За празника 3 март и още нещо

В българската история със сигурност, но вероятно и по света не са изключения подобни съвпадения, а именно, че има събития, които са "спорни", защото наистина е "така", т.е. има различни гледни точки към тях, или защото на определени среди така им се "иска". За да бъдат ползвани по определени поводи по-често с цел, но понякога "просто така", без отговор на въпрода "Защо?". "Една обикновена дата" - 3 март 1878 г., която за поета е "ден обикнововен, но пъстър и чудесен", за нас, българите, е една от "тях". Тя разделя на "за" и "против" не толкова обществото като цяло, колкото историците и политиците. И ако за първите спорът "А дали е така?" е здравословен, тъй като изостря научното мислене до оборване на избраната теза, то за политиците е дъвка за многократна употреба в подходящи случаи пред местни и външни "господари", актуални за съответни житейски моменти. 

За историците е простено - те с това си изкарват хляба, дори когато правят прочит на миналото, както дяволът чете евантелието. Но за политиците не бих казал същото, защото техните действия имат последствия, понякога за десетилетия напред, а често и необратими. Големият проблем е, че и едните, и другите не знаят кога да говорят и кога да мълчат. Още по-големият проблем е, че в днешно време медиите са всеядни, тъй като са настроени на вълна "шоу да става", а социалните мрежи са пропускливи на всичко, което някой реши да изрече по определена тема. Добрата новина е, че в ден като днешния народът - в повечето случаи искрено, и властта - понякога с неприкрито притворство, празнуват заедно по площади, зали и заведения. И така "войната" между различните виждания по въпроса остава да виси в публичното пространство на принципа "кой чул - чул" или "кой прочел - прочел".

И без това малцина ще си припомнят, че България се освобождава от петвековния османски гнет едва след 12 руско-турски войни. Поне така звучи една от справките: (1568 – 1570), (1571 – 1574), (1676 – 1681), (1686 – 1700, (1710 – 1713), (1735 – 1739), (1768 – 1774), (1787 – 1792), (1806 – 1812), (1828 – 1829), (1853 – 1856), (1877 – 1878) или общо в 53 години за период от 349 години. И не е малка часттта на водените на територията на етнографска и географска област Добруджа. За съжаление, не знаем много за 1 600 бунта и въстания в тези петстотин столетия, от които наши знакови, за които сме осведомени, са Чипровското, Априлското, Илинденско-преображенското и комай толкова. Според колегата Л. Колевски по нетов пост във Фейсбук имаме други не по-малко важни, наелектризирани с желание за самоосвобождение, на което обаче явно все не му е идвало времето. 

Посочени от него са "походът на воеводата Стефан Елеазар в 1402 г.,  въстанието на Шишмановци в 1405 г., въстанията на богомилите в 1413 г., походите на Владислав III Варненски в 1443-1444 г., походите на Георги Кастриот (Скендер бег) 1443-1467 г., въстанието в Прилепско в 1564 г.,  въстанието на войниганите в Панагюрище в 1575 г., Търновските въстания в 1595 г., 1686 г. и 1700 г (т.нар. Марино), бунтът на поп Мартин в Русенско в 1637 г., вече споменатото Чипровско въстание в 1688 г., участие на софиянци в Австро-турската война от 1737 г., както и в гръцко-българската завера в 1821 г.,  Знеполското въстание в 1830 г., Берковското въстание в 1835 г., Върбановото въстание в 1837 г., Пиротското въстание в 1838 г., както и гореуказаните - Априлското в 1876 г. и Илинденско-Преображенското  в 1903 г.".

Накратко: казват, че в спора се ражда истината, но тя не е резултат от заклеймяване и в лепене на етикети "кой чий последовател/-фил е". Най-малкото, защото няма абсолютна истина. Отделно знаем, че историята се пише от победителите. Практика е обаче да се прави прочит и препрочит през определен период от време в зависимост от екстрациални обстоятелства и от "международното положение" - разбирай от интересите на Великите сили, които общо взето от векове са едни и същи. При това неотстъпващи от своите интереси на всяка цена, без да е задължително да имат предвид българския национален интерес, а според случилото се дотук - даже винаги против него. 

Най-малкото защото като територия сме на ключово място между Изтока и Запада, между религиозни доктрини - православие, богомилство, католицизъм, протестантство и ислям. И за никого няма значение, че сме спасявали Европа от напъна от Изток. И как сме дали "четмо и писмо" на други народи. Впрочем не са малко майкопродавците, които и преди, и сега са готови да се откажат от него, за да угодят на други и да устроят себе си. За съжаление вече дори е без смисъл дали тази категория хора са завършили в Харвард или Москва.

И все така без отговор остава въпросът: толкова ли е трудно да оставиш другите да празнуват това, което смятат за важно, особено когато е част от националния празничен календар, а ако не ти харесва нещо в него да организираш събитие в друг ден, който смяташ, че е допринесъл нещо за българската или за световната история?