Късно е, либе, за китка...

Големият проблем на днешното време е т.нар. "четене с разбиране", но това не отнася за децата от първите отделения, а за нас - непорасващите "деца" на майката природа. Още по-големият, типично български, е, че всеки има мнение за всичко и смята, че неговото е единствено и неповторимо.

Супер е и проблемът "липса на телорантност": за мнозина е невъзможно да влязат в обувката на ближния и още по-малко в тези на далечния/чуждия/непознатия/пострадалия/жертвата, че дори и на съгрешилия. Свръх проблем е политизирането на всеки удобен случай, макар да няма нищо общо с "нещата от живота". За да си напомни някой и на себе си, че не е от "другите"...сега. С надеждата, че не се знае какъв е бил - и още как: послушник, сеирджия, предател и бездарна, но нахална марда.

А баш проблем е късата памет на масата. Иначе знайно е, че който трябва помни като слон "каквото трябва или му е изгодно", дори през две поколения. За да си измисли правото да реши, че е дошло време за реванш, включително "класов", и за омраза - люта "по Ботевски". А той, животът, обикновено, противно на всякакви очаквания обръща палачинката в най-неподходящия момент.

И тогава "късно е, либе, за китка" - всичмо е ясно - да влезе убитият! Завесата пада. Зад нея лумва от нищото пожарът на спасението, за да изгори бушуващата заблуда. Тя е обаче като птицата феникс - ражда се отново и отново и заразява света, за да го разтърси. И така, докато дойде денят, за да го унищожи. Веднъж и завинаги. Кой знае?