вторник, 29 август 2017 г.

Силистренка за емигрантството си в Гърция

Гинка Георгиева от Силистра е емигрант в Гърция. За това какво е оставила зад гърба си и през какви трудности е минала, за да изгради едно спокойно настояще. Интервюто е от преди пет години за български вестник, излизащ с новини за Гърция и Кипър, но тук е взет от Източник: newsbg.

Какъв беше животът ви в България?
Завършила съм гимназия и от както съм завършила винаги съм работила. Първата ми работа след гимназията беше като възпитател в едно училище, но то беше на село. Някак си не ми харесваше да живея на село, по ми беше хубаво да съм в голям град. Та за това по онова време след 2 годишна работа като възпитател тръгнах за града. 

Беше ми малко трудно, но аз съм упорит човек и се справих. Работих в едно предприятие като началник склад дълги години. Омъжих се и си родих две момчета. След промените това предприятие вече не работеше и ни съкратиха. Тогава започнах да работя в друг склад за строителни материали, но вече частен. Там работих около 12 години. Фирмата беше печеливша. Работодателите ми много добри и разбрани.

След като сте имали добра работа, как се решихте да емиграте в Гърция?
Работата, която си имах ми беше добра. Не бях без работа и без пари. За една жена заплатата, която получавах беше много добра, но решението ми, за да тръгна за Гърция беше може би съпругът и децата ми. Дойдох тук преди четири години и половина. Избрах тази страна, защото беше най-близо пък и разходите за транспорт по-малко, но по принцип съм се замисляла и за други места по света без значение къде само исках да се махна.

И децата ми и съпругът ми са в България. Дойдох тук, защото си имах проблеми със синовете, които много ме изтормозиха. Съпругът ми въобще не взимаше никакво участие в разрешаването на някакъв проблем. Той само знаеше да се кара с повод и без повод с всички ни. Мога да кажа, че почти не работеше както трябва. Вечно сменяше работата си и все някой му беше крив за нещо, а все той правият. Ако ме разбирате добре за всичко почти съм се грижела аз.

Това са неща, които за 30 г. брак омръзват.  Човек се затормозява като не среща разбиране от човека, с когото дели един покрив и за всички проблеми, които се появяваха трябваше да разчитам на чужди хора - на приятели, познати, работодателите си. Така не издържах вече, много беше ми се насъбрало и реших да се справям наистина сама в този живот. Реших да го оставя сам, за да разбере някои неща и да се осъзнае, но децата си и за миг не съм оставила без подкрепа.

Всичко, което им трябва им, го осигурявам и до ден днешен, и съпруга си естествено храня. Директно на него никога не съм изпратила пари, изпращам ги на децата, а те му дават, в противен случай ще отидат за пиене…

Имаше ли тук в Гърция някой, който да ви подаде ръка – подслон, работа?
Не, нямаше абсолютно никой тук в Гърция, на когото можех да разчитам. Единствено познавах шофьора на една от колите, които превозваше хора за и от Гърция. С него разговарях няколко пъти за това, че имам намерение да тръгна за Гърция и как е там. Информацията, която получих, беше обща, но той ми каза, че имал някакви познати в графия и че ще ме заведе дотам. Аз бях си го решила вече, трудно беше да взема това решение. Никога не бях се делила от децата си, но сега вече бяха пораснали пък и ми трябваха много пари, за да реша някои проблеми, свързани с тях. От графия получих първата си работа след 10-дневно чакане. Никога няма да забравя първите си трудни дни, но знам, че с всички почти е било така.

Помните ли първият си работодател?
Да. Как да не помня, не вярвам някога да забравя…От първата си работа въобще не бях доволна и за това само 3 месеца издържах. Много бях доволна, че в графията имаше къде да се спи и че ни ми се налагаше да търся къде да отседна, защото бях много уплашена и съвсем сама. Благодарна съм за това на тази графия и за първата си работа. Те ме изпратиха на може би около 500 км в едно село близо до Каламата. Казаха ми, че ще трябва да се грижа за някакъв мъж, който бил на легло, болен от рак и му оставало много малко време живот, може би около 2-2,5 месеца.

Не знаех и езика, само няколко думи, които бях научила, докато чаках в графията от речника, който си бях взела от България. През целия път почти съм плакала, не можех да спра да мисля къде ли отивам, накъде води този автобус. Казаха ми, че 4 часа път има дотам и като наближи времет,о аз отидох до шофьора. Не знаех и как да попитам и само показвах бележката, на която беше записан адресът, а той, като разбра, че не говоря гръцки, със знаци ми обясни да си сядам.

Но аз бях много притеснена, защото минаха 5 часа и си мислех, че шофьорът ме е забравил. Непрекъснато ходех при него, докато човека най-накрая се ядоса, а хората като ме гледаха, че плача, ме съжаляваха… Най-накрая ми каза да седна там зад него и така вече малко се по успокоих, че не съм изпуснала спирката, и че няма да ме забрави.

После ми каза човекът къде да сляза, а там ме чакаше едно младо семейство, племенниците на този мъж, за когото щях да се грижа. Взеха ме с една кола и тръгнахме към друго село, по-късно разбрах, че се казва Кремидия. Заведоха ме в къщата, където щях да работя. Там живееха родителите на момчето, а те в някакъв съседен град на 20 км. Пило мисля, че се казваше градчето. Там ходих 3 пъти с тях до пощата, за да изпратя пари за децата.

Какви условия за работа и живот ви предоставиха в това семейство?
Та оставиха ме, аз поздравих с калиспера, това си го знаех, жената и мъжът ми направиха много добро впечатление, чакаха ме, беше някъде около полунощ, когато пристигнах, сложиха ми да вечерям. Не бях яла 10 дни като хората, защото дойдох тук в Гърция почти без пари. В графията за 10 дена разполагах само с 30 евро. Нямаше откъде и от кого да поискам, защото си нямах никой тук и си купувах само по 1 хляб и вода.

Опитвах се да не харча, защото, ако ме изпратят някъде, трябваше да имам за билета поне. Там в графията се наслушах на какво ли не от други жени и направо ме беше страх, но си повтарях - какъвто ми е късметът това ще е, назад няма да се върна никога, ако ще и на улицата да умра бях решила да се боря. По принцип съм упорит човек.

След вечерята ме заведоха в стаята където щеше да е болният, а сега вечерта когато пристигнах, не си беше там, бил в болница в Каламата. Та първите ми впечатления, когато влязох в тази къща, където ме посрещнаха, бяха много добри. Въпреки че е село, много добре уредена къща, кухня трапезария, всекидневна с камина, но каква беше изненадата ми, когато ме заведоха в другата къща на болния, за когото щях да се грижа. Там, като влязох, всичко беше различно. Направо отвън се влиза в стаята, където ще е болният, а там едно обикновено легло и някакви уж шкафове, гардероб със завеси и всичко ужасно разхвърляно. Прозорец нямаше.

Условията ми направиха особено впечатление бяха ужасни, но аз не можех да определя от една вечер, пък и си казвах - каквото и да е, това си ми е късметът, ще издържа, ще се справя, ще науча езика. И така на сутринта дойдоха младото семейство да ни вземат и тръгнахме към Каламата при болния, който се оказа един хубав симпатичен човек, който беше някъде около 70. Мислех си, че просто ще му помагам, ще чистя и готвя, от графията поне това ми бяха казали, но когато дойде едно младо докторче, което го изписваше, разбрах, че за тази моя работа трябваше и медицински умения да имам.

Докторът разбра, че не говоря гръцки и реши да ми направи един курс по медицина, но на практика. Изписаха ни, всичко необходимо за неговото обслужване взеха от болницата и тръгнахме за дома. Оказа се, че този човек си няма никого освен брат си, не е бил женен и прекарал бил около 40 години в Канада, и сега се върнал преди няколко годин,и след като е разбрал, че е болен. Той се дразнеше, че аз не мога да говоря. Още на третия ден започна да крещи, а аз не разбирах, само плачех, каквото ми казваха хората, аз му го правех. Сменях и всички катетри, торбички, всеки ден, което ми казваха да му приготвям за ядене аз го приготвях. За всичко се грижех, но не издържах там по-много причини.

Проблемът беше, че живеех само на осветление от лампата, никакъв въздух не можех да вкарам в стаята си, в неговата също, защото вечно му беше студено и не ми даваше да проветрявам, беше особен човек. Крещеше и за най-малкото нещо аз ако исках да изляза навън, трябваше да минавам през неговата стая, понякога, когато си мислех, че спи съвсем леко на пръсти съм се мъчила да изляза и той пак ме усещаше и започваше да крещи,  и аз се опитвах да обясня, че искам малко въздух, но той не разбираше. Крещеше, че е трябвало само там да стоя и той, ако викнел да съм там. Естествено се връщах обратно и се наревавах едно хубаво.

И взехте решение да напуснете тази работа?
Там имах чувството, че психически ще се побъркам. Мислех си, че ще издържа до край, но не можех. Имах няколко познати от моя град, които от дълги години работеха в Атина, имах им телефоните. Обаждах се колкото за да кажа, че не издържам, не че е трудна работата, просто условията на живот и самия ми работодател са ужасни. Един ден, когато вече наближаваше третия месец, се реших и казах на близките им, че майка ми е много болна и трябва да се прибера в България. Другата жена я изпратиха седмица по-рано преди да си тръгна, за да може да се научи на всичко, което трябва. Дойде едно момиче на около 35 години, пълничка от някакво село и тя като мене така за първи път идва в Гърция. 

Една седмица й обяснявах и показвах какво трябваше да прави и една седмица и двете плакахме, а аз и казвах да не плаче, да потърпи малко ,както аз направих, за да може да вземе поне една заплата, и тогава да мисли за обратен път, и тя горката без 1 евро в джоба неволята я накарала да тръгне за Гърция. Всички думи, които си бях научила, ги продиктувах, за да се справи по добре, защото аз знаех колко е трудно. Само ще кажа, че тя ми звъня няколко пъти и след двадесет дни ми каза, че пътува за България: „Не искам никога повече да си помисля за Гърция“. Когато ме закараха на онзи път, където преминава автобус за Атина, имах чувството, че летя, че са ме пуснали от затвора, толкова хубаво ми беше, че пътувах за Атина, въпреки че аз Атина не познавах, но не мислех тогава, не ме беше страх ,казвах си все нещо ще се измисли. 

Но в графията бях категорична, че нито ще отида, нито ще поискам втора работа оттам. След което си намерих новата работа, която беше при една сама баба без деца, работодател ми беше нейният брат. Когато отидох там на рандеву и въпреки че не знаех да говоря добре, за което се извиних, човекът беше много добър. Казаха ми, че ще се науча, и да не се притеснявам, другото било по важно - аз да съм човек, и така до ден днешен съм все с тях, не съм търсила повече работа. Въпреки че бабата, за която се грижех, почина само след една година, но не знам съдба ли е, или късмет работодателят ми не ме остави после да ходя да си търся нова работа. Предложи ми да се изместя при неговото семейство и той няма деца ,само съпруга. Аз разбира се приех и все още работя при тях.

Как се преборихте с носталгията?
Носталгията, това беше много трудно…Мислех си, че когато си изкарам достатъчно пари и си реша проблемите никога, няма да помисля за Гърция. Но при всички може би е така едно си мислим, а друго става. С носталгията трудно може човек да се пребори и сега си я имам, всичко българско ми е винаги по-хубаво и по-скъпо. Непрекъснато си представям родния край нашите си планини, нашето си море, и тук ги има, но винаги ми се струва, че нашите са по-красиви. Първата година ми беше мъчно и за децата, и за приятели, майка ми, която вече не е сред живите - Бог да я прост и,сестра ми, но с времето това преминава. Вече не плача така, защото и това, за което съм дошла тука, до якъде го постигнах, трябваха ми пари и мисля че успях. Е, не съм успяла във всичко, говоря само за целта, която си бях поставила.

Живеем в голяма криза, как се отразява на вашия живот?
Не мога точно да определя защото моето заплащане си стои едно и също, не са ми намалили заплатата и колкото съм си получавала месец, след като постъпих при тях, толкова си получавам и сег,а и за това не мога да кажа, че кризата специално на мене ми се е отразила по някакъв начин. Там, където аз работя, с нищо не са ми показали, че съществува, е, говорим, говорят си и те, но нито храната са си намалили да се лишим от нещо, което преди се е купувало, нито пък моята заплата се е мръднала, затова аз все още не съм усетила кризата.

За времето, което сте тук сте, опознали характера на гърците. Каква е според вас основната разлика между двата народа?
Донякъде мога да кажа, че съм опознала характерите на гърците, с които общувам ежедневно. Не мисля, че има много разлика между двата народа, мисля че и те са като нас има и добри и лоши, а аз хората, които познавам и общувам, са добри, сърдечни приемат ме като една от тях. Не съм усетила никога да ме гледат с други очи, като че съм чужденец. Винаги са усмихнати. Мисля, че си приличаме много с гърците. И те са балкански народ като нас. Не знам как по точно до отговоря, но аз поне съм с хубави впечатления от гърците. Не са високомерни и когато си добър с тях, те го оценяват и ти го показват, дори ми се струва, че ние българите го нямаме това.

Имали ли сте трудности като чужденец в Гърция? Някакво не добро отношение предвид това, че сте българка?
Не, никога. Само ония първи 3 месеца от работата ми в Гърция, единствено тогава си мислех, че те вероятно ме имат за нещо като роб, затова не ми предоставяха елементарни и необходими за живота неща и условия. Само тогава ме навяваха разни мисли, но то беше за съвсем кратко.

Много хора споделят, че в чужбина е по-добре да се пазиш от сънародник…На какво се дължи това?
За жалост много хора споделят, че трябва да се пазим от сънародник. Не мога да си го обясня това и винаги съм била против такива изказвания, защото в подсъзнанието си не мога да го приема. Всички сме различни и сред нас има и добри и лоши има много добри хора и сред сънародниците ни които винаги са готови да подадат ръка и дано само такива хора срещаме по пътя си. Аз съм благодарна на нашите сънароднички, които ми подадоха ръка, и ми помогнаха да си намеря работа, но ме е яд, че за всичко трябваше да си плащам. Мисля, че ако бях аз, не бих взела пари, след като вече съм се устроила и имам възможност да помогна. По принцип, когато съм помагала на някой, никога не съм мислила за пари, а как да помогна на човека. 

Казвам това, защото когато ми намериха тази работа, жената, която ме заведе там заедно с още една наша сънародничка, започнаха в един глас и двете да ми обясняват как тази работа била от графия. И как трябвало да им дам 100 евро, за да ги занесели на графията, за да остана на тази работа. Ей това не ми харесва, че има хора, които се възползват и се стремят по всякакъв начин да те измамят за да ти вземат парите, впоследствие това, което тези наши сънароднички в кавички ми казах,а се оказа абсолютна лъжа, не е имало никаква графия. Разбрах, че за всичко трябва да си плащаш тук в Гърция на нашите сънароднички, ако не улучиш добрия човек, плащаш, за да те приютят, за да ти намерят работа, която случайно е излязла. Някои съумяват да се възползват от това, ей това са някои от нас.

Как организирате свободното си време?
Когато си свърша работата през деня, сядам пред компютъра и чета всички новини от България, от родния ми град, от Гърция. Чета романи или нещо интересно. Много ми харесва да чета романите на една наша сънародничка  - Никол Рус, която пише тук от Гърция, днес приключих един неин роман – „Скръбна вест“. Харесва ми как пише, талантлива е. Браво! Вечер гледам телевизия. Разхождам се с бабата и дядото почти всяка събота и неделя до близко градче, което е на морето, сядаме на кафе по обяд, говорим си. Събота вечер ходят на таверна да хапват и задължително ме взимат. 

Лятото като дойде, един два пъти в седмица за няколко часа на плаж и така минават дните и месеците. С приятели не се срещам, защото мисля, че тук в Гърция нямам такива. Не ходя нито в клубове, нито в дискотеки. Единствено ,когато отида до Атина, посещавам наш български магазин, за да си купя нещо нашенско да ми замирише на България и сядам в едно наше кафе, но само като слушам българска реч наоколо, си представям, че съм в България.

Бъдещето ви е тук или в България?
В България не знам как да си виждам бъдещето, като си нямам човек до мене, който да ми помага и да ме разбира. Не бих се върнала там за нищо на света да търпя отново това, което 30 години съм търпяла. Сега ми е по-леко на душата и ми е по хубаво, и спокойно, въпреки че съм сама, но това не ми пречи да живея, да работя и да помагам на децата си. Но и тук в Гърция не си виждам бъдещето, защото не знам какво ми предстои. Единственото, което знам е, че ще остана тук, за да работя и за да помагам на децата си да са по-добре да и не им липсва нищо. 

Колкото и да са големи, те са ми деца и аз винаги ще им помагам, както и с каквото мога до момента, в който или аз не мога или те ми кажат: „Благодаря ти, мамо. Вече можем да се справяме сами“, но до сега този момент не е дошъл. Усещам, че все имат нужда от мен, за което са ми признателни и благодарни, така че може би бъдещето ще ми е тук, но каквато съдба си имам, това ще е.

Вашето послание към многобройните ни читатели…
Да бъдем добри. Да не се използваме един друг и щом някой помоли за помощ, да му помагаме безрезервно. И най вече да сме добри и честни с хората, при които работим, защото и те ще са добри с нас, и дано никога на никой от нас не му се случва нищо лошо. Да се пазим и да си вярваме, да сме силни и да се подкрепяме, това е най-важно.


Няма коментари:

Публикуване на коментар