Добринка Петрова - майстор приложник от Калипетрово: "Очарованието на изпълнението при женското забраждане „сачак“

 Материалът бе представен в рамките на панела "Етнологията на българите" на X-ия Международен форум "Българско наследство" в град  Балчик на 22 август 2024 г. с участието на етнолога д-р Йордан Касабов, с когото Добринка Петрова е в съавторство на новата им книга, която предстои да излезе от печат.  Участие във форума имаха представители на България и от българската диаспора в Румъния, Молдова и Украйна.

В представата на изящното и изпълнено с естетика и вкус народно творение не може да не бъде отбелязано, че българката,  в частност добруджанката, носи в себе си онези умения на домашен творец, умелец и уникален създател на красоти. Във времето назад всяка домакиня – стопанка е владеела изкуството на затвореното семейно стопанство, като е изработвала шедьоври и красота за домашния бит. Освен това е сътворявала и неповторими уникати на предаваното от поколенията в носията и гиздилата.

Тук сега ще акцентираме върху един особен елемент от вездесъщия женски тоалет – забраждането. Някой може да сметне, че забраждането е един потребен момент в ежедневието, но то се явява в своята цялост усет за естетика и наслада в женската хубост и красота. Забраждането е своеобразен указател за уменията и моженето, и мястото в съсловната група на жената. Центрирахме този момент с целта сюжетът на показността да бъде в хрониките на семейната възраст. С особена достолепност и преклонение българката е приемала преминаването в параметрите на възрастовите промени, затова и забраждането има своите указателни стойности. Във времето назад всяка стопанка е можела да си изработи модела за забраждане, но в днешния глобализиран свят тези умения са дар на определен кръг хора, можещи да изработват изящни и красиви елементи от носията. Въпросното забраждане „сачак“ представлява бяла тънка памучна материя – вид тензух. 

То се появява в първата половина на XX в. след залеза на прословутото месалено забраждане, което е аристократично сокайно явление. Ако месалът е бил дълъг, измерван в лакти от 10 до 15 лакътя, то сачакът е квадратен. Изработван е в същинската си част в разновидности и неговата показност е вездесъща, указателна и пояснителна. Сачакът е фино изплетена на ръка дантелена ивица, изработвана и днес. Изкуството при изработката на тези оплити, наричани „сачак“, е предавано от поколения от млади и стари в продължение на десетилетия. Названието се отнася както за самата техника при направата, така и за кърпата, към която е прикрепена изплетената дантела. Кърпите за сачака са леки, тъй като са от тънка памучна материя - тензух. Те представляват квадратно парче плат с дължини на страните от  1  метър до 1.2 м най-много. По-големите (тензухените) са донаждани с допълнително парче плат от едната страна. Срещат се и по-големи автентични сачаци – без допълнително парче плат, които са с леко лъскава по-фина материя. Украшението по чумбери, кърпи и ръченици се прави с помощта на инструмент, наречен каракан, чрез намотаване на тънки конци около него, заплетени със синци, пулчета и мъниста. Оплитът на пръв поглед изглежда сложен за изработка, но когато се вложи мисъл в направата му, всичко си идва на мястото. След усъвършенстването на техниката с работа с каракан направата на сачака се превръща в просто и лесно домашно занятие, създаващо уникални творения. Караканите са с различна широчина, определяща и обема (ширината) на изплетената дантелена ивица. Уредът представлява метална цилиндрична ос – фи образно тънко желязо, прегънато на две, в два равни успоредни рога, наподобяващи фуркет. Оплитите за чумберите, кърпите, ръчениците се изработват както с каракан, така и с игла или кука. Синчаната мънистена кърпа е характерен белег за селата в Североизточна България и по-конкретно в Силистренска област. За направата им се иска голямо търпение и изкусно майсторство. В тънката памучна нишка се правят нанизи от ситни синци с диаметър около милиметър и половина, и всеки с отвор в средата, през който влиза нишката. Нанизват се с помощта на прегънато на две много тънко медно телче, в което е прекарано началото на конеца. „Очите, които ги изработват, трябва да са силни, а ръцете – точни.“

      
По оплита се работи с тънък бял памучен конец и по-рядко с черен, който е за направата на черен сачак, носен в миналото от възрастни жени. Сачакът може да бъде със синци или пулчета, както и смесен в красиво редуване. Сачаната кърпа – забрадка може да бъде и без мъниста, а да е красиво подплетена по краищата. В някои случаи тя е подплетена  с конец от  различен цвят, при което по края на самата кърпа се получава красива цветна ивичка. Тя може да се срещне изплетена и само от по едно ситно мънисто във всяко заплитане на ресничките. Така подредени едно до друго по края на ивицата се образува също тънка, едва забележима цветна синчана украса. Сачак, изработен само от пулчета, се нарича тюмбелт. Използват се месингови пулове в сребрист или бронзов цвят.

Сачаците се изработват в различни цветови гами на мънистата – според случаите, в които са се носили: едноцветни в ежедневието и многоцветни за празничните дни. Често се срещат тежки сачаци, наплетени с много синци, правени от изкусни майсторки – сачаклийки. Такива видове се срещат най-вече в силистренските села Калипетрово и Проф. Иширково. Обикновеният сачак е с по-малко синци и съответно е по-лек на тежина. Готовите синчани ивици се пришиват на ръка към кърпите, какъвто е и целият им процес на изработка – на ръка. Според схемите на наплитане на мънистата, видовете модели на сачаците биват разнообразни. Синците в миндулките(висулките) се взимат в нечетен брой. Този белег се забелязва на автентичните сачаци. За да се образува хубава висулка се отброяват не повече от 21 броя синци. Плетенето чрез каракан е „димитну“ – четворно заплитане – по две ресни (нишки), т.е. също като при тъкането на платното на хоризонтален стан; както и „литу“ (по една нишка). При литото плетене се употребяват един „чифт“ нишки, а при димитнуто (четворното) – два чифта. Бримките в оплита се изплитат в средата на каракана между двата рога чрез намотаване на конеца около инструмента при всяко завъртане и изплитане на бримка. Различните модели сачаци си носят и своите наименования – „Кривата ряка“, „Гюргенджийски сачак“, „Караомурски сачак“ и пр. Тези три вида са едни от най- красивите. Заради тежестта на синците, те впечатляват с прекрасния си начин, по който падат при забраждането.

Името „Кривата ряка“ идва от това, че след изплитането му по схемата определена за този модел, се получава много красива, криволичеща като река синчана дантела. Гюргенджийският и Караомурският сачаци са много красиви и на пръв поглед са сложни за изработка. Поради многото синци, използвани за направата им, те са тежки. „Гюргенджийски сачак“ е по старото име на село Поп Кралево – Гюргенджик, и „Караомурски сачак“ (Караомур е по старото име на село Смилец). И двете села са в община Силистра. Тези условни названия никак не определят наименованията на сачаците по местонахождение. Според разкази на стари жени, преселени или омъжени в с. Калипетрово, се споменава често, че калипетровки все с такива сачаци са се забраждали и най-вече тук са плетени и носени. За това за тези двата вида сачаци казват, че са „акана калипетровски“, т.е. точно по калипетровски модел.

Преди няколко десетилетия всяка жена без значение от имотното си състояние е изплитала по 20, 30 сачака за себе си и за дарове. Освен по забражданията, тези очарователни синчани оплити красят и кърпичките в Добруджа, които са елемент от носията, и се използват като допълнително труфило към празничната премяна. Тях наричаме „синчани кърпички“. Те също са във формат на квадратно парче памучен плат, подплетено с дантела и окрайчено със синци или пулчета. Често са извезвани и изпъстряни с красиви шевици. По сачаците също са се правели шевици, като по двете страни на кърпата се извезват едноцветни бордюри с красиви орнаменти. В миналото във всяко село е имало направени на специално парче плат юрнеци, запазвани и предавани от майсторките везбарки. Моделите са се бродирали в регламентирано изпълнение за самото село. Самият избродиран модел по сачака се нарича канава и всеки е имал свое название.

Днес малко от имената им са достигнали до нас. Срещат се имена на канава, като „розите“, „крушките“, „пеперудите“, „къдърците“…Има и една, позната като „Ненкинта канава“, създадена от една баба Ненка от с. Калипетрово. Моделът е предаван с кратка легенда, разказвана от нейната внучка баба Йордана Боранова, която през 2023г. бе на 91 години. Шевиците върху кърпичките и сачаците се извършва с помощта на канаваца тропосана върху мястото, на което ще се бродира. По шевицата се работи с тънки фини памучни конци – мулине. След завършването на везбата изнищваме канавацата внимателно нишка по нишка, за да се освободи шевицата. След завършването на бродерията и всичко около нея, тогава вече можем да направим окрайчването на кърпичката или забрадката със синчаната дантелена ивица – сачака.

Това е по принцип технологията на заготвянето и част от видовете сачаци срещани в района на Добруджа в чертите на област Силистра. Сачака и до днес дефилира неотклонно в женското забраждане в изконния си стил на престиж и умелие на сътворителя. В самия текст в изложението е направен акцентът по формирането на тънкостите и елементите в отделни видове сачаци. За да не бъдем голословни заслужено трябва да отбележим, че сачакът и днес е атрибут при женската народна носия обичан и уважаван, търсен и желан от всяка жена желаеща да бъде в рамките на корена си – на родното. Уместно е също да споделим, че сачакът е предмет на голяма колекционерска даденост – по своята традиционна заетост и отделно като произведение на приложното изящно изкуство на сръчните  майсторски ръце. С настоящото съобщение изпитваме удовлетворение, че в съвременното младо поколение има усет за опазване и съхраняване, както и за създаване на образци по аналог от истински модели. С това мислим, че сме успели да съхраним в българската култура красотата на автентичните правила.

ПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА: Вакарелски  1977. Вакарелски, Хр. Етнография на България. С., 1977, Великов 2010. Великов, Г. История на село Професор Иширково, С., 2010, II пр. изд., Касабов 2018. Касабов, Й. Шиковското население в Добруджа. Сс., 2018, Касабов 2012. Касабов, Й. Шиковци като хърцои в Южна Добруджа. – В: Понятия, ценности, промени. Историята. Време и реалности. В., 2012, с. 463-471., Михайлова 1974. Михайлова, Г. Облекло. – В: Добруджа. С., 1974, с.207 – 249., Николова 1970. Николова, М. Месалите – старинни невестински забрадки. – В: ИНМ – Варна, 1970 с. 49 -69., Раковски 1857. Раковски,  Г. С. Показалец. Букурещ, 1857.