понеделник, 19 януари 2009 г.


Журналистите - страхотни акули зад стъклото на аквариума, които не хапят?


През есента на 2008 г. в град Русе в рамките само на няколко дни бяха проведени два семинара за журналисти, допълващи се в тематично отношение, независимо че организатори са различни институции. Съюзът на българските журналисти в партньорство с Фондация „Фридрих Еберт” бе домакин на четвъртия за годината семинар, този път на тема „Европейски стандарти и обществени медии”. Основни лектори в него бяха проф. Валери Димитров (председател на Сметна палата), доц. д-р Боряна Занкова и Нина Венова (експерти към Съвета на Европа) и доц. д-р Георги Калагларски от ВСУ „Черноризец Храбър”.
Фондация „Програма достъп до информация” събра колеги от русенски медии, за да проведе работната среща „Местните медии и свободата на информация в България”. Тя е част от тригодишен проект, който започна в началото на годината и обхваща всички региони в страната. Холандският експерт Роже Флюгелс е основен гост-лектор, заедно с представители на Фондацията. В Силистра този семинар е планиран за 2009 година.
В Европа съществува дуалистична система за създаване и управление на електронни медии, включваща и „обществено-комерсиалната форма”, стана ясно от изявленията на лекторите. Според доц. Занкова, „обществените електронни медии имат общата функция да реализират повече обществени ангажименти към всички общности и да имат по-висок праг на публичност”. В това отношение Конституцията на Република България трябвало да бъде обогатена в полза на медиите, т.е. те да получат конституционна защита, както е в Португалия.
Кои са така нар. „три кита” (основи) на този род медии?
Отвореност, отговорност и прозрачност. Препоръките на Парламентарната асамблея към Комитета на министрите са единственият регулаторен механизъм в Обединена Европа. Те обаче нямат задължителен характер в юридическо отношение, а са само фактор, обвързващ държавите в политическия им смисъл. Едва преди 14 години в Прага е подкрепена първата по въпроса резолюция. По-късно става дума и за това как младите демокрации трудно признават, че „и частните медии могат да поемат обществени функции”. Засега печатните медии не са обект на „документ” от страна на европейските институции.
„БНР и БНТ да бъдат приватизирани, а парите от бюджета да отиват във всички медии, след като те кандидатстват за тях”, е личното мнение на проф. Валери Димитров. Дебатът по предложението, отлежаващо почти петилетка, още не се е състоял. Актуална била и темата да се състави публичен регистър на медиите. Така ще се знаят притежателите им, както и произходът на средствата за изданията. Защото медиите правят публични посланията си и следователно влияят на обществото.
Нов момент е и нуждата от споразумения между правителството (вкл. и местните власти) и медиите (национални и регионални).
Сред другите проблеми преднина вземат още липсата на регулация на ИНТЕРНЕТ, както и на цифровите канали. Шест пъти ще се увеличи мощността на излъчваните информационни програми, когато завърши този процес. В ход е и цифровизацията на архивите, включваща и възможността за пряк достъп до тях. Не е дискусионен обаче въпросът „Има ли нужда у нас от самостоятелен закон за обществени медии?”
„Публиката на обществените медии е застаряла!”, е един от тревожните „викове”, разпространявани напоследък от специалистите в областта на медиите. Отливът на младите от тях е очевиден, защото те предпочитат „новите медии” (ИНТЕРНЕТ и др.), както и нова комуникационна среда. „Старите медии” трябва да се замислят как да върнат младата публика и нейното доверие в обществените медии. Чрез „медийно възпитание”, например. Говори се за дори за необходимостта от дисциплина, условно наречена „медийна култура за деца”, която да бъде въведена в училищата. Но...имаме проблем с подготовката на журналистите, за да реализират подобни програми, твърдят скептиците. При сегашното състояние на инфраструктурата в кадровия смисъл тя нямала шанс до постигне успех, макар „обществените медии да са довереното лице в сложните отношения в обществото”. Малцинствата и уязвимите хора са сред тези групи, на които трябва да се обръща повече внимание от страна на всяка обществена медия. „И дайте да се разберем: обществените медии не са говорители на правителството, ако случайно сте си го помислили”, предупреждавават специалистите по медиавистика.
ВВС (БиБиСи) е моделът за гражданско възпитание в европейски мащаб. Заради интеграционната си функция да търси социалното сцепление. И още, защото предоставя обективна информация чрез оригинално съдържание, подчинено на високи етични норми и стандарти; разпространява и свой „златен фонд” с образци на творчески гении в различни области.
Две години (вкл. и настоящата), имат страните в ЕС, за да обективизират вътрешно-държавното си законодателство в областта на медиите, гласи Препоръка на СЕ от декември 2007 г. Сред задължителните елементи са „културно разнообразие”, „медиен плурализъм” и „защита на непълнолетните и потребителите”.
„Най-балансирана е смесената система за финансиране на медии”, се казва в коментарите на водещите европейски експерти. Т.е. чрез субсидии от бюджета („не са държавни помощи”, според Амстердамския протокол от 90-години на миналия век, но дискусията по темата продължава) и „чрез привличане на пари от собствена дейност” (по примера отново на ВВС).
„Най-важна е мисията на една медия, поради което журналистите трябва да излязат от пасивната си роля”,
каза в рамките на дискусията Нина Венова, експерт към Съвета на Европа. „Тази констатация бе направена за пръв път година и половина по-рано на семинара в Силистра, организиран също от СБЖ и Фондация „Фридрих Еберт”, когато си казахме, че не бива да сме само регистратори и коментатори на събитията, а и участници в тях”, припомни Снежана Тодорова, главен секретар на СБЖ. Според г-жа Венова, „актуална е и защитата на европейските културни ценности, чрез осигуряване на достъп до тях чрез медиите”.
Франция е сред революционерите в Европа по отношение на регулациите в аудиовизиуалния „пейзаж”. Там обществените телевизии нямат право на участие в рекламния пазар. За пръв път не се позволява на финансирани от държавата медии да нагазват в комерсиалното поле. В известна степен рестриктивни режими има в Швеция и Дания. В някои от страните в ЕС обществените медии подписват всяка година договори и се задължават „как и срещу какви средства да изпълняват обществени функции”. Други като ВВС (БиБиСи) по собствена инициатива обявяват в специално „Обществено изявление” как ще работят в рамките на 1-3 години напред. И съобразно него формират технологичното и кадровото си обновление.
„У нас има системна боязън относно идеята за Закон за обществените медии, макар че така бихме приложили европейската практика”, обяви доц. д-р Георги Калагларски. „Страшно” било, че преди години „само за една нощ” превърнахме „държавните медии в...обществени”, при това без да е настъпила промяна в управлението им. Все по-дискусионна ставала и темата „конкурсно начало - да, но между журналистите, а не между медиите?”. Още повече, че по света вече са факт транснационални медийни корпорации и други форми на взаимодействие.
„Чувстваме се като страхотни акули в аквариум,
зъбим се през стъклото му, но не хапем”,

каза в афористичен стил преподавателят по PR и журналистика във ВСУ „Черноризец Храбър”. Негово е твърдението, че „обществените медии трябва да са „за”, а не „на” обществото”.
В Лондон през 1792 година е написана Декларацията за свободата на словото. А свободата да го изразим изисква да съществуват...медии. През 1916 г. в САЩ става факт първият Комитет за информация, създаден от правителството, за да извърши специфичен PR. Така се дава динамичен тласък на възможността „журналисти обслужват конкретна политическа или икономическа (обществена) ситуация”. Едва през 1962 година обаче 11 телевизии в Германия реализират идеята „модел за обществени медии” във връзка с реализацията на Плана „Маршал” на САЩ за възстановяване на Европа и конкретно на Германия. По-нататък на хорото се хващат във Франция, за да се противопоставят на американския начин на живот (по внушение на генерал Де Гол).
Така с годините се формират 3-те основни функции на обществените медии: социалнdта, социално-психологическата и стимулиращата интереса към самата медия. За да стане ясно на все повече хора, че „свободата на словото и съществуването на обществени медии са проблеми на обществото”. Друга е темата за „медийното информационно пленничество и вампиризъм”, каквито тенденции също се наблюдават „по света и у нас”.
„Най-решаваща е тактиката в
търсенето на информация от институциите”,

предупреди журналистите в семинара на ПДИ лекторът Роже Флюгелс, който от 5 години насам споделя опита си в над 10 страни по целия свят. Наблюденията му показват, че във всяка страна, приела Закон за достъп до обществена информация, той заработва истински едва след 10-та година. На практика обаче минават 20-25 години, докато гражданите и журналистите се научат да заявяват интереса си към теми, чувствителни за обществото. В България ЗДОИ има от 2000 г. и е сред 86 държави по 5-те континента, в които има специфично законодателство в това отношение. Благодарение на него в различните страни се дава възможност за контрол върху управлението от страна на медиите.
В момента България е сред отличниците по брой подадени заявления (13 000 през 2007 г.) на глава от населението (второ място след САЩ). Практиката показва, че в ¼ от случаите се дава отговор на заявленията за информация, макар и в отделните страни тази констатация да има различни измерения. Г-н Флюгелс препоръча на журналистите да планират 4-5 месеца по-рано теми, по които да питат администрацията, за да успеят „да влязат във времето”, защото процедурите понякога са дълги и досадни. С уговорката, „подаването на заявления понякога може да бъде и забавно”.
Други препоръки: „Мисли перспективно и творчески!”, „Подбери добре темите за заявления!”, „Формулирай текста с предугаждането, че администрацията ще забави отговора”, „Очаквай злоупотреба с достъпа до информация, но избягвай конфликти!”, „Не чакай последния момент, когато свършва срокът за получаване на информация!” и т.н.
„Пет истории на разследващи журналисти – медиите и достопът до информация” е темата на 20-минутен филм, създаден от ПДИ, за разпространение сред „пишещите братя” в страната.
„За и против анонимната журналистика” е темата за Кръгла маса, предвидена от СБЖ в София в обозримото бъдеще, както и дискусията „Кой е собственик на медиите у нас?” Върви организацията и на срещата с Парламентарната медийна комисия, по идея на УС на СБЖ.
„Границите на личното пространство”, „Медиите в малките градове”, „Разследваща журналистика и обикновено репортерство”, „Заплащеното на журналистите” са засега условните теми за други подобни форуми в близките 1-2 години. Съюзът на българските журналисти ще ги организира, за да реализира статута си на „средищно място” на всички проблеми на българската журналистика.

неделя, 18 януари 2009 г.


Котаракът Митко чете вестниците на Щъркела

Вестникът отдавна не е единствената форма за връзка на властта с народа. Както и на бизнеса, на културните и социалните среди, които също разчитат информация за тях да стигне до потребителя. Защото „думите отлитат, но написаното остава”. Навремето почти всяко българско дете се е учило на нашето „А, Б” от някой вестник, разгърнат от очилат дядо, демонстриращ колко е грамотен пред погледа на цялата махала, петимна да научи нещо по темата „има ли война някъде по света”. Даже не може да си представим, тогава, когато не е имало радио, телевизия и Интернет, колко дълго е пътувал един вестник до своите читатели и с какво закъснение им е съобщавал „новините”. Но за сметка на това е бил единствено свидетелство за политически преврати, за бойни подвизи на N-ския фронт, за вести, свързани със сватби и погребения. От един пожълтял вестник от далечното минало човек може да научи толкова неща, колкото няма да намери в нито един учебник по история.
Чете ли българинът вестници в днешния преходен период,
когато електронните медии могат в реално време да ни кажат времето, да ни предадат резултатите от мача, а и да ни пуснат „на живо” посланията на политиците от поредната им публична изява? Въпросът изобщо не плаче за социологическа анкета. Достатъчно е човек да се разходи из сергиите за вестници и да чуе разсъжденията на глас на разпространителите им. И да не се изненада на дежурното съждение „е, не е като в 90-те на миналия век, когато българинът се редеше на опашка за „Демокрация” и „Дума”, струващи няколко стотинки; за „Свободен народ” и „1 000 дни”, за „Нова силистренска трибуна” и „Порт Силистра”...”. По-младите читатели даже не са и чували за тези емблематични за времето си издания.
Нашият съгражданин Артюн Мардиросян не е от първите вестникопродавци след „10-ти ноември”, но в момента е един от „най-оборотните”. Дори от новата разпространителска фирма „Стрела”, вече стъпила и в Силистра, го обявяват за „отличник” още от първите им съвместни дела. Подобно на мнозина свои връстници, и той е опитал от меда и жилото на бизнеса в годините, когато никога не се знаеше истинската цена на парите, заради валутните премеждия поне до 1997-ма, докато бордът им каза „Стоп!”. Осем години обаче са достатъчни в тази сфера, за да има правото от камбанарията на своите 61 години да предаде впечатленията си.
Без щъркелово високомерие
(б.а.-„Артюн - щъкел). А с онази фина острота, каквато малцина могат да си позволят. Освен ако не притежават настройката да наблюдават хората, да ги ухажват в името на добрата услуга и да правят преценка за всеки жест и дума, разменени в рамките на краткото общуване.
„Малко е да се каже, че силистренецът не чете „преса”, макар да предлагам 101 вида вестници и 35 различни по съдържание списания”, твърди арменецът, някога голям фен на Джон Ленън, докато посреща поредния си клиент пред магазинчето си в близост до площад „Аврора”. Много хора се спирали при него, някои само да си поговорят, а други да си поискат услуга, примерно, кога бившият елтехник ще им поправи 40-годишния хладилник „Бирюса”. „Аз не вярвам на вестници...” била една от репликите, която му е омръзнало да слуша. И си го превежда така: „Голяма дивотия настъпи сред народа, уж от всичко разбира, а все по-малко знае за света”. Иначе твърди, че контактува с интелектуална среда, ама нейните представители не са сред редовните му читатели. Местните вестници не вървят, а от централните се харчат „24 часа” и „Труд”.
На път за автогарата обикновено хората си купували вестници от офиса на Арто. Какво като питат предимно за клюкарски седмичници, нали и те трябва да свършат? Пък и вече са прочетени от котарака Митко, който обича да си полягва върху вестници на припек през магазина. Дали сънува написаното в тях? Случвало се да минат и по-сериозни читатели, които още от „вратата” казат: „Дай „Пари” и „Капитал”! Бре, какви хора, пък му и разбират.
Дружко си е обаче да „обслужиш” онези три дами, които редовно се доверяват на списание „Розов свят”, а понякога налитат и на сестра му „Лолита”. Ама още не са си признали какво интересно намират в него. Не са длъжни, естествено, пък и кой ли ще се осмели да ги попита? Не е пичовско, някакси, особено за човек, който е бил по цяла Европа, та даже и в четири африкански страни.. Виж, случва се млади мъже да разлистят „Плейбой”. Дали са по-разюздани от акраните си, или просто любопитството им е в повече, има ли значение...
„Все повече обаче се убеждавам,
че днешните млади не правят секс,

струва ми се, че им липсва стръв и страст в това отношение; не изтръпват, когато погледът им се навре в голотиите върху кориците на списания от този род”, отваря приказката Артур. Мно-о-о-ого рядко младежи под 20 години посягали към тях. Алкохола ли, наркотиците си, чатенето в Интернет ли, май нещо ги повреждало и ги правело индиферентни към темата за секса. Пък и тя не е табу вече по телевизията. Беше то едно време, когато по-старите признаваха „ние знаехме една поза – отдолу и отгоре” и имаше едно лицемерно „Аууууу”, когато се покаже нещо по-разголено на белия екран в някой пожален от цензурата западен филм. Виж, старците не се притеснявали да си купуват сегиз-тогиз по някое списание от „онези с горещите каки”. Очи пълни - ръце празни, ама...все си е друго.
„Ще помоля, лели, да ми го вкараш в телефона...?”, казва двусмислено, без да иска, възрастна жена, купила си ваучер за мобилния си телефон. „Аз с вкарване не се занимавам”, отговаря афористично арменецът. Тя не се усеща и продължава „А-а-а-а, не искам за 5 лева, за 10 ми дай,... ей-там нещо стачкуват на пътя за Калипетрово, да не изтърва автобуса?”, говори си нещо лелката и отминава, без да се сбогува.
„А, бе, страшни станаха хората...интересуват се какво е написано за този, дето откраднал; за онази, дето избягала от мъжа си; за убиеца от другия край на България”,
казва Арто. И бестселъри като „Фатик” се харчат като топъл хляб. Така де, да видим как е завъртяна интригата. Тя ни храни в смутното време. Уж преходът е мирен, а всеки гледа да крадне и в същото време иска правосъдие за политиците, дето правят същото, ама наедро. Мнозина споделяли вещо „затова сме крачка назад от Румъния, а бяхме напред от тях, защото имаха революция и години наред властта ги натискаше” А дали е така? Някой и да знае, едва ли ще ни каже. Нали тогава трябва да признае колко хората изпростяха и как това устройва елита, защото за две кебапчета, бира и ракия, а и за една вересия в магазин, може да му купи...глас. Казват, че на никого не вярват, а са готови да подкрепят всеки непознат, който се изрепчи на властта и се изперчи по телевизията, че ще промени нещата в полза на хората. „Страхотни промивки на мозъците и стадни изпълнения наблюдаваме през някоя и друга година”, споделил наскоро държелив дядо, явно от онези, дето са правели същото, ама в други времена. И в името на комунизма, дето трябваше да мине оттук. Кога беше? Май някъде през 80-та година на миналия век.
Какво ги вълнува децата и 12-13-годишните,
дето предварително се знае, че вече са скарани по принцип с четенето? Не си мислете, че налитат на голотиите, както вече споменахме, защото „очите им не стават на патлачки”, като зърнат силиконов бюст. Било то едно време. Дай им сега филмчета да си купят, с рисунки за оцветявки да се снабдят, някой комикс да прелистят или модно списание да разгърнат, за да им стане ясно как се кипрят звездите. Спортни издания? Ами-и-и-и, хич не ги търси. Един странен млад мъж обаче, при това от семейство на инвалиди, току ден през ден минава и оставя 10 лева, за да си купи списания като „RAP basket”, „Скейтборд” и...”УСУРИ-приключения за духа”. Да се смееш ли, да плачеш ли, но по-добре си затрай, за да не го изтървеш като клиент. Мъдра философия. Още руснаците са го казали, че „за вкус и за цвят няма приятели”.
„Няма и просвет!”, разсъждава на глас Артур Мардиросян. Тъжно е, че все повече хората са без надежда не за утрешния ден, а още за днешния следобед. Сред препоръките му е „всеки да обиколи света”, за да види как живеят другите и, ако може, да вземе най-доброто от тях. Той е имал този шанс, включително и да бъде почетен член на „Балканхолидейз” в годините, когато „Балкантурист” бе единствената ни туристическа фирма. За да разберем как се отърсиха гърци, турци и сърби от немотията, запазиха си патриотизма и настроението, а ние тъпчем на едно място и се самоизяждаме. С наивната увереност, че ще се намери някой, който да ни покаже пътя. Към покаянието и Голготата. А там на кръста е вече късно за връщане. Защото от „бандата на Юда” ни чакат в засада зад всеки ъгъл, за да бъдем предадени отново.

Колко ли струват днес онези древни 30 сребърника?