В моята същина до този момент не съм имал много поводи да се „разголвам“ публично с преки разсъждения на теми по „нещата от живота“ (освен пестеливо в социалните мрежи и между редовете в пряката ми журналистическа изява). Един от случаите бе интервю за издадената през 2006 г. книга на Иванка Христова „Ключ към сърцето“ със заглавие „Поетите са единствените самотници, които не страдат от своята самота“. И аз, подобно на мнозина, съм стартирал в творчеството като поет в ранната си младост. Дори имам публикация в сп. „Родна реч” през м. февруари 1977 г., когато бях в десети клас, но май поетичното ми чувство после избяга (музата „немного посидела и ушла” ), макар и не завинаги. Защото и днес мога успешно да творя с „бръснарски рими” на различни теми, които обаче стават само за шоу програми, не и за сериозна употреба.
Друго подобно интервю бе за сайта на Фондация „Програма достъп до информация” – София след награждаването ми за „Координатор №1 за 2011 г.” И още веднъж: по инициатива на Марин Минев, по-известен като Джона и като председател на Куба на дейците на културата в Силистра, който през последните години поддържа няколко страници във Фейсбук, една от които е АРТ Силистра. Някак покрай това си спомних как някога неповторимата хореографка Варта Ценкова успяваше по свой начин да предразположи събеседниците си в едно културно предаване по радио „Менес”, в което и мен бе канила няколко пъти.
Всъщност Минев бе другият в моята житейска история човек, който през 2020 г. по повод 60-ата ми годишнина ме подтикна да отговоря и на няколко негови въпроса във вид на интервю. Благодарение на това направих един от редките си в този жанр автобиографични словесни стриптийзи в социалните мрежи. Тогава – на 60 години, на въпроса „Пет думи, с които можеш да се опишеш” отговорих „Всеотдаен, отговорен, откровен, трудолюбив, състрадателен”. Петилетка по-късно бих добавил и „Благодарен” – за възможността трудовият ми път да мине и през пиарска дейност в Областна администрация Силистра: в нея 11 години полезен за институцията, представляваща държавата в областта, за все по-скромната в числов състав журналистическа гилдия, за обществото – колкото и скромно да звучи, и…за себе си. Защото работим в трудни за медиите времена във всеки смисъл – професионален, нравствен, финансов. Работих с близо 50 служители сумарно, ръководени от 2013 до 2024 г. от 9 областни управители със съответните екипи. При това след кариерата си в ролята на „и сам воинът е воин” (кореспондент на 17 г. за в. „24 часа”), когато все още журналистиката беше истинска у нас и по света. Или поне така сме си мислели.
Постарах се да следвам една и съща „линия” в конкретното си служебно проявление, така както го разбирам на базата на натрупания ми житейски, политически и журналистически опит. А именно: да държим отворена вратата към държавната администрация най-широко, доколкото това е възможно, поддържайки толерантно и колегиално нормални отношения с всички други институции. За изминалото време написах специални поздравителни адреси до над 500 адресата – колективни, институционални и личностни по най-разнообразни поводи.
По този начин от името на институцията „Областен управител” им обърнахме внимание, показвайки уважение по конкретен повод. За целия период не съм върнал никого от прага си, който се е обърнал към мен за помощ и/или съвет. Не изпитах в нито един миг ревност, ако бъда прескочен, загърбен или пренебрегнат, защото всяка постъпка е за сметка на този, който я е предприел. С някои прояви – примерно проведени от мен изложби на няколко теми, показах и труда на други хора, с които сме общували през годините. Със специална демонстрация, посветена на мое пътуване до Южна Корея в делегация на СБЖ, споделих впечатления от работата на колеги в медии в държавата, наричана в един момент „азиатски икономически тигър”.
Така спазих традицията да разказвам за видяно, чуто и преживяно в чужбина, с надеждата да бъде полезно за всички, които са се запознали с представеното от мен в репортажен стил. Междувременно активизирах своята работа в журналистически план като член на Туристическо дружество „Дочо Михайлов”, НЧ „Доростол”, сайта на РЕКИЦ ЧИТАЛИЩА Силистра и Смесен хор „Седянка” в името на идеята да се чува повече за инициативи, осъществявани на туристическото и културното равнище в Силистренския край. В същия ракурс си позволих да отделя време и енергия на участието на представители на силистренските университетски и краеведски среди в различните издания на Форум „Българско наследство” в град Балчик, бидейки координатор-доброволец на неговата организаторка Маруся Костова – колежка по перо от черноморския град. И на Ротари клуб Силистра, разбира се, на който съм съосновател през 2000 г. и за близо 25-годишната му дейност съм бил в 9 сезона секретар на клуба и почти неизменно водещ на поне 30 представителни клубни събития с благотворителна цел.
Не си пощадих труда да подпомогна редакторски и творчески процеса по подготовка на книгите на автори, като етнолога д-р Йордан Касабов, което ми позволи да навляза по-дълбоко в теорията и практиката на етнологията; на уникалния Велико Огнев, на когото можех приживе да помогна да издаде и втора книга с афоризми, но независещи от мен обстоятелства попречиха това да се случи; на Милка Трендафилова от Калипетрово – самобитен творец на проза и поезия за деца; на Момка Чумпилева във връзка с второто издание на нейната добруджанска трилогия. Гордея се, че във време – преди близо десет години, когато добруджанската тематика от румънския период беше табу за мнозина, бях в основата на съставянето на сборника книгата „Съхранена памет. Спомени на наследници” (2015), заедно с доц. д-р Румяна Лебедова и Цветана Цанова.
Не съм от хората, които са получавали безброй брой награди от най-възторжен характер за почти 40-годишна активна дейност в различни направления. Стана дума вече за Програма достъп до информация. Другите са Плакет на СБЖ за 50-ата ми годишнина и значка „Златно перо” десет години по-късно. От 1999 г. съм председател на местното дружество, което се надявам да възроди своята активност, макар реално всеки от членовете му да си тежи на мястото, работейки съвестно и всеотдайно. Пак в този период получих грамота от Общински съвет Силистра за 4-те ми мандата общински съветник – 1995-2011 г., в тържество по повод четвъртвековието от старта на институцията – символ на местното самоуправление. Впрочем мое бе предложението за неговото осъществяване, което тогавашният председател д-р Мария Димитрова прие и превърна в неповторима по своето съдържание „среща на поколенията”.
Специално за мен бе „Грамота” – послание от президента на Ротари Интернешинъл през 2011 г. – Сакуджи Татака от Япония. Отделно мил акт на внимание бе наградата „Признание” от Ротари клуб Силистра през 2016 г., когато негов президент бе Павлин Иванов. Свой жест към мен – връчването ми на сертификата „Златна книга” ведно с актрисата Марта Вачкова, направи Клубът на българския културен и научен елит към Съвет на европейската научна и културна общност в столицата, а това се случи по предложение на журналистката Юлия Пискулийска – председател на Фондация „МОСТ – София.
Една от най-новите ми награди е прясна, тъй като ми бе отредена от кмета на община Силистра Александър Сабанов за Деня на будителите през 2024 г. – „Грамота за обществена активност“ като журналист и общественик. Не на последно място Негово Високопреосвещенство Доростолски митрополит Яков публично ми благодари за съвместната ни дейност през годините в православната църква „Св. св. Петър и Павел” - катедрален храм на Доростолска епархия с център Силистра. Това стана факт навръх Богоявление 2025 г. и бе приятна за мен изненада веднага след светата литургия, завършила с удостояването ми с честта да бъда един от хората, пренасящи иконата на Йоан Кръстител в литийното шествие на път за традиционния ритуал в р. Дунав. Естествено, има и други подобни, но по-малко знакови моменти, които остават трайно в моето съзнание и дай Боже за тях да стане дума в следващ юбилеен момент.
Неведнъж съм разсъждавал публично, включително по покана на колеги от медиите по темата „Без радио не мога“, където съм изразявал свои мисли, виждания и случки. Тези медийни прозрения са на практика интервю без зададени въпроси. Няма да направя изключение от колегите, заявявайки как радиото бе и си остава моя слабост. Смея да твърдя, че любовта ни беше взаимна, и се надявам някой ден да бъде подновена под една или друга форма.
Откъс от евентуална бъдеща книга в неопределен жанр с работно
заглавие „С наженен ожег из житейската жарава”
Няма коментари:
Публикуване на коментар