - версии в близкото бъдеще.

Добре биха стояли в сънища с различни жанрове представители на лекарското и учителското съсловия; на юрисдикционните институции и магистратите, както и на „по-обикновени” професии, които се изявяват „по света и у нас” и не са забравили „зелените поля на своя роден край”. Града, в който сме „срещали „Радецки” с духова музика”, а „президентът Желев е ловил риба”. И където „Нови 20 божи заповеди пристигат от Космоса”, както в. „24 часа” писа преди години.

Единствено в сънищата можем да се срещнем и с „герои от предишни времена”, творили до преди едно-две десетилетия край голямата европейска ръка. Когато водите й скромно пореха кокетни рибарски лодки, а сега вълните й плискат лъскавия кит на луксозните круизери. Намерили сами „пътя” до „най-малкия град у нас с два петзвездни хотелски комплекса: „Дръстър” – Перлата на българското дунавско крайбрежие  и „Данубе” – Дворецът на Силистра”.

Какво може да научи човек за Силистра, ако разгърне теченията на стари вестници от най-нови времена?

Със сигурност достатъчно за всичко, случило се в резервата „Сребърна” и в река Дунав; за „изцепките на властта и за зиг-заг-овете в „Доростол”; „за кризата в риболова и за напастта от комари”; за „цената на житото и за вкуса на хляба”; за „трудния селски бит и за човешкото нещастие във всичките му измерения”; за „сушата, преспите и наводненията, дето ни спохождат от време на време”, за „мързела на ромите и за патилата на добруджанци”. Както и за щуротиите на народа в дългите години на прехода. Накратко: на страниците на един вестник с национално значение винаги има място за нещо интересно, актуално, любопитно и забавно. Дори и когато новините не ни представят достойно пред света, ако става дума за убийство, кражба или някоя нравствена простъпка. Защото такава е кармата на журналиста – да забележи „новината” и да я „метне” в лакомата уста на ламята, наречена „персонален компютър”. И после да го подхвърли като мръвка на вечно гладния за слово и фото – звяра, известен като  „интернет”. За да стигне скоростно до медията. Царицата на времето.

„По делата ще ги познаете”, казано е в Библията. За познанието обаче трябват свидетели, доказателства и регистратори. И техни коментатори. Макар и след 50 години, когато обикновено откриват архивите, за да четем без свян и страх страниците от „делата и документите” за историята като низ от събития, в които участват едни хора, а после други ги пресъздават за поколенията.

 

М. март 2008 г.