КРАЛЯТ!
Живял преди години един мъдър африкански крал. Имал си той много близък и обичан приятел, с който били израснали заедно още от съвсем малки деца. Този приятел имал навика, каквото и да се случи в живота му, независимо дали е добро или лошо, да казва – „това е добре”.

Един ден на краля му се прищяло да отиде в гората на лов. Неговият приятел взел да приготвя пушките, за да отидат заедно да ловуват, но неволно без да усети лошо настроил едната пушка. Навлезли в гората, кралят стрелял, но куршумът полетял странично и отнесъл палеца на дясната му ръка. Приятелят видял точно какво става и по навик казал – „това е добре”. Тогава кралят много се ядосал и изкрещял:
-         Не, това никак не е добре. Не можал да преглътне обидата и изпратил приятеля си в затвора.
Минала близо година. Кралят отново тръгнал на лов. Местността, която избрал да ловува била твърде опасна и неохраняема. Издебнали го канибали, заловили го и го отвлекли в своето село. Канибалите донесли куп дърва, запалили огън, вързали краля за един висок кол и го понесли към огъня. Тогава те видели, че палецът на дясната му ръка го няма и верни на принципите си да не докосват човек, който няма част от тялото си го освободили да си ходи.
Прибрал се кралят в кралството си. Сетил се за своя приятел, който вече цяла година бил в затвора. Решил да отиде при него. Разрешил освобождаването му. Обърнал се към него и му казал – „ти беше много прав, като каза, че е добре, че загубих палеца на ръката си”. Разказал всичко за случилото се на стария си приятел и през сълзи продължил – „ изпитвам голяма вина това, защото това, което направих с теб е голямо зло”.
-         „Не – отвърнал приятелят – това беше добре”
-         Как, можеш да кажеш, че това е добре, стоя цяла година в затвора, заради мен? – казал кралят.
-         Ако, не бях в затвора, в онзи ден, щях да бъда с теб при канибалите – бил  отговорът на приятеля.
ПРИЯТЕЛИТЕ СЕ ПОЗНАВАТ В РАДОСТТА!
Млад мъж попитал един много богат човек в какво се крие тайната на успеха му. Как е успял да се превърне от бедно момче в преуспяващ бизнесмен?
Отговорът на бизнесмена бил съвсем обикновен:
-         Научих се правилно да избирам моите приятели. Чувал ли си израза „приятелите се познават в бедата”?
-            Да, чувал съм го, и аз се ръководя от това правило в моя живот – отвърнал съвсем честно младежът.
-         Забрави за това, в действителност това правило изобщо не е вярно. ПРИЯТЕЛИТЕ СЕ ПОЗНАВАТ В РАДОСТТА! 
Младият мъж бил изненадан и объркан от думите на бизнесмена.
-         Погледни – продължил бизнесмена – когато имаш проблем и се чувстваш зле, ти отиваш при твоите приятели и споделяш с тях, какво те тревожи. Тогава проблемът става общ. И двамата сте тъжни и търсите решение на проблема. Нали.
-         Да – отвърнал младият мъж – и моят приятел ми помага да решавам проблемите си.
-         Първият проблем, може и ще бъде решен, но всички бъдещи проблеми, определено не могат. Приятелят просто ще си седи и може би ще го е жал за теб.
-         Твърде хубаво е, приятелят ми да ме подкрепя – настоявал на своето младежът.
-         Това е ужасно, защото ти в края на краищата започваш да се самосъжаляваш вместо да си решаваш проблемите. На мен ми провървя – продължил богаташът- в живота си имах приятели, които не ме пощадиха и със сигурност не решаваха моите проблеми, но те се радваха на моите успехи. В действителност ако имаш проблеми реши ги самостоятелно, а след това иди при своите приятели. Да се радваш искрено на чуждия успех – ето на това трябва да се научим. Тук се крие истинското приятелство, което ми помогна да успея.
§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§§
ПРИТЧА ЗА ИСТИНСКОТО ПРИЯТЕЛСТВО!
В далечна страна живеели двама приятели. Заедно работели, заедно си почивали, заедно преживявали трудностите, заедно се забавлявали и се радвали на успехите си. Решавали проблемите си заедно, ако направели грешен избор, заедно понасяли последствията. Никой, никога не ги видял, нито  чул да се карат или да спорят. И най-важното двамата приятели не обръщали внимание на приказките по техен адрес, никога не се повлияли от хорското мнение, винаги техните лични отношения били на преден план. Имали си доверие и не вярвали на чуждите приказки.
Слуховете за тяхното уникално и неповторимо приятелство стигнали до ушите на Владетеля на страната, в която те живеели. Трябва да се каже, че Владетелят вече бил доста възрастен, а с годините загубил и вярата в истинското приятелство. Наредил да доведат при него двамата неразделни приятели.
-         Вие, наистина ли сте верни приятели или съм разбрал погрешно? – попитал без заобикалки Владетелят. Ако информацията ми е невярна ще накажа доносниците и това е всичко.
-         Не, наказвайте никого, Владетелю, информацията Ви е вярна. Ние сме добри приятели. Радваме се на истинско приятелство. Никой и нищо не е успяло да  ни  раздели.
-         Готови ли сте да го докажете! – попитал отново Владетелят.
-         Ние не искаме да доказваме каквото и да било.
-         Желанието ви няма никакво значение за мен. Аз искам да се уверя, че не лъжете. Може би се заблуждавате и грешите относно силата на Вашето приятелство. Но, в края на краищата ще бъда доволен да ме убедите, че истинското приятелство все пак съществува.
С тези думи Владетелят наредил да хванат приятелите и да ги затворят в студени и влажни тъмници – поотделно, всеки сам със себе си. В пълна изолация от света, и нито един слънчев лъч да не достига до лицата им. Между двамата затворника бил изключен и най-малкият контакт.
Надзирателите получили изчерпателни инструкции: „да не им се дава храна, а вода да пият от стичащата се струя по стените на затвора”.
Да оплакват съдбата на двамата нещастници могли само плъховете в чието общество щели да прекарат дните си до края на живота си, ако...
Приятелите били изправени пред следното условие: „Този, който първи се  помоли за милост и пощада, ще бъде незабавно освободен, а другият ще умре от мъчителна смърт.
Страшният експеримент продължил цял месец. През цялото време всички хора само за това говорели, народът се възползвал от ситуацията и намерил повод за клюкарстване. Всички потривали ръце в очакване на драматичната развръзка. Очаквали да видят финала: Комедия или Трагедия ще бъде?
Никой от двамата приятели не поискал милост и снизхождение. Дните минавали, те си стоели безмълвни в затвора. Най-накрая и двамата били извадени изтощени до краен предел, почти безжизнени. Дълго време при тях идвали най-добрите лекари от цялото кралство, които да възстановят силите и здравето им.
Накрая, когато те дошли на себе си, възвърнали доброто си физическо и психическо състояние и можели да говорят, Владетелят отново ги извикал при себе си.
-         Герои – възкликнал той, веднага след като двамата бивши затворници престъпили прага на величествените покои. Аз искам да ви благодаря, затова че ми дадохте урок и да ви се извиня за създаденото неудобство. Но, от сега нататък ще знам със сигурност, че истинското приятелство съществува.
-         Вие не можете да знаете това – казал единият от приятелите, спокойно гледайки в очите Владетеля.
-         Защо да не мога? – попитал той – изненадан от отговора - има много свидетели на вашата упоритост, непоколебима воля и вяра в другия. В края на краищата, никой от вас не се поколеба, а търпеше наказанието без вина, никой от вас не предаде другия, а беше достатъчна една единствена дума, за да бъде прекратено мъчението ви.
-         Грешите – отвърнал отново същият приятел – ние останахме верни само на принципите си, споделяме едни и същи възгледи за живота и ги отстояваме. А, иначе всеки един от нас щеше да предаде другия още първия ден. Суровата действителност е в това, че в името на собствените си принципи и приоритети, а не заради приятелството, човек е способен и е в състояние  да издържи подобни изтезания.
-         Наистина ли? – попитал още по - изненадан Владетелят – все пак вие твърдите, че сте приятели, в какво се крие истинското приятелство?
-         Ние сме приятели. Дори вашите тъмни зандани и високи стени не могат да разрушат мислите, вярата, принципите и любовта в сърцата ни.
ДА СТИГНЕШ ДО РАЯ!
По дълъг и изморителен път вървял човек с куче. Вървял човекът, вървял, но безкрайно уморен паднал безжизнен на земята, кучето също се свлякло бездиханно. Изведнъж пред тях се появил оазис. Видели красива ограда с огромна порта, чувало се музика, ромона на поток, имало цветя, с една дума всичко било прекрасно.
-         Къде сме, кое е това място? – попитал пътникът портиера.
-         Това е Рая, ти си мъртъв, а сега можеш да влезнеш и да си отдъхнеш.
-         А, има ли вода?
-         Колкото искаш – бистри ручеи, кристални фонтани, прохладни басейни.
-         А, храна има ли?
-         Всичко, което пожелаеш за ядене, тук го има.
-         Но, с мен е и моето куче.
-         Съжалявам, господине, но тук кучета не пускаме. Кучето ще трябва да остане отвън.
И пътникът тихомълком се обърнал и си тръгнал.
След известно време пътят по който вървели човекът и кучето му ги извел до една ферма. На вратата на фермата имало портиер.
-         Много съм жаден – казал изтощеният човек.
-         Влез, в двора има кладенец – пий, колкото искаш вода.
-         Но, с мен има и куче.
-         Близо до кладенеца има много съдове, в които можеш да напълниш вода и за кучето си.
-         Ние сме и много гладни.
-         Мога да ви поканя на вечеря.
-         А, кучето?
-         За него имам кокалче, не се безпокой.
-         Какво е това място, къде сме дошли?
-         Това е Раят!
-         Но, как така? Портиерът на двореца, недалеч от тук ми каза, че там е Раят.
-         Излъгал те е. Там е Адът.
-         Но, как вие в Рая търпите това, защо го допускате?
-         Той е много полезен за нас. До Рая стигат само тези, които не изоставят своите приятели.
ДВАМАТА ПРИЯТЕЛИ И ИСТОРИЯТА ЗА ОКОВАНИЯ СЛОН!
Двама верни приятели, разговаряли за нещата от живота, споделяли си лични неща.
-         Не, мога! – казвам ти – Просто, не мога! – споделил единият от тях.
-         Сигурен, ли си? – отвърнал с въпрос вторият.
-         Да, сигурен съм, а толкова много искам да седна с нея и да и споделя всичко, което  чувствам.
Тогава ме слушай внимателно, нека ти разкажа една история ...
И без да чака отговор започнал бавно да разказва.
Когато бях още дете, обичах безкрайно цирка, а най-много от всичко обичах животните. Особено се радвах на слона. Изпитвах специални чувства към него, а и другите деца също, както разбрах по-късно. На всяко представление той демонстрираше невероятното си тегло, ръста и силата си ... Но, до преди да излезе на арената и след номера, който трябваше да покаже стоеше завързан със закачена на крака му верига за едно колче забито в земята. А, колът беше едно парченце дърво, забито само няколко сантиметра в земята.
Беше ми съвсем ясно, че въпреки дебелата и здрава верига, едно толкова силно и огромно животно, което може да изтръгне цяло дърво от корен, би могло безкрайно лесно да се освободи от кола и да избяга.
Няма никакво съмнение, тук явно има някаква загадка. Какво го спира тогава? Защо Слонът не бяга?
Когато бях шест – седем годишен силно вярвах, че възрастните хора са много умни. Затова, попитах един учител, един отец и един мой чичо за загадката на слона. Някой от тях ми обясни, че слонът не бягал защото бил дресиран.
Тогава реших да задам съвсем ясно въпроса: „ Щом слонът е дресиран, защо въобще го оковават”.
Така и не помня да съм получил някакъв смислен и съществен отговор. С течение на времето, забравих за слона и колчето, за което беше окован, спомнях си за него само когато, срещах други хора, които си бяха задавали същия въпрос, като мен.
Преди няколко години за мое голямо щастие разбрах, че се е намерил достатъчно умен човек, който е открил отговора.
Слонът от цирка не бягал, защото е бил връзван за кола още от много, много малък.
Тогава затворих очи и си представих беззащитното новородено слонче, вързано за кола. Уверен съм, че тогава малкото, все още безпомощно слонче се е дърпало, блъскало и напъвало, мъчейки се с всички сили да се освободи. Но, въпреки всичките му усилия, то не е успяло, защото онзи кол, тогава в онзи момент е бил твърде здрав за него.
Представях си как вечер слончето е заспивало изтощено от умора и безсилие, и как на другия ден отново се е мъчело, на следващия и на последващия също ... Докато един ден, един ужасен за него ден, животното просто е повярвало в своето безсилие и се е примирило с участта си. То е приело, че с това нещо не може да се справи и ще остане завинаги оковано и вързано за кола.
И така огромният, силен слон, който виждаме в цирка, не бяга, защото си мисли горкият и вярва, че не може да го направи.
Споменът за поражението, преживяно малко след раждането му, го е белязал за цял живот, завинаги.
Но, най-лошото, най-страшното е, че той никога повече не дръзва да постави този спомен под съмнение.
НИКОГА, НИКОГА не дръзва да изпробва отново своята сила и мощ ...
-         Така е приятелю, всички ние сме донякъде, като слона в цирка – бродим по света, вързани за стотици колове, които ни отнемат свободата.
Живеем с мисълта, че не можем да направи куп неща, само защото някога, преди много време, сме опитали и не сме успели.
Така без да искаме, без дори да знаем, ставаме като слона, и си набиваме хиляди пъти  в главите: „ Не мога, Не мога и никога няма да мога”.
Растем с тази мисъл, която самите ние сме си внушили, и затова никога повече, нито веднъж поне не опитваме да се освободим от кола.
Понякога, когато усетим оковите и веригите задрънчават, поглеждаме към колчето и си мислим: „НЕ МОГА, НЕ МОГА И НИКОГА НЯМА ДА МОГА”.
Мъжът спря за момент, направи дълга пауза. След това се приближи към приятеля си и продължи:
-         Точно това се случва и с теб, приятелю, живееш обвързан със спомена за един път, в който не си успял, но който вече си е отишъл и не съществува.
Има един начин да разбереш, дали можеш да постигнеш нещо и той е -  ДА ОПИТАШ ПАК, ВЛАГАЙКИ ЦЯЛАТА СИ ДУША! АМА ЦЯЛАТА СИ ДУША!
ДВАМА ПРИЯТЕЛИ!
Живели двама приятели. Веднъж заедно се разхождали през пустинята. В един момент те се скарали, избухнал голям спор. Тогава единият от тях ударил шамар на другия. Удареният, почувствал болка, но без и дума да каже се навел и написал с ръка на пясъка: „ Днес моят най-добър приятел ме удари”.
След това продължили да вървят и стигнали до един оазис. Решили да се изкъпят. Този, който получил шамара, започнал да се дави, но неговият приятел го спасил на време. Когато дошъл на себе си, взел ножа си и написал на един камък: „Днес моят най-добър приятел ми спаси живота”.
Този, който ударил плесницата, но и спасил живота на приятеля си го попитал:
-         Защо, когато те ударих го написа на пясъка, а сега пишеш върху камък? Защо?
Другият отговорил:
-         Когато ни обиди обичан от нас приятел ние сме длъжни да напишем това на пясъка, защото полъхът на вятъра ще го изтрие. Но, когато същият този приятел направи нещо много хубаво сме длъжни да го напишем на камъка и да го запечатим в сърцето и паметта си, тогава никой вятър не може да го изтрие от там.

БАЩА И СИН!
Живяло някога едно семейство. Случило се така, че синът имал лош характер. Не се разбирал с хората, карал се с приятелите си, бързо губел търпение и избухвал за дребни неща. Чудил се бащата какво да направи, че да промени сина си. Един ден  му дал пълен с пирони чувал и му казал да забива по един пирон в дървената врата на двора всеки път, когато се ядоса или се скара с някого. И така, първият ден синът забил 35 пирона във вратата. През следващите дни той продължил да забива пирони, но постепенно се научил да се контролира и да намалява лека, полека броя на забитите пирони. Започнал да осъзнава, че е по-добре да започне да се владее и да не проявява грубост за всяко нещо, отколкото постоянно да забива пирони. Минало време. Дошъл и денят, в който синът не забил нито един пирон, просто нямало за какво. А, и на вратата вече нямало празно място. Тогава, момчето отишло при баща си и му казало, че в този ден, то не е забило пирон, че вече контролира чувствата и гнева си. Тогава баща му казал да изважда по един от пироните всеки път, когато не изгуби търпение. Минало време. Накрая дошъл денят, в който синът казал на баща си, че е извадил всички пирони от вратата. Бащата завел синът си при вратата.
-         Сине мой, ти се справи много добре, но погледни вратата. Виж колко дупки има по нея, тя никога вече няма да бъде като преди. Когато се скараш с някого и му наговориш обидни думи, оставяш му рани, като тези на вратата. Можеш да намушкаш човек с нож и след това да го извадиш, но раната остава завинаги. И тогава няма никакво значение, колко пъти ще молиш за прошка, защото раната и болката от нея си остават. Раната, причинена от думи носи същото страдание, както и физическата рана. Приятелите са едни от най-рядко срещаните богатства. Те ти помагат в нужда, те те карат да се усмихнеш, те те изслушват, те ти дават своята опора и ти откриват сърцето си.
ПОКАНА ЗА СВАТБА!
Един млад мъж се гордеел с това, че има страшно много приятели. И той, като всички млади хора се влюбил и решил да се жени. Неговият баща бил много щастлив и се захванал с подготовката на сватбата, както и с предаването на поканите за гостите. Дошъл денят на сватбата. Младоженецът забелязал, че нито един от приятелите му не е дошъл.
-         Защо не си поканил приятелите ми? – гневно се обърнал младият мъж към баща си.
-         Разбира се, че ги поканих! Само че, писмата, които изпратих до тях бяха молба за помощ, а не покана за сватба!

ВЯТЪРЪТ, ВОДАТА И ПРАВДАТА!
Вятърът, водата и правдата се сприятелили. Веднъж Водата и правдата, попитали вятъра:
-         Приятелю, ти ходиш по целия свят, когато ни потрябваш, къде можем да те открием?
-         Винаги, когато имате нужда от мен и ви потрябвам, можете да ме намерите в планината, ако ме няма там, потърсете ме на най-високата топола – отвърнал вятърът.
Тогава вятърът и правдата задали същия въпрос и на водата.
-         Къде можем да те намерим, когато ни потрябваш?
-         Ще ме намерите при фонтаните – отвърнала водата.
Дошло ред,  Вятърът и Водата да попитат и Правдата!
-         Кажи ни, Правда, къде да те намерим, когато имаме нужда от теб?
-         Приятели мои, докато ме държите здраво в ръцете си, аз винаги ще съм при вас. Ако ме загубите, никъде няма да можете да ме намерите отново, тъй като аз не мога да понеса да бъда изоставяна и изхвърляна. Аз вярвам, че който не ме уважава не заслужава да ме притежава – отвърнала Правдата!

ЛЮБОВ И ПРИЯТЕЛСТВО!
Бродели по света Любовта и Приятелството. Един де се срещнали. Любовта попитала Приятелството:
-         За какво си им притрябвало ти на хората, когато имат мен?
-         Трябвам им, за да посея усмивки там, където ти сееш сълзи! – отвърнало Приятелството.