Островче от рози цъфти в Добруджа

Земята на Добруджа не е подходяща за отглеждане на рози, смятат някои специалисти. Но два сайта www.gradinanarozata.com и www.bulgarianroses.hit.bg от подадена ми визитка предизвикаха любопитството ми. Те са на Недялко Симеонов, който от години отглежда рози в близкото до Силистра село Полковник Ламбриново (на пътя Силистра - Проф. Иширково - Дулово). В делничното си битие Недялко Симеонов е учител. Има опит в земеделието, дори е бил първият директор на Държавен фонд „Земеделие" в Силистра. 

Идеята се родила при срещата му с известен германски бизнесмен. „Когато има мир и разбирателство, трябва да се отглеждат цветя; когато има война, трябва да се отглежда зеле”, афористично казал бизнесменът. Съпругата на Недялко Симеонов, Виолета - известен силистренски юрист - е приела с разбиране идеята за отглеждането на рози. Синовете им Симеон и Александър ги подкрепят. В началото им помогнали им покойният вече Доростолски митрополит Иларион и монахиня Йоана от близкия до Силистра манастир „Покров Богородичен", с парче земя до светата обителкъдето били засадени първите рози.

За да цъфне една роза, трябва да мине година и половина. Прилага се класическата технология за това производство: засажда се разсад от шипка, който издържа на температура много под нулата. Шипката се облагородява с материал, който е собствено производство и от розариуми от нашата страна, и чужбина. По този начин се поддържа голямо разнообразие на цветове и са адаптирани към природо-климатичните условия на Североизточна България редки, но ценни видове.

Роза се избира по цвят, пъпка и корен сутрин от 6 до 10 часа и след обяд от 16 до 19 часа: това е тайната на добрия избор. От градината всеки може да вземе това, което търси и предпочита, защото заявката се изпълнява в присъствието на клиента. Тук получавате и пълна информация за начина на засаждане, резитба и отглеждане на избраните от вас, розови храсти.

И Дунавски парк Силистра може да изглежда по този начин - достатъчна е еднократна, макар и не съвсем евтина инвестиция, но за 50 години напред...какво му плащаш

И още едно предимство - заявката може да се направи по всяко време, а доставката да стане в най-удобно за клиента време. Розопроизводителите изработват проекти за озеленяване и реализират тези проекти.

На по-голямо разстояние заявките се изпълняват до 36 часа от изваждането и пакетирането на розите. Каталогът гарантира автентичността на розите. Покупката на рози от магазина или пазара представлява само няколко голи стъбла. Там Ви предлагат нещо, което не виждате, а когато го засадите излиза нещо, което не сте очаквали. В градината на розите на семейство Симеонови, това не може да се случи.

Добра дума сме чули от ценителите на техните рози от Силистра, Варна, Добрич, Шумен, Русе, София, Благоевград, Пловдив, Разград, Димитровград, Ямбол, Сливен, Търговище, Тутракан, Дулово, Главиница и другаде. Техни рози има и вече в съседна Румъния.

Виещи (каскадни) Рози: 8 сорта с едноцветна окраска – червена, бяла, жълта, розова, оранжева, пепел от рози...Чайно-хибридни Рози: 23 сорта с едноцветна багра на цветовете, 10 сорта с двуцветна багра на цветовете и 1 сорт с трицветна багра на цветовете...Щамбови Рози: облагородяването е направено с едноцветна, двуцветна и с трицветна багра на цветовете; предлагани са в 8 цвята – червена, бяла, жълта, розова, оранжева, пепел от рози, а дървото – роза се предлага в 34 цвята.

Пеньо Пенев

Оперната прима Стефка Евстатиева отново в родна Силистра

Сн. от ФсБ-профил АРТ Силистра

Оперната прима Стефка Евстатиева, която от години живее в Ню Йорк, САЩ, както всяко лято, е в в родна Силистра. И отново сред хората, които изразяват любовта на силистренската общественост, е председателят на Клуба на културните дейци Марин Минев-Джона: „На всичките ни срещи аз й подарявам роза! За мен най-доброто цвете за подарък за една жена е червената роза, а тя обожава най-българското цвете!“ 

За своя пореден юбилей г-жа Евстатиева бе уважена от държавната власт в Силистра в лицето на областния управител Ивелин Статев и от кмета на общината д-р Юлиян Найденов, от които получи предварителното обявените поздравителни адреси. Знакът на община Силистра и книгата „Съхранена памет. Спомени на съвременници“ са материалното допълнение към поздравите към именитата добруджанка, прославила Силистра и своя талант по света.

Еньовден иде - най-витален ден на годината

Сн. от профила на Naq Nikolaeva

Според поверието: в нощта срещу Еньовден (24 юни) звездите слизат на земята, за да омаят тревите и цветята, придавайки им магическа целебна сила. В тази необикновена нощ билките са с най-голяма сила, в нея всяка магия хваща и всяко гадание се сбъдва. А за за сте здрави през цялата година - не пропускайте в ранното утро на Еньовден, преди изгрев слънце, да се измиете в течаща вода или да се отъркаляте в росата. Това са част от поверията, свързани с деня на лятното слънцестоене, един от най-важните летни празници в народния календар на българина. 

С него са свързани много вярвания за слънцето, водата и лечебните растения, смята се за патронен празник на билкарите. Еньовден се чества на 24 юни, когато Православната църква отбелязва рождението на св. Йоан Кръстител, наричан още Предтеча, предсказал идването на Спасителя Исус Христос. В този ден християнският свят се отдава на езически ритуали – къпане, прескачане на огън, танци, гадаене, бране на билки и магии за плодородие. В полунощ срещу Еньовден небето се отваря – стават чудеса, но и черни магии. Сънищата са пророчески. От мястото, където има заровено богатство, излиза син пламък. Звездите слизат на земята и се къпят в застиналите вълни на морето. 

Моми и жени, врачки, баячки и магьосници събират билки, които използват за лек и магии през цялата година. На първо място сред тях е еньовчето, също комуника, иглика, маточина. Народните вярвания твърдят, че по човека ходят 77 и половина болести. За 77 болести има цяр, само за половинката болест – няма. Всъщност, и за нея има половин билка, но нея само посветени билкари могат да намерят в потайната доба на еньовденската нощ и да използват. 

Вярва се, че преди да “тръгне към зима”, Слънцето (бел. ред. - стар български знак) се окъпва в изворите и реките и прави водата лековита. После се отърсва и росата, която пада от него, е с особена магическа сила. Затова през тази нощ водата в реките и кладенците на този ден е лечебна и магическа. След като се изкъпе във водите, слънцето поема своя обратен път към зимата. Народът вярва, че сутринта на празника, когато изгрява, слънцето “трепти” и “играе”. И който види това, ще бъде здрав през цялата година. 

Точно по изгрев слънце трябва да се обърнете с лице към него и през рамо да наблюдавате сянката си. Отразява ли се тя цяла, човекът ще бъде здрав през годината, а очертае ли се наполовина – ще боледува. В крайморските райони твърдят, че морето “спира да се движи” и също се къпят в него. Нощта срещу Еньовден е изпълнена с особена сила и тайнства. 

В нощта срещу Еньовден лечебните треви се “откупуват” от самодивите със специален обред. Жените подреждат в кръг кошниците с набраните магически растения и играят около тях “сключено хоро” в пълно мълчание. От билките се правят еньовски китки и венци, вързани с червен конец, които през годината се използват за лекуване. Някъде китките са толкова, колкото са хората в семейството, наричат ги на тях и ги оставят през нощта навън. На сутринта гадаят за здравето на този, на когото е наречена китката. 

После ги окачват из къщата и през годината ги ползват за лекуване. С тях кадят болните или ги окъпват с вода, в която са топили китките. С тревите и цветята, набрани на празника, се увива и голям еньовски венец, през който всички се провират за здраве. Той също се запазва и се използва срещу болестите.

Копирано от в. Български новини, www.newsbg.eu.

Графикът Димитър Кулев от Силистра през Токио, Хюстън, Маастрихт, Лайпциг и Добрич

Назаем от ФсБ-профила на Роси Рос: „Днес посетих изложба „Графика и рисунка“ в Художествена галерия Добрич на художника Димитър Кулев, който живее и работи в Силистра. Останах приятно изненадана от всички негови творби. Да се докоснеш до душата и мислите на художника е доста трудничко. При г-н Кулев всичко е много просто, изчистено и много живо, усещаш духа на всеки предмет, детайл, пейзаж, портрет. Щастливка съм, че днес след премиерата му имах възможност лично да му стисна ръката, за да изкажа благодарността си и приятната си изненада от картините му. Твърде скромен човек. Отдели ми няколко минути в разговор, който вярвам, че е в полза и за двама ни.

В експозицията са включени творби от различни години, изпълнени в графичните техники офорт и акватинта, както и рисунки с туш и перо, гваш, пастел и темпера. Вдъхновение за художника са дунавският бряг; корените и дърветата, изхвърлени край реката; натюрмортите, посветени на италианския художник Джорджо Моранди.

Димитър Кулев завършва Националната художествена академия, специалност „графика” през 1979 г. Член на СБХ. От завършването си участва в регионални и национални изложби в България, в представителни изложби на българската графика, организирани от СБХ в Минск, Москва, Братислава, Анкара, Маастрихт, Скопие. Той е постоянен участник в международното биенале на графика във Варна от второто му издание, в биеналета в Киото, Канагава, Кочи, Лодз, Люблин, Белград, Битоля и в в триеналета в София, Токио, Кайро. Има три самостоятелни изложби. 

Участвал е в пленер „Мостове“, Дрезден, Германия и в „Звук и цвят“, организиран от Дарик радио в България. Димитър Кулев е носител на Диплом за цялостно представяне в Третото биенале на малките форми, Плевен/2006/, на Специална награда на Международното биенале на Графиката, Варна/2007/, на Диплом за цялостно представяне на Четвъртото биенале на малките форми, Плевен/2008/. Същата година получава Първа награда за графика на Национален конкурс „Алианц България“. През 2015 взема Първа награда за графика на Национална графична изложба на името на Георги Герасимов, Пазарджик, а през 2016 грабва и Голямата награда за графика на Национален конкурс Алианц България за живопис, скулптура и графика 2015 - 2016 г.

Творби на художника са притежание на Национална галерия София, Министерство на културата, Министерство на финансите, галериите в Добрич, Търговище, Разград, Монтана и Силистра. Негови графики притежават два музея в Япония: Музей за графика малък формат в Токио и Музей за съвременна графика в Кочи, както и експозиции в Маастрихт (Холандия), колекция „Лудвиг” в Германия, още в Люблин и Лодз в Полша, Хюстън в САЩи др.

Иначе в стария ни квартал няма никакво етническо напрежение. То няма и хора. Всички отдавна се разбягаха.

Автор: Янка Петкова - София, родом от Силистра

www.mamaninja.bg

През 70-­те години на миналия век в родния ми квартал „Гагарин“, дружно и неинтегрирано живеехме българи, турци и цигани. Ние, децата, ежедневно катерехме баира, където една циганка продаваше много хубави захаросани ябълки и шекер пръчки. На връщане се отбивахме до турчина, който печеше най-­хубавите семки. Често ходех на гости на съседката Гюляр, за да й видя атлазения чеиз. Майки й всеки път го вадеше, без да протестира и ни показваше какво са пратили роднините от Турция. 

Случваше се някоя вечер старият циганин от долния край на улицата да се напие и да подгони жена си, но, събудени от гюрултията, бащите ни всеки път скачаха да ги разтърват. По празници се черпехме с козунаци и баклава, и през ум не ни минаваше, че сме различни. Разбира се, присъствахме на сюнета на съседчето през две къщи. Беше голяма олелия. Майка му припадна. 

После цяло лято го пазехме, защото ходеше с една рокля (по без гащи) да зарасне раната от обрязването. Най-­весели бяха турските сватби, които наистина продължаваха по три дни. Ние, българчета, циганчета и турчета, бяхме наредени отпред, да не изтървем бонбоните и локума. Никой не ни гонеше, на никого не пречехме. Майка ми, като единствена медицинска сестра в махалата, биеше инжекции и мереше кръвно наред, без оглед на етническата принадлежност. Така мирно и весело си съществувахме, докато не решиха да сменят имената на част от съседите ни. 

В тоя период един колега на баща ми, турчин, отишъл да му се извини, защото си избрал името Петко от един лист, който му дал партийният. Човекът се сетил за моя татко и решил като ще е българско, поне да е на хубав човек. Баща ми много се впечатли. След време същият Петко дойде да го помоли да му продаде колата ни, защото заминава за Турция. Баща ми не спа цяла нощ. Неудобно му беше да откаже на адаша си, но пък и как да продаде колата. Ние я бяхме купили от един герой на социалистическия труд, който пък си взе Фиат. Даже си изтеглихме вноската, на която щеше да й дойде ред след 10 години. 

Не можахме да помогнем на Петко. Но го изпратихме. Като тръгваше, мина с колата на роднини, натисна клаксона да даде знак и отмина. Изпратихме още няколко такива коли. Пълни с хора и багаж. Децата, с които играех всяко лято, гледаха объркано как им махам за сбогом. После някои се върнаха, но вече се разминавахме сконфузено и избягвахме да се поглеждаме. 

Иначе животът си вървеше почти по старому. Циганинът от долния край се напиваше и биеше. Жена му се отбиваше от време на време вкъщи да се оплаче. Влизаше направо вътре, вратите вечно бяха разтворени. Черпехме я по една инка и я слушахме, докато й олекне и тръгне тромаво към къщи. Кварталното време беше спряло. След някоя и друга година научихме от телевизията, че в София е победила демокрацията. При нас по нищо не се усещаше. Карахме си по старому. 

Междувременно започнах работа като учител. Имах приятелка, която преподаваше в училище за деца с умствено изоставане. Така ги наричаха по онова време. Там обаче умствено изоставащи деца нямаше, беше пълно с циганчета, които по онова време вече започнахме да наричаме роми. И понеже обществото се беше отворило за проекти, финансирани от всякакви фондации, в това училище на ромчетата им осигуряваха безплатно дрехи, обувки, храна… портокали. Класните стаи бяха оборудвани с касетофони, да се веселят, нали са темпераментни. 

За учене изобщо не ставаше дума. Ромчетата обаче не ходеха на училище. Бяха се научили да се появяват само когато се раздават помощи. Моята приятелка трябваше да прави домашни посещения, да ги агитира да не спират „образованието“ си. Веднъж ме помоли да я придружа. Не й отказах – тя - ювелирна миньонка, руса и бяла, как да я пуснеш сама в квартал „Филип Тотю“, както героично се наричаше местното гето. Отидохме насред работния ден. Естествено заварихме сватба (и ние като принц Чарлз в „Столипиново“). 

От човек на човек разбрахме в коя барака живее въпросният ученик. Озовахме се в двор, по средата беше клекнал един ром и чоплеше семки. Предположихме, че е бащата и попитахме за Асен. Той не можа да се сети, кого конкретно имаме предвид, но махна неопределено и каза, че сигурно е на сватбата. Там беше. Като ни видя, много се зарадва и каза, че ни били хубави часовниците. При тая парола двете с приятелката ми веднага ги свалихме и прибрахме в чантите, които стискахме откакто навлязохме в квартала. 

Асенчо нищо не обеща, но като казах, беше радостен да ни види. А ние отидохме да удавим глупостта си в алкохол, разсъждавайки върху пълното безсмислие на подобни акции. След време започнах работя в местното частно радио. Търсехме финансиране и разбрахме, че една от възможностите е да работим по проект. Медийните проекти обаче задължително бяха свързани с интегриране на малцинствата. 

Помня, че в продължение на 6 месеца, веднъж седмично, четях някакви доклади и статистики за международното положение на ромите. Бяха ми ги предоставили от фондацията, която даваше парите. Това беше часът, в който дори отявлените фенове на радиото ни сменяха честотата. Най­безсмислената инвестиция, от която съм била част. После по един друг проект, пак за малцинствата, се запознах с местния ромски младежки лидер. Щяха да организират курсове сред младите ромки за оказване на първа помощ и да работят като един вид медицински сестри в кварталите. Момичетата завършиха курса и се ожениха (тези, които не бяха успели). Младежкият лидер пък уби човек и влезе в затвора. 

Но ромската интеграция не спря и за миг. Покрай нея въпросното малцинство научи, че да му бъде давано е задължение на всички останали. Усъвършенства се в искането на помощи. Знаеше за социални придобивки, за които не бях чувала. Дочакахме и първия ромски протест – на работещите в чистотата. Не че нещо специално, но не им харесваха заплатите. Ние пък не им харесвахме чистенето. Социалните служители пропищяха от агресивни ромки, които висяха с все дечурлига по цял ден в службата им, за да си търсят парите, които всъщност им се превеждаха по банков път. 

Накрая ги научиха да работят с банкоматите. Ние през това време продължавахме да ги интегрираме. Не за друго, защото ни плащаха. Накрая ги интегрирахме толкова успешно, че беше невъзможно да ги свалим от гърба си. Сетих се за всичко това покрай новините напоследък. И аз съм участвала в тази интеграция.... 

Иначе в стария ни квартал няма никакво етническо напрежение. То няма и хора. Всички отдавна се разбягаха.