понеделник, 18 юни 2018 г.

Открит урок по история преоткри Лудогорието за педагози от Крайдунавска Добруджа


Добруджа и Лудогорието са две от настоящите български географски области, които в миналото са били непосредствено свързани, не само защото са съседни, но и заради общата си историческа съдба. Предвид различни обстоятелства обаче, вкл. и във връзка с т.нар. румънски период в развитието на Добруджа (1918-1940), „връзката“ е прекъсната и близо 80 години по-късно все още живеещите в двете области се преоткриват и разпознават. Независимо че в тях живеят пъстри общества както от българската, така и от турската етнически общности.

Клубът на учителите по история в Силистра с председател Иван Занов проведе поредния си 12-и тур по места, които са интересни в един или друг смисъл. И този път към групата се присъединиха и…приятели, които не са учители, но имат траен интерес към родните краища.

Защото в музеите настоящето почти отсъства, но за сметка на това са подредени артефакти от преди безброй хилядолетия. Понякога в експозиции, осъществени преди 30-40 години в стилистиката на тогавашното време и, разбира се, с технически средства от миналия век. Малко изключение – интерактивната сграда с 12 зали край римската крепостта „Абритус“ в Разград, която е и сред немногобройните примери изобщо в страната за съвременен начин на поднасяне на изобразителния материал.

Избраният маршрут в края на учебната 2017-2018 г. бе едновременно близък – Исперих-Разград, и в същото време далечен, защото бе повод за връщане към забравеното минало, макар и подчинен на темата „Локалното историческо наследство в глобалния свят“. Пътьом в познат екскурзоводски стил стана реч за Алфатар, Дулово, Окорш и други населени места, през които преминава главното направление Силистра – Шумен.

Алфатар е голямо в миналото село, за което за пръв път се съобщава през 1573 г., а в момента е най-малкият град в Крайдунавска Добруджа, произведен в това му качество през 1974 г. Селището е познато от периода на Екатеринината война (1768-1774), тъй като след оттеглянето на руските войски с тях тръгват 400 семейства, които се заселват в рамките на Руската империя – днес в селата Олшанка, Добра и Станковата, които са в Кировоградска област в Украйна (www.jordansilistra.blogspot.com/2014/08/20.htЗалмоксис (www.24chasa.bg/Article/1380717).

Малко известно е, че през 1942 г. за около година тогавашното село е наречено Генерал Лазарово на името на достоен български офицер - генерала от пехотата Велизар Лазаров, който е бил председател и на Българския олимпийски комитет през 1929 г. Също любопитен факт е, че част от града е и махала, която се самопроизвежда като квартал с име „Попово“ – в него живеят потомци на преселници по Крайовската спогодба от 1940 г., обособили преди 70 години и свое читалище, наречено „Ведрина“.

Друг град, през който се преминава на път за Исперих-Разград, е Дулово, носещ името на една от най-славните български родове Дуло. Той също има старо турско име Аккадънлар, което се превежда като „град на белите жени/кадъни“. Наскоро местният Исторически музей, който е и с галерия към него, чества 20 години. Той е от малкото в страната, където може да се видят на едно място етнографски елементи на три етноса – българи, турци и алевити. 

На тяхната религиозна основа е посветено светилището на Демир баба в село Руйно, тъй като е част от пътя „По стъпките на Железния баща“ (www.jordansilistra.blogspot.com/2018/04/blog-post_51.html) - маршрутът му обхваща и още едно добруджанско населено място – село Йорданово край Силистра.

Уникален е и паметникът „Жажда“ край града, който е единствен по рода си, изграден на някога безводно място. А според местни легенди както Дулово, така и близките населени места, са създадени около гьолове за…гъски, ползвани още за водопой и за охлаждане на животните в типичните за Добруджа летни жеги. По данни от първото преброяване тогавашното населено място е имало 25 християнски и 100 мюсюлмански семейства.

До 1944 г. тук са живеели 1 800 души, а в годините на социализма населението скача рязко и в момента общината е сред 50 най-големи в страната. В момента икономически хит е находището от „Каолин“, разработвано от немска фирма, с идеята да има предприятие за преработка, което може да осигури работни места, респективно и икономически напредък.

Окорш е следващо знаково село по пътя между Добруджа и Лудогорието, тъй като носи името на славен прабългарски багатур (в превод „юнак, храбрец“, но на практика е висше звание на прабългарски воин), владял земи до делтата на Дунав. То е близо до мястото, определящо от 28 юли 1913 г. термина „Стара България“, т.е. границата между България и Румъния в периодите 1913-1916 и 1918-1940 г.

За окоршлии наскоро разказа в първия том на своя краеведческа книга оф. от резерва от Варна Атанас Сивков, който е родом от селото, където живеят християни и мюсюлмани – местни и преселци (www.jordansilistra.blogspot.com/2017/11/blog-post_68.html). Любопитни препратки – старото училище бе превърнато в православен храм, а част от него е  малък, но богат  музей, предимно етнографски. Преди месец по идея на местното СУ „Йордан Йовков“ бе проведен първият и единствен засега в област Силистра Фестивал на народните занаяти (www.jordansilistra.blogspot.com/2018/05/blog-post_12.html).

В България вече почти във всяко голямо населено място – село или град, има музей в някакъв вариант – много често на принципа „Всичко накуп в едно помещение“. В Исперих, за разлика от забележителния монумент, посветен на хан Аспарух и 1 300-годишнината на българската държава, местният Исторически музей е скромен по размери и по съдържание.

За това е и малко известен, в сравнение с гробницата в Свещари, която е открита през 1982 г., и работи с туристи от петнадесетина години насам като обект от списъка на ЮНЕСКО (в първите години на новия век е създаден „Приемен център“). За разлика от другите тракийски гробници, свещарската е с барелефи с различни изображения на жени, олицетворяващи Богинята майка. Друга, намираща се в съседство забележителност, е известният обект Демир баба теке – уникално свещено място на възраст повече от 3 000 години, място за посещение и поклонение за представители на няколко етнически и религиозни общности.

Исперих – подобно на Дулово, е селище, обявено за град през 1960 г., и е като Пазарджик, Добрич, Търговище и др., чието начало е свързано с обмяната на стоки в далечното минало, т.е. с т.нар. панаири. По време на Османското владичество се е наричал Кемаллар, на името на първия заселник Кемал и неговия род, за когото има и предание: гробът на Кемал баба се помнел и тачел от поколенията, а надгробният му камък се намира в старото гробище в западния край на града.

Според друга легенда обаче името идва от  „Кем агалар“ (горделивите господари –  свирепа банда разбойници, тормозеща местното население от турци и българи). Според още една хипотеза – от словосъчетанието въпрос „Кем аалар“ („Кой плаче/или стене?“), свързано с воплите и стенанията на затворници в гъстите гори на Лудогорието. Според пореден вариант името Кеманлар произлиза от „кемане“ (цигулка), т.е. може първи тук да са били някои си „цигулари“ (гъдулари – скитащи музиканти).

Днес Исперих е една от важните спирки в провеждания вече 33 години единствен по рода си поход в Североизточна България, наречен „По стъпките на Таньо войвода“ от основателя на Културно-просветно дружество „Родно Лудогорие“ Борис Илиев (www.jordansilistra.blogspot.com/2013/06/blog-post.html).

Музеят е от 1975 г. и му предстои обновление, но само на сградата, в която се помещава. В него са представени над 30 000 експоната, а на подчинение му е и  Историко-археологическият резерват „Сборяново“ с над 140 археологически, както и културни паметници – древни селища, светилища и некрополи на траки (езичници), българи (християни) и хетеродоксни мюсюлмани.

Отдел „Археология“ отразява неолита, енеолита, ранножелязната и елинистическата епохи, късната античност и Средновековието. В отдел „Етнография“ се оглеждат битови, фолклорни и етнически традиции в района на Исперих, резултат от заселването на хора от различни краища на страната след Освобождението и след Първата световна война, както и от преселенията от Северна Добруджа. Отдел „Нова и най-нова история“ е с вещи, архивни документи и спомени на видни личности от региона, сред тях е познатият и в Силистра генерал Боян Михнев.

Град Разград е последното звено от кратката еднодневна екскурзия – своеобразен открит урок по история. Основен обект е крепостта „Абритус“ (60 дка от които са към предишен завод и на практика е безвъзвратно загубена възможността за разкопки там). Последният проект  на местния Регионален исторически музей прибави още нещо към изградената досега инфраструктура. Подобно на силистренския, и този музей е разхвърлян на различни места. Така археологическата експозиция си е останала в неподходящо помещение – на практика е разположена на място, ползвано като служебно по време на разкопките на крепостта преди няколко десетилетия.

При това до 2005 г. е имало артефакти само до античния период, а сега вече по нещо за 18 000 години назад, но до периода до Второ българско царство. Крепостта е възникнала върху 4 места, където е имало настанени легионери в Римската империя – едно от тях е и музеят. Любопитно е, че в района има 100 могили, но е разкопана само една.

Така каменно-медната епоха е представена с невероятна материална култура, сред която култова пластика – Богинята майка в рубенсов стил; уникален зооморфен съд – единствен по рода си в света. За бронзовата епоха свидетелстват калъпи за изработка на оръжие, символи на държавността (скиптъри) и др. Както известно, ограбената още в древността свещарска гробница е всепризнат символ на желязната епоха.

Фортификационните съоръжения в крепостта са от 1-5 в. сл.Хр., като показаните от 4-6 в., макар по-интересни да са тези от 1-3 в., но за тях разкопки не са правени. Подобно на Силистра, и тук провеждането на археологически експедиции става трудно, предвид финансирането.

Началото им е през 1887 г. при Анание Явашев. Колоните са почти в естествен размер. Силно впечатление прави лапидариумът, вкл. и грижата за него чрез създадени прозрачни покривала. Богата информация за начина на строителство, за керамиката и др. дават таблата извън музея.

В района на крепостта – на няколко километра, се прощава с живота си Деций Траян, единственият римски император, умрял извън Рим. Тук под негово ръководство се води битката между римляните и варварите през 251 г. Както за него, така и за 30 000 легионери блатата в този район се превръщат във вечна гробница. За събитията от онова време разказва филм, създаден наскоро. Още за тях  в интернет (www.standartnews.com/lifestyle-lyubopitno/blatata_kray_razgrad_sa_grobnitsa_za_30_000_legioneri-203416.html).

Легенда обаче разказва, че, когато императорът„бягал“, се наложило да скрият – закопаят, златна колесница, която иманярите търсят безуспешно и до днес. Тук при разкопки през 1971 г. сред 30-сантиметрова пепел обаче е намерено най-голямото в България златно съкровище от монети от периода 408-491 г. – 835 отлично запазени разнообразни т.нар. солиди с общо тегло 4 кг, като особен интерес представляват редките монети на Юлий Непот. Преди 22 години музеят на два пъти е ограбван, като впоследствие от Германия е върната рядка култова пластика.

В 4 в. крепостта „Абритус“ (140 дка площ), е преместена по времето на Константин Велики. Любопитно е, че до 1960 г. е била безименна, докато се намерят доказателства за името й. Предполагало се е дотогава, че това е тракийският град Даусдава („вълчи град“).

Приятно впечатление с различността си прави интерактивната зала (археология, архитектура, религия, обичаи, занаяти, мода и др.), проследяваща „линията на живота“ на града от траките до днес. Обяснимо е, че така направената експозиция е особено интересна за учениците, тъй като им е предоставена и възможността сами да си задават въпроси и да намират отговорите им.

Така става ясно, че в онези времена един легионер е имал годишна заплата, равнявана на днешни 3 600 лв. С уговорката, че купуването или изграждането на дом е струвало 8 000 лв, цената на магаре – 2 000 лв, туника – 60 лв, кг жито – 4 лв, 1л зехтин – 12 лв, една супа в „заведение за бързо хранене“ – 1 лв.

Научава се също, че в Древния Рим при пиршествата е имало меню със 7 различни блюда, от които 4 предястия. Както и, че на публичния дом му казвали „лупанарий“ (идва от „вълчица“, както наричали проститутките); римляните пишели на латински и гръцки езици върху дървени плоскости с восъчно покритие; пет са т.нар. добри императори – Нерва, Траян, Хадриян, Аврелий и Антоний Пий, от династията на Антонините – третата от създаването на Римската империя.

Както и, че във вековете на нейното съществуване са изградени 80 000 км, колкото е два пъти обиколката на земята, включително от и до Дуросторум (Силистра) – един от т.нар. над 100 живи града от древността до днес в Европа, Азия и Африка, на които е посветена голяма карта в музея към крепостта в Разград. За съжаление сред тях нашият град кой знае защо не е поставен. За разлика от другите, някои от които в момента световно неизвестни, дадени като имена и разположение.

Разград има и други забележителности, най-посещаваната от които в момента е…„Лудогорец арена“ – футболният стадион на седемкратния напоследък републикански шампион по футбол на България.  Една от тях е високата 26,15 м часовникова  кула от 1864 г., дело на тревненски майстор в готически стил, изградена на основата на по-стара преди нея, от която най-вероятно е останала камбаната, докарана от Унгария, и датирана към 1731 г. По-старите силистренци помнят, че и в нашия град е имало подобно съоръжение в близкото минало.

Разградската джамия от 1612-1614 г. също е сред архитектурните и религиозни забележителности в града. Тя е на името на Ибрахим паша и е правена по времето на Сюлейман Първи - сред запазените е трета по големина в България. Градена е от българи зидари и строители, с нея е свързана легенда за Майстор Манол. 

От 30 години не е реставрирана, като само отвън сградата е възстановена. В архитектурно отношение джамията е един от най-красивите образци на класическа османска архитектура – централнокуполна е с долна част във вид на куб, преминаващ във височина в осмостен, а после и в цилиндър.

За легендата за майстор Манол и другарите му „разказва“ паметник пред мюсюлманския храм. За това как, за да избяга заедно с другите майстори от ятагана на поръчителя си, уплашен, че същите творци могат да съградят друга подобна обител, той литнал с тях със саморъчно направени дървени криле. Но в хода на полета брадвите им, привързани към крилете, прерязали вървите и летежът завършил трагично.

Толкова може да види човек в рамките на един ден, без да се напряга, натоварвайки сетивата си. Междувременно забелязва и неща от всекидневието и бита си, които са по-различни от мястото, в което живее. Например, че и Разград е сред градовете, в които в почивните дни няма достатъчно хора по улиците – освен ако случайно не е ден за завързан мач на лудогорците. Но пък цените са по-достъпни, вкл. за кафе, бързо хранене и др., в сравнение със силистренските.

Включително липсват подходящи хора, за да те упътят къде е паметната плоча на разградчанина капитан Христо Бърдаров – герой на България от преди век, на когото на македонски диалект своята паметност българска са оставили признателни охригяни (охридчани), отчели заслугите му за свободата на Македония в Първата световна война.

Но него, смелия 26-годишен офицер, кой знае защо го няма на паметника с изписани имената на други герои от същия период. Слава богу, е трепнала ръката на незнаен архитект, който оставил за поколенията костницата, независимо че е затапила входа на намиращата се зад нея сграда. Както се казва, историята познава и по-тежки случаи, към които изобщо не е здравословно да се връщаме.

Освен в случаите, когато трябва да ги превърнем в предупреждение как не бива да се прави, за да се заличават следите на живелите преди нас. За които постъпки обикновено с лека ръка казваме, че...такава е била повелята на времето. А тя винаги е еднаква – в името на приемствеността трябва да се съхраняват материални свидетелства, за да не се налага да създаваме легенди и да превръщаме историята в „юргански чаршаф“, както твърдеше преди години дълголетна търновка, някогашен екскурзовод доброволец в манастира „Св. 40 мъченици“ в старата ни престолнина.

1 коментар: