За църквата специалистите казват, че е градена от камък от грамотни майстори, а списването ѝ е от Георги Данчов-Зографина – български възрожденски художник и революционер, рисувал Васил Левски в натура. В рамките на посещението в църквата екскурзоводът проведе и малка лекция, пресъздавайки правилата за подредба в един православен храм, вернисажът от стенописи и икони в който е своеобразно „Богословие в картинки“. Той представи на смълчаната добруджанска аудитория символики, пресъздаващи църковни тайнства, с които сме по-малко запознати ние, обикновените миряни с по-умерен интерес към християнството.
Манастирът е близо до град Асеновград и е именуван в чест на цар Иван Асен II, а до преди 90 г. е наричан Станимака – според една от версиите името му идва от гръцки Στενήμαχος, в превод „близък бой“, „бой на тясно място – клисура“, защото градът е на изхода на река Чая. В интернет за него четем, че е „административен център на едноименната община – най-многолюдно населено място в Родопите и най-голям сред необластните градове в България“. Разбираме също, че градът и районът около него са известни с общо 290 религиозни християнски обекта: църкви, от които в града са 15 от тях, както и 76 параклиса с асеновградски адрес, също и манастири – от които е Бачковският е най-мощният като присъствие в българско духовно пространство. Пет са тукашните сакрални места от вид „аязмо“, поради което Асеновград често е наричан освен „Малък Йерусалим“, още и „град на чудесата“, както и в пример за жажда за независимост, включително по църковна линия. В по-неформален план е известен и като „град на булчинските рокли“, предвид големия брой ателиета и магазини за разнообразни сватбени облекла и аксесоари.
„Богородица Рибна“ е
популярното име на църквата „Св. Богородица Благовещение“, запазено като прозвище в
резултат на предание, че в основите ѝ са вградени рибени люспи. В помещение под църквата, където са първите творчески
прояви на прочутия иконописец Захарий
Зограф, тъй като изображенията на тавана са негово дело, в малко аязмо със светена
вода, извираща направо от скалата, е копието на прочута чудотворна древна икона
на Света Богородица. Тя е реставрирана през 1763 година върху основа, която е
по-стара с 2-3 века. Над иконата във водата, извираща незнайно откъде, плуват
жизнерадостно разноцветни рибки, които не е известно как оживяват,заради уверение, че на практика никога никой не ги храни.
Незнайно как е изчислено, че 30 часа се „върти“ водата“, докато стигне до аязмото. И днес се вярва, че ако някоя от рибките – своеобразен медиатор за връзка с „бог“, се появи, за да я види посетител, това означава, че съответният човек е здрав и тя се показва, за да му донесе благоденствие и късмет. Седемте красавици са адресат за молба за здраве и щастие, съобразявайки се обаче с това, което отбеляза нашият водач Ивайло Мирчев между своите проникновени разяснения за рибната църква. А именно: „Единствената и най-важна молитва е благодарствената – тя е най-чистата и доказваща, че си жив“. Както винаги в подобни случи, като този с иконата („Милостивата“), се „ражда“ и история с кражба – при това в скоро време - през 2001 г., когато градът е връхлетян от серия силни земетресения. За вярващите това е знак за зла прокоба, предизвикана от Света Богородица, като противовес на извършеното спрямо нея престъпление. Впоследствие иконата е открита в района на село Крумово, където се оказало, че е епицентърът на „играта на земята“.
Иконата е върната и трусовете спират, а преклонението пред нея се засилва още повече, превръщайки се в своеобразна добавена стойност към непреходната ѝ духовност. Благодарни християни я даряват със злато, което е видно около рамката и под стъклото. Пак чрез интернет публикация ни напомня: „Храмът е известен и с модерното си нововъведение – през 1993 година в него, благодарение на местни дарители, е пуснато в действие съоръжение за електронно биене на камбаните. В микропроцесорната система изобретателите са заложили всички християнски празници в годината със специфичните изисквания по кое време и как да бият четирите камбани. Отделно част от нея е часовник, отброяващ времето на всеки кръгъл час“.
Асеновата крепост и Бачковският манастир са местата, които са неизменно в маршрутите на туристите, достигнали до района. Като градеж реално ги делят два века – от IX-и до XI-и, но крепост тук е имало и в царството на някои от племената на траките. Непосредствено от входа на Асеновата крепост започва и „пътят на легионите“ в посока Смолян, който е от римския период. Нямам как другояче, той е използван активно и в годините на българска държавност, както и в османското петвековие по нашите земи. Тук е бил „бран“-ът на движението към Средиземноморието и Беломорието, поради което и във въздуха се усеща някаква загадъчност, повей от забравени истории и от неразгадани предания. Мястото е било и „византийска граница“ – връзка или стратегия със Северна Гърция и Егейско море, казано по съвременному.
Преминалите по този път разказват, че мимоходом се
върви покрай два параклиса, през няколко моста от „време оно“, а някак
изненадващо се откриват и панорамни гледки, които карат пътника да спре и да се
огледа наоколо. Да „ахне“ от приятното усещане, което го обгръща някак свойски, и да се наслади на това, което вижда – дефилето на река Чая и хълмистието на
Родопа, понякога обагрено в сиво-синкава пелена. Подобен римски път имаме като
„зачатък“ и в Силистренския край – по поречието на река Дунав – примерно покрай
езерото в Малък Преславец, но не е откроен и не е превърнат в екопътека.
За крепостта, съществувала
до 1410 г., се
казва, че е в най-голям разцвет при цар Иван Асен II в XIII в., тъй като през 1231 г.
тя е оздравена. Известен е издълбаният в скалата надпис: „В година 6737 от
сътворението на света (1231 г.), индиктион 4-ти от Бога въздигнатият цар Асен
[цар] на българите и гърците, също и на други страни, постави Алекси [за] севаст
и изгради тази крепост“. Няколко важни години, свързани със „станимашкия надпис“: през 1706 г.
оригиналният му вид за първи път е копиран и публикуван от френския
пътешественик Пол Люкас; през 1833 г. обаче е заличен по „гръцка линия“, за да
не е популярно съдържанието и особено частта „цар Асен на българи, гърци и
други страни“; през 1864 г. текстът е публикуван за пръв път във в. Гайда“,
после във вестниците „Македония“ и „Марица“; през 1899 г. под ръководството на
Васил Златарски – български историк медиевист, археолог и епиграф, копие на
старобългарския епиграфски паметник е издълбано върху югозападния мраморен
склон.
Началото на проучването на крепостта е в 60-те-70-те
години на миналия век и досега са „разкрити“ не повече от 15% от градежите,
като най-горе са цитаделата, така също жилищата на управителя на крепостта и на
духовния водач. Станало е ясно, че тук най-ранните археологически находки са от
V-IV век преди Христа. През 2011 г. по проект са инвестирани средства в
парапети, осветление и др. социализиращи обекта начинания. Единствената цяла
запазена постройка е укрепената
изумителна църква „Света Богородица Петричка“, която, казано емоционално, е
кацнала величествено на хълма върху скалата, без да се страхува от ветрове и
бури. Някога е била обслужвана от монасите на Бачковския манастир, за което се
говори в устава на обителта, създадена през 1083 г. от грузинеца на византийска
служба Григорий Бакуриани.
Той е бил ромейски сановник – длъжностно лице на
църковна или държавна служба с високо положение, т.е. с висок сан, и съответно
е имал голямо влияние, защото е бил близък до византийския император Алексий I
Комнин. Вероятно по негово нареждане е изградена
църквата „Св. Архангели“ пред входа на централния храм в манастира, където
3 века по-късно е бил на духовно изгнание патриарх
Евтимий Търновски. Тук е погребан и патриарх Кирил Български – висш
православен духовник, историк и академик, пловдивски митрополит и пръв духовен
водач на Българската православна църква след възстановяването на патриаршеския
ѝ статут през 1953 г.
Ставропигиалният манастир,
какъвто е Бачковският, по същество е под пряката юрисдикция на върховната църковна
власт и на практика е със самостойно управление, „осигурено“ още при „първата
копка“ – при основаването му забиването на кръста е станало лично от патриарха,
а не от епархийския епископ. „Величкият
епископ Сионий е едновременно игумен на Бачковския и Троянския манастир и
това е прецедент за българската църква, но го наричат Съзидателя, тъй като
непрекъснато се грижи за обновяването на манастирите, за които отговаря“ (www.debati.bg).
И пак за крепостта: тя е типичен средновековен градеж от кръстокуполен тип от периода XII-XIV в., като вторият етаж е от шуплест камък, за да е по-леко на снагата на храма, а долният е от ломени разнородни камъни, включително мраморни. Според определени виждания „някои характерни архитектурни особености на сградата…са свойствени единствено за старобългарската архитектура през XIII век..., използвана е също за наблюдателница и кула-камбанария“ (www.abossakova.com). Оригиналният вход е бил с подвижен дървен мост, а в приземието е държана църковна утвар – комплект от предмети, употребявани в литургията: сред тях потѝр и дѝскос, необходими за провеждане на светото причастие, също кадилница, купел за кръщение и т.н. За съжаление, земетресението през 1906 г. е оставило трайни следи, също тогава и камбанарията е срината.
Само частично за запазени стенописи, предимно в
олтарната част. „Много добре запазен е
поразителният образ на едно от лицата на вехтозаветната троица“ (www.bachkovskimanastir.com). Специалистите са оценили,
че „фреските, включително представящи библейски сцени – смята се, че са от средата
или от третата четвърт на XIV в., са дело на изкусни майстори“.
В устава на Бачковския манастир от преди 1 040 години се споменава, че
калето „Петрич“ и прилежащите към него селища са част от манастирските имоти.
Драматична и изпълнена с напрежение е историята на крепостта по време на
нейната 13-месечна обсада, след като през 1204 г. е превзета от на кръстоносците от Третия кръстоносен поход,
попадайки под владение на белгийския рицар Рене дьо Три.
Бачковският манастир е един от трите у нас, подчинени пряко на Светия синод на Българската православна църква - другите два са Рилската света обител и Троянския му събрат. Според статистиката той е и най-посещаваният – 500-600 хил. души всяка година. В годините на своето създаване манастирът е населен с монаси грузинци - единствено секретарят е бил „грък“, но постепенно елинското начало се засилва като присъствие. В определени периоди е имало до 300 калугери в ролята на застъпници пред Бога. Монашеските обети се свеждат до три основни: послушание, нестяжание и целомъдрие. В момента в „близкия нам свят“ монасите са в численост, както следва: 12-13 000 в Русия, 2 000 в 20-те манастира на „Света гора“ (Атон); 3 000 в Гърция; 800 в Румъния, 700 в Северна Македония и само 140 у нас, заедно с клира, т.е. в цифрата влизат вкупом всички български духовници, отдали се на откъсване от „света“, на успокоение и умиротворение.
Видният ни възрожденски стенописец Захарий Зограф, чието наследство отбелязахме, че е факт в Рибната църква в Асеновград, е оставил завинаги от своята вездесъща майсторска четка и в Бачковския манастир. За радост на поклонниците, от известно време има достъп до вътрешната църква „Свети Никола“, където те могат да видят както изрисуваното от него „Колело на живота“, така и скандални за времето си сцени. Става дума за това, че в композицията „Страшният съд“ той представя като грешници – мъже и жени, слизащи в ада …пловдивски чорбаджии и техните „кокони“.
Кръстова гора е сред най-посещаваните места в Родопите, превръщайки се в Родопската „Света гора“, и се намира под Кръстов връх. На пръв поглед – нищо изключително: храм „Покров на пресвета Богородица“ на видно място - него започва стълбищна пътека, водеща първо до изящно разположена чешма "Свети Седмочисленици", а оттам „нагоре“ са двустранно подредени 12 параклиса, посветени на светите апостоли Яков, Петър, Павел, Тома, Андрей, Филип, Яков, Симон-Кананит, Вартоломей, Марко, Лука и Матей. Повечето от тях са отворени, за да почувства поклонникът лично уюта на миниатюрни помещения, представляващи съответните апостоли. Много често, в зависимост от времето и часа на деня, атмосферата в параклисите е обогатена с пречупена по индивидуален начин слънчева светлина. Кратък текст дава информация за всеки от светците, позволявайки на посетителя да си препомни или тепърва да се запознае с житие-битието на съответния ученик на Христос, избран да проповядва Неговата вяра. На финала е „Кръстът с разпятието“. Отделно са трите параклиса „Св. Йоан Рилски“, „Св. Три светители“ и „Св. Висарион епископ Смолянски“, които са в северозападна посока след върха с кръста.
Целият комплекс, чието доизграждане продължава, е християнски
поклоннически център с международна известност, особено посещаван на
големия християнски празник Кръстовден (14 септември). Разбира се, както в
повечето случаи, свързани с обекти, посветени на „Вярата“, има и проникновена „история“. Тази за Кръстова гора е свързана с цар Борис III, на когото е разказана легенда като видение и от негово име през 1936 г. е подарен въпросният кръст – днес
акцент в цялото пространство и върхова точка. И, видите ли, „След церемонията по освещаването му, бяло
гълъбче кацнало на менчето със светена вода, което след това литнало към
западното възвишение на връх Кръстов“. Авторът на видението Йордан Стойчев
казал на хората да последват гълъба, защото той щял да им открие къде е било
старо манастирско аязмо. След разчистването на скалата, на която кацнало
гълъбчето, от нея бликнало вода. Над аязмото е издигнат втори метален кръст, а
също така и малък параклис от дарители.
Аязмото се намира се на 320 метра западно от центъра на комплекса. Днес му казват „Гълъбичката“ и до чучура с
лековитата вода води пътека, обсипана на места с разнокалибрени камъчета, от
които – о, чудо!, някои наподобяват кръстчета в различни „аранжименти“ (игра на въображението, може би!, или подтик от вярата). По съвет на екскурзовода всеки, тръгнал към
аязмото, може да потърси своето…кръстче, стига да съумее да го „види“, а по
всяка вероятност ще попадне и на знамение под друга форма, примерно стилизирано
сърце или нещо друго подобно. Ситуацията наподобява разходка из поляна с
детелини – навеждаш се, взираш се и търсиш нея - уникалната…четирилистната, за да я откъснеш за
късмет. И в случая – прегърбваш се, включваш на орлов режим погледа си и визуализираш каменна „геометрична фигура от 2 пресичащи се линии по вертикала и
хоризонтала, често под прав ъгъл, като поне една от тях трябва да се разделя наполовина“.
Намериш ли подобна, решиш ли, че тя е твоята, вземаш я и се надяваш „кръстчето“
да ти помогне в следващите начинания. При добра слука може и повече от едно
кръстче да успее да присвои човек, за да подари на свой близък, заслужаващ
внимание и защита.
Историята с кръста, дарен от Царя в чест на оздравяването на сестра му Евдокия, преспала на Кръстова гора, има продължение, което първо я заплита, а после я разплита, за да превърне мястото, заредено с още по-мощна магия. Става дума за това, че през 1994 г. кръстът изчезва след кражба и 7 месеца по-късно е намерен разрязан. Заваряват го и го поставят отново. На старото му място е отлят нов от неръждаема стомана с тегло 99 килограма. Това е утроената Христова възраст – 33 г., смятани от Данте Алигиери за „на попрището жизнено средата“, както помним от неговата „Божествена комедия“ („Ад“). В допълнение се знае, че археологически находки доказват някогашно наличие на голям манастирски комплекс на връх „Кръстов“. В свой материал в пространството на www.trud.bg археологът Николай Овчаров твърди, че при него природата по странен начин е изваяла поляна с размери 300х500 м във форма на кръст. И той пресъздава видението на странника проповедник Йордан Дрянков, наричан и брат Йорданчо, както и развитието му след открадването на кръста: „И ето че дошло време за ново знамение. Нечестолюбиви хора откраднали кръста на цар Борис ІІІ и поискали откуп. Игуменът решил да остави всичко в Божиите ръце, а добри хора помогнали да бъде направен нов. По-късно един овчар намерил стария, а крадците написали бележка до игумена, че възмездието ги е постигнало и двама от тримата апаши починали скоропостижно“.
Преживяното през 2011 г. на това свято място е повод за Овчаров да
възкликне: „В „Кръстова гора“ има дух, какъвто не съм срещал другаде“.
Това натоварва допълнително място с духовност, макар и до него да се стига
трудно, за да бъде почувствана, но си заслужава дългия криволичещ тесен път,
страхът от пропадане в деретата и замайването на главата от смяната на гледките.
Говори се, че превръщането на Кръстова гора в място за поклонение е с
негласната благословия на Тодор Живков – до 1989 г. в продължение на 33 години (!) пръв партиен и държавен ръководител на Народна Република България.
В определена степен Кръстова гора
е и наследник на древно тракийско светилище в чест на бога Слънце, намиращо
се в триъгълник с други две – Караджов
камък и Бела(и)(ъ)нташ (Белият
камък) –
вероятен център на комплекса от култови места в местността (отделно са други две). До тях има маршрути за туристи и поклонници – в
района „минава“ и стар античен път през проход, а наоколо са гледки към
резервата „Кормисош“. Силистренската група извървя трасе със слизания и
изкачвания до Караджов камък, научавайки пътьом, че една от версиите за името
му е мистична и е свързана със станимашкия
Караджа войвода, чийто кон чаткал тук копита, преди да загуби живота си в
бой с поробителя. Както в повечето легенди, и в тази има както романтични, така
и патриотични мотиви. Разбира се, и „спомени“ за заровено хайдушко съкровище,
което все още се „търси“, преди всичко от иманяри.
Другата версия е, че камъкът е „врата към отвъдното“, през която се преминава
в „царството на мъртвите“, но с уговорката, че ходът назад е възможен до
момента, в който пропеят „трети петли“, в противен случай обратният ход не е
осъществим. В днешно време няма как да не бъдат намесени и „небесни сили от
други цивилизации“, харесали мястото за площадка за кацане на НЛО. Като обект за „посещение“ скалният феномен е
едва на двадесет години, тъй като през 2004 г. започват археологическите
проучвания.
Относно това как изглежда традиционното описание за светилище от ранната желязна епоха до късната
античност става дума за високо
1 448 м скално плато от 4,5 дка, в чиито отвесни стени се е образувал
естествен тесен улей, където е заклещен огромен камък в процеп с височина от 18
м и с 10 издълбани стъпки. Макар че е свързано с лятното слънцестоене и вярата
в „новото начало“, мястото от местните хора не е обичано, защото се смята за
заредено с лоша енергия. Вероятно тя е резултат от погребални ритуали,
провеждани тук при обожествявания вклинен камък, където са намерени погребални
съдове в останки от некропол от тракийския период.
Силистренци не стигнахме до Бел(и)(ъ)анташ - светилището с име – съчетание от българска и турска думи, което е част от светилищния триъгълник. Но тъй като сме в този район, да го упоменем според публикации в интернет. Това е отново скална площадка с дължина 300 м на надморска височина 1 225 м, в която има следи от човешка дейност от времето на еолита – най-стария период от каменната епоха, когато хората са си служели с примитивни каменни оръдия. По-късно мястото е ползвано с подобно предназначение от траките в чест на Сабазий – върховен бог на живата природа, „отговарящ“ за растителността, земеделието и лечението, който е от ранга на Дионис в елинската епоха. И тази скала има своя хайдушка легенда, посветена на Бельо войвода, както и друга, сродница на много от този род, тъй като в основата е сюжет с поругана млада българка, останала вярна на християнската си чест, намирайки смъртта си със скок от скала.
В случаи като този при „разработката“ на светилището винаги се намира и
прозрение, като това на проф. Ана Радунчева, че тук „…в началото на месец май се наблюдава уникалното природно явление „бели
нощи“, когато цялата хълмиста равнина е обгърната от искрящо бяло сияние, а
високо над него на мастилено-синия фон на нощното небе се откроява ясно „лежаща
мъжка фигура“, напомняща платото-олтар, гледано от низината, което е във връзка
с наименованието на свещеното място“. За разлика от Караджов камък беланташкото
светилище е проучвано вече почти половин век и на него са посветени няколко
археологически сезона.
По неофициална информация в България са картотекирани над 6 000
пещери, включително в Силистренсикя край, откъдето е покойният биолог и също
турист Жельо Маринов – един от първите пещерняци в нашата страна, според свидетелства
в книга за първопроходниците в тази сфера. На тях и на живота в естествените
подземни кухини, образувани в карстов терен или в изоставени речни легла на
подземни реки, е посветен Музеят на
карста (спело-пещернячеството) в град Чепеларе, който дели мегдан с хотел, заемайки първия
етаж на сградата. От огромната тераса пред нея се отваря широко спектърна
гледка към града, наричан „Град на звездите в зимните спортове“, благодарение на Екатерина Дафовска –
олимпийски шампион по биатлон, Радослав Янков – носител на световната купа по
сноуборд, Филип Синапов – национал по биатлон, и др., както и „Зеленото чудо на България“. Първото
прозвище на града се онагледява от намиращ се до читалищната сграда малък, но
симпатичен и прелюбопитен музей
от пособия за ски от последните стотина и повече години. Ски пистата „Мечи чал“, разбира се, също
озвучава спортната същност на града, макар и да не е от най-предпочитаните, в
сравнение с многообразието от писти в съседно „Пампорово“.
Разноликата пещерна експозиция е с oсновен фонд от 9 400 експоната, научно-спомагателен от 7 100 експоната
и обменен от 170 експоната. Тя е
единствена по рода си на Балканите и е своеобразно обобщение на възможното да
се види в пещерите и съответно да се предположи какъв е животът в тях,
включително на основни обитатели като прилепи и други организми, но и на мечки
от прастари времена. В 5 раздела са разпределени експонатите от „непознатите
територии на земята“, представящи богатство от минерали – разнообразни по
видове и възраст, дело на каменната прегръдка на природата. Отделно е
резултатът от украсата, която се получава от въздействието на водата върху
скалите. Представени са скелети на животински видове – от прилепи до мечка,
живяла в пещерите преди 12-13 хиляди години.
Бидейки в Родопите, е кощунство човек да не се потопи в атмосферата на две от най-известните в България пещери – Ягодинската, която е дълга е 10 км, и посестримата ѝ - Дяволското гърло, още повече, че всяка от тях предлага различни преживявания. Първата е край река Буйновска и е сбор от разклонения на три етажа, като приспособен за посещение по пътека от около 1 000 м е само най-високият. По принцип вътре се влиза през три входа, като само единият не е изкуствен. Разходката става при пълно видео наблюдение, защото е забранено пипането на карстовите образувания, а осветлението е на секторно палене. Изчислено е, че за 50-100 години се формира 1 кубически сантиметър от растящите отгоре надолу, т.е. спускащи се от „тавана“ т.нар. сталактити – през 1655 г. датският натуралист Оле Ворм нарича това „нещо“ чрез гръцка дума, означаваща „този, който капе“.
При вид на колона от връзка на сталактит със сталагмит („този, върху който капе“, т.е. растящ отдолу
нагоре) говорим за сталактон, като един от тях е на 10
хил. години и тежи 3,5 тона. Друга
„забележителност“ са т.нар. пещерни перли, образувани при въртене на водата в
малки ямки. Колко ли завихряния трябват за 200 години, за да се образува вариант на прочутото седефено труфило с диаметър 1 сантиметър, но за отбелязване – без блясъка на
морския бисер? Намерило се е обаче кой да открадне 4 подобни топченца с
размер на грахово зърно всяко от тях, затова вече посетителите гледат
„производствения процес“ и получения продукт под осветление и през прозрачна
ограда.
Над 50-годишна е екскурзиантската история на пещерата, но още десетина
години преди това – в началото на 60-те години на миналия век, започват
проучванията от страна на чепеларски специалисти. В стерилната като в
операционна зала обстановка – температура от 6 плюсови градуса на
кристалния на практика въздух и над 95% влажност, тук са намерени следи от
жилище на хора от преди 6 хил. години. В един от кътовете на пещерата е
монтирана естествена елха за посрещане на Нова година, която се сменя едва на
четири години, тъй като си остава за това време в непроменим вид.
Обособена е и територия за сключване на граждански бракове – вече 419
„двойки“ са си казали заветното „да“, наблюдавани – условно казано, освен от близки и роднини, още от уподобени
изображения на Дева Мария, Кирил и
Методий, Баба Яга и Дядо Коледа, Орфей и Евридика, още от джуджета, карибски пират и пр. библейски, литературни, легендарни и приказни „герои“.
Както му е ред при сватбено тържество, налична в триизмер е и „бутилка с
шампанско“. Екскурзоводско словесно творение е шегата, че със сигурност ще
излезе само жената, но не и мъжът, ако двама съпрузи влязат да се разведат в не
особено възрастната пещера, която е само на 275 хил. години. В сравнение с нея „Магурата“
е близо 4 пъти по-стара.
Определено е проявена и предприемчивост в пространството през
Ягодинската пещера, включително заради възможността да се отдадат на забавления
хората с повече налично време: да проверят късмета си на стрелбището, да се
претеглят чрез „тролея на Тарзан“, както и да позагубят минути по сергиите. Там
остава да повярват на рекламата, че медът е наистина боров, от мента, магарешки
бодил или от мурсалски чай, защото лекува какво ли не, включително заплес,
доверчивост и надежда за вечен душевен покой и дълъг живот. Има, разбира се, и
гурме предложения, които изкушават: брънза (традиционно родопско сирене, наричано още
незнайно защо и салата), кашкавал с манатарки, домашно кисело мляко. Накъде без смилянски боб,
който може да се окаже внесен от Южна Америка, но на размер го докарва като
родопския хит, за който казват, че като реколта е не повече от 10
тона на сезон.
Дяволското гърло е пещера е от пропастен тип, дете е по възраст и
е някъде със сто хиляди години по-млада от Ягодинската, което я прави
по-различна във всяко отношение в сравнение с нея. В метри тя е с размери 110х47х40 (в интернет има и други данни, малко по-различни), но е с
височина на 20-етажна сграда и през нея тече бушуващата Триградска река. В един
момент шумът в най-голямата зала, известна като „Бучащата“, доминира в
звуковото пространство. На всичко отгоре изходът, който всъщност е истинският
вход, е по 288 метални и стръмни стъпала, при това обикновено мокри и поради
това хлъзгави. Преминаването по тях и покрай вътрешния водопад е изпитание най-вече
за хората с двигателни проблеми и с клаустрофобични нагласи, но за радост бетонен
парапет спасява положението. На места
има и малки площадки – за почивка и за междинна фото сесия – правиш се, че
снимаш, а всъщност, преди да продължиш, си оправяш ритъма на дишането, учестило
се от изпитаното в движение напрежение.
Срещат се хора, които въпреки своя страх си позволяват да изминат
опасния преход, за да си кажат после гордо, че са надвили себе си и са се
преборили със ситуацията с много излъчена вътрешна сила. Лайтмотив е
разказваната от 56 години насам история, когато 500 кубика дървен материал
попада вътре чрез реката, но никога не излиза от наподобимия на дяволска глава изход,
, макар да е на 250 м. Това ражда тайна, неразгадана и до днес, дори има
загинали пещерняци, тръгнали да дирят пътя на водата, отнесла материала в
неизвестна посока. И тук не минаваме без тракийска легенда как Орфей се спуска в царството на Хадес – бог
на подземния свят в гръцката митология, за да спаси своята любима Евридика в
тази пещера, наричана още „Клокотник“. Подобно на Ягодинската, и в нея, бълващата дим (пара), има изкуствен 150-метров вход, по който се
върви, за да се стигне до същинската част. И тук в спомена остава
екскурзоводско внушение, че пещерата ще запази своите тайни, защото…дяволът не
дава интервюта.
В град Смолян сме за кратко време, но от него отмъкваме близо два часа,
за да има достатъчно, макар и не съвсем, за потапяне в разкоша на намиращия се
в т.нар. Нов център от края на 70-те години на миналия век Регионален исторически музей, носещ името на своя основател Стою Шишков, представящ „Средните Родопи от
праисторическите времена до съвременността“. Разположен е в сграда, кацнала
над фонтаните в центъра и над Драматичния театър, носещ името на Николай Хайтов,
чиято скулптура е отпред в общ аранжимент с легендарния му разказвач Хасан
Мешев.
Видим е площадът и се долавя приятният шум от падащата вода, изпомпвана
от р. Чая, за да стигне до малък градски водопад и до мегданската каскада. В музея
ни посрещат с песен на десетки чанове, разположени като завеса сред черги,
разположени вертикално. Още на входа реклама ни обяснява, че тук е възможно
участие в занимателна музейна игра
„Древен съм, интересен съм, намери ме“. Насреща е Художествената галерия,
която също се твърди, че е достатъчно представителна, но в нашия тур не бе
предвидено време за посещение и в нея.
Сред хитовете между експонатите от отделните фондове е каменна фигурка на скарабей – бръмбър,
която е на близо 4 хиляди години и е била пренесена в нашите земи от далечен
Египет като свещен амулет. За историците това е податка, че е бил прав Херодот,
заявявайки, че войските на египетските фараони са стигнали чак до земите на
древна Тракия. По този повод преди петнадесетина години учените са предположили,
че древните египтяни са предприемали далечни експедиции за набавяне на безценни
материали за издигането на гигантските си храмове и пирамидите. Примерно по
времето на властвалият в периода 1992-1985 г. пр. Хр. Неб Тауи Ре (Монтухотеп
ІV), който е последният египетски владетел от XI-ата
династия. И защо в Родопите: заради наличието на гъсти гори, каменни кариери и
рудници.
Невероятно богата и добре подредена е етнографската експозиция,
представяща културата на старите българи, на помаците и на мюсюлманската
общност. В един от кътовете се намеква с цитат от висш османски ръководител – Митхат Паша – управител на Дунавския вилает
и после велик везир, че в края на по-миналия век, т.е. след Освобождението през
1878 г., по „нашите земи“ мохамеданите не са дошли от Азия, а са потомци на
същите тези българи, преобърнати в исляма през епохата на завоеванието и през
следващите години. Впрочем, добруджански принос имаме и по двете теми – за
скарабея (бръмбара рогач), като един от забравените български символи на
Скрития бог, и за „Разбулени истини за
прекършена българщина, оцеляла в
кодирано проявление, очакващо своя съвременен научен прочит“, става дума в последните две книги на
етнолога от Силистра д-р Йордан Касабов:
„Скритият бог. Древна българска същност“ и „Милостта на времето“.
Достойно е представена и кукерската традиция, която в родопското си
съдържание не е позната в Добруджа – по обясними причини: техни дружини никога
не са участвали в нито една от четирите по рода си прояви в Силистренско. Като сме в музей имаме възможност да се съизмерим с внушителните размери на кукери,
изглеждащи действително страшни, защото така се полага, и естествено, щом сме в
планината, облечени са предимно с костюми, изработени от кожи на едри животни,
включително мечки. На подобни места човек научава подробности от бита на хората
от определен български край, запомняйки вида на дрехи и украшения, както и оръдия
на труда, които в случая са по-различни от тези, които знаем ние, хората от равнината.
Завидна е сбирката с т.нар. обреден реквизит, който с представените
експонати намигва към стари вярвания и практики – всекидневни и празнични,
характерни за етническото многообразие на Родопите. Изложеното във витрините е
пъстро като естетика и е наситено с послания, които могат да бъдат разчетени от
познаващите особеностите на региона, дори когато става дума за най-обикновени
плетени терлици, колани и чорапи. Богат е представеният инструментариум, за
част от който днешните деца няма да сетят нито как се казват отделните елементи от него, още по-малко за
какво служат. Добре е обаче да видят и запомнят как изглеждат в оригинал родопска сурвакница и местна мартеница, както и, примерно, детска шапка с
мънисто и златна парица против уроки. В залите виждаме също препратки към
траките – едно от племената е точно смолени, дало името на днешния средищен
град, съставен от три села през 1960 г. – наследници на независими планинки мечоносци.
Наслаждаваме се на фото разкази за крепости, селища, светилища и некрополи.
Всичко това допълва представата за един град, възникнал от селска
забрава, за да бъде осъществена в него урбанизация по идеен план от 1963 г. с
първа копка на централната част през 1974 г., за да бъде посрещнат тържествено
при откриването ѝ десет години по-късно дипломатическият корпус. Разхождаме се
из безлюдния Смолян в жаркия августовски ден, търсейки място за отмора на чаша
кафе, и не знам защо в главата ми е мотив от песен на барда Гриша Трифонов „И
понеже животът е кратък, а дълга е главната улица, ако викна сега, ще ме чуят
ли в другия край….?“. Вероятно защото нещо ми напомня за университетското ми минало
във Велико Търново преди повече от 40 години. Разбира се, дефилето на народните
носии, в каквото е превърната една от дългите стени в музея, също осигурява
момент на визуално взаимодействие с едно вълшебно пиршество на духа, каквото
можем да срещнем на мащабни събори на народното творчество в Копривщица и в
Рожен.
Като стана дума за Рожен, един от пътищата в Родопите минава покрай местността
„Роженски поляни“, която е с надморска височина 1 430 м. Казват, там е
сърцето на планината, където от няколко години на височина от 111 м – трите единици символизират пробуждането на духа и новото начало, от което имаме нужда днес, е
въплътено в цифрата 1, се вее
родният трибагреник с квадратура от 1 000 м и с размерu 25х40 м. Той е върху пилон,
монтиран с височинен 500-тонен кран и със 70-метрова стрела. Според нечии
изчисления това е най-високо издигнатият в целия Европейски съюз национален флаг. В подножието му е разположена изработена от
ученици в каменоделско училище мраморна карта на България с отчетливи граници
на различните административни области. В нея област Силистра е представена с надпис на мотото „Крайдунавска Добруджа – житен клас и дунавски полъх“ (бел.-скромно отбелязано, в словесен план моя е
идеята за това словосъчетание, предложено от Областна администрация Силистра). Малка църква в близост е поредният повод по
тези знакови за България места да запалим свещ – кой за здраве, кой за упокой
души на близък, приятел или познат.
Вече отбелязахме, че в Родопите чешмите и храмовете в различните им разновидности са на всяка крачка. В Смолян завиден бой издига осветената през 2006 г. голяма и представителна православна църква. Нейният патрон Свети Висарион Смоленски (параклис със същото име има и в комплекса „Кръстова гора“) е „фиктивен епископ на Кръстогорието, за когото се твърди, че е живял през XVII век по времето на султан Мехмед IV“, научаваме от публикации в интернет. Храмът, който е с катедрално значение, е втори по големина и величие след храм-паметника „Св. Александър Невски“ в София. Той е частна инициатива, създадена върху отстъпена за целта общинска земя, където някога е имало и гробище. От височината на 32 м, на която кота е камбанарията, по празници и други поводи бият общо 11 камбани, произведени от руската компания ЗИЛ, позната с едноименните товарни автомобили, като най-тежката от които е 2 т.
В предишни времена ги наричахме „туристически маршрути от-до…, в района
на…и т.н.“, днес е модерно подобни предложения за разходка и планинско
изживяване да са вписани в калъпа „екопътеки“. Подробност е кои от набедените отговарят на определените за целта критерии, каквито май на практика отсъстват,
а това дава право на „свобода на действието“. Обозначителни табели обаче и маркировка за добра осведоменост на туристическата общност, е правилно да има (между другото, в сегашния си вид по българския
стандарт маркировката е валидна от 15-17 години насам). Според Българска асоциация за селски и екологичен туризъм
цифром и словом 20 са изискванията в това отношение, като първото от тях е съответното
място/местност е да притежава „Висока степен на съхраненост на първични
атрактивни природни структури – дивна, дива и жива природа“. Идеално е да има
историческа заигравка, около която да звучи душещипеща запомняща се легенда.
На 2,5 километра от град Смолян започва екопътека „Невястата“, по която вървяха силистренските туристи.
По-любопитните от тях се спираха, за да четат табели за дървета и животни с
прелюбопитни факти за тях. Защо „Невястата“ ли, позната още като „Турлука“ – буквално „жижница (трап с дърва) за горене на дървени въглища“,
но реално е скала (връх) с това име, при това един от
символите на Смолян? За името има и друга версия, т.е. че „идва“ от
старобългарската дума „турло“ („стадо, скупчено на почивка в
горещината“). И тук e в оборот завързана случка, в сюжета на която
главни герои са млада родопчанка християнка и напорист местен ага мюсюлманин с
определени щения към нея и конкретно с настояването да му стане жена. Разбира се, задължително
това е свързано с промяна на религиозната ѝ принадлежност, позната като
практика от времето на „робството“, което вече наричаме с описателното „присъствие“
или с по-официално „владичество“ – то пък малко по-конкретно, но някак безлично и
лишено от емоционална отсенка. Нежеланието да бъде поредната с поругана чест и отнет родов корен, девойката намира своята смърт с полет от скалата в района, където
завършва екопътеката. Преди да приеме предложението на агата, тя пожелала да се
качи за последно на любимото си високо място и да погледне от него родния край,
за да му се полюбува и запомни. Качила се, застанала на ръба на канарата и се загледала
замечтано наоколо...нататък е ясно какво се е случило.
В условния край на екопътеката – въпросната скала, на която има в момента голям кръст, се
вижда Смолян от възможно най-висока гледна точка. Откриват се и нови гледки към
драпериите на Родопите, всяка от които със свой контур, цвят и зареждащ с
енергия чар. Час и половина е необходимо на турист, който не бърза за никъде,
за да измине разстоянието от „входа“ до скалата, после е добре да отдели половин-един
час за почивка и фото сесия, и едва след това да се върне обратно (в този смисъл е съветът в сайта на екопътеката). Със сигурност обогатен с ново знание, гарнирано с емоционално
преживяване, е връщането, най-похвално би било да е в свое собствено темпо – желателно е
все пак да не е като в приказката „Влачиш се като родопска бесен“. Добре е
предварително да се знае, че „В края на екопътеката, когато вече се излиза от
прохладната гора, малко преди дпанорамната площадка, е другото интересно нещо по пътя – 250-метровият алпийски тролей, спускащ се над пропаст от най-високата част на скалата
към широката и полегата крайна част на скалния масив.“ (www.svetogled.com).
Наблизо е и манастирът „Свети
Великомъченик Пантелеймон“, който е изграден от мюсюлманка, приела
християнството - въпрос
на допълнително питане е дали пък не се е възвърнала в лоното на вярата, като знак за
прошка към своите деди, принудени да я сменят - насила, по стечение на обстоятелствата или в името на оцеляването, както е било "навремето"? Някъде тук са и останките от калето – крепост
върху платото, която в Средновековието е имала сигнални функции – ставало е
чрез запалване на купа сено,
част от системата за ранно предупреждение при грозяща общността опасност. При
добро желание и наличие на време човек може отново да се спира по табелите, за
да научи от написаното по тяхф, че в превод от гръцки мащерка означава смелост, сила, мисъл, а мухоморка
– убиец на мухи в мляко. И още: катерицата живее до 12 години, скалният
орел (царят на орлите) яде сухоземни костенурки, а малките мечета се раждат с тегло 300-400
грама по време на зимния сън на мама мецана.
Курортът „Пампорово“ е сред най-големите у нас в планинската ни
част. Посещаван е основно в зимно време, но и през летните месеци има работещи
хотели, както и лифтове. Добруджанската група заварихме възможност по създадена
инфраструктура по най-стръмната писта, известна като „Стената“, деца да се
пускат с гумено приспособление, което едновременно е атракция и забава. Отделно
колоездачи се спускаха по част от пистата, преминавайки изкуствени издутини.
Над курорта се извисява кулата „Свежанка“,
която вече над 45 години е най-видимото съоръжение
на едноименния връх. Под нея е „Тронът“ - мястой за снимка да спомен, а насреща му е
сергия с всякакви джунджурии – туристически и не съвсем, повод за "убий време“
и да си купиш нещо, което може да не ти потрябва, но го нямаш вкъщи или в джоба
си. Някъде надолу е „Рамката“ с поглед към три планини, колкото до пътеките –
те, както навсякъде, са в изобилие, с уговорката, че трябва да се знае в коя
посока си тръгнал и да си информиран как става връщането.
В комплекс „Диана“ в село Червен, Асеновградско, бе първата ни спирка – място за спане и отмора след целодневните мини турове. Както се казва, и тук за всичко е помислено – за вкусна вечеря и за ползване на водно предизвикателство – достатъчно голям басейн, в края на горещите августовски дни в дружна компания със силистренски произход. Обикновено в подобна обстановка една наздравица не стига, а и в дисагите винаги има нещо домашно и вкусно (за добруджанския спиртен еликсир изобщо няма съмнение, че е имал запазено място в раниците и куфарите!). Другото са народни танци – по-леки и по-трудни, забравени стари и издокарани „нови“ в духа на българската хорова традиция. Другите четири нощувки бяха в хижа "Студенец" на ТД "Карлък" - Смолян, където стискахме палци на българските олимпийци в Париж - радвахме се на успеха на златните ни медалисти и тъгувахме за останалите, неуспели да стигнат финалите или да се преборят за медалите.
До нови срещи с Родопите!
