Според народните представи на днешния ден отбелязваме края на лятото, тъй като денят и
нощта стават равни по времетраене („осичат се“) и след него започва да
застудява; водата в изворите и реките също застудява и става неподходяща за
къпане. На този ден змиите и гущерите се прибират да зимуват в пещерата на
змийския цар, намираща се накрай света. Освен влечугите, на този ден
змейовете, самодивите, самовилите, русалките и др. също се прибират в своите
зимовища накрай света.
Вярва се, че след Секновение по земята няма нито
вредоносни влечуги, нито змейове и самодиви. Секновение е празник в
българския народен календар, честван на 29 август. В различните региони на
България е познат и с имената Секновене, Обсичане, Иван Обсечен, Свети Иван с
отсечената глава, Иван Коприван, Църн свети Йован. На този ден българската
православна църква почита паметта на св. Йоан Предтеча (Кръстител), наказан с
отсичане на главата от юдейския цар Ирод Антипа.
В народните вярвания този ден се смята за един от най-лошите. Актът на
отсичането на главата на светеца и пролятата кръв обуславят съществуването на
различни забрани през този ден, чието спазване се следи строго. Не се работи
никаква работа против порязване и рани. Забраняват се и яденето на червени плодове и зеленчуци, както и пиенето на червено вино. Радио Варна
Христо Фотев: Наистина ли си отива лятото? Наистина ли? Лятото ме гледаше. С очите си отново ме целуваше. А вятърът се блъскаше във роклята, прегръщаше нозете й, докосваше по устните й сянката на залеза и цялата неспирно я люлееше - завиждаха му може би ръцете ми...Завинаги ли? Лятото ме гледаше. Очите му отново обещаваха завръщане, по-хубаво от първото - ний, влюбените, вярваме на лятото.
Ний, влюбените, винаги потъваме в очите му дълбоки - в най-дълбокото, където са зелените съзвездия на сълзите... Ний вечно се усмихваме. И устните ни вечно са уплашени. И вечно, вечно, вечно искаме да задържиме за минута лятото. Наистина ли си отива лятото? Наистина ли? Бързо се притискаме. И махаме с ръцете си... И гларуса, и вятъра, и залеза тържествено ще съобщят на всеки, че за София със влака в десет си замина лятото.
По дяволите! Всичко е известно. Известно е. Но все пак оставете ме да се удавя в погледа на лятото. Да ме вълнува беглото докосване на медните й колене...И в пръстите, замрежили лицето ми изопнато, да прозвучат тръстиките созополски. Какво, че е известно. Оставете ме да й говоря и да вярвам с някакво забравено, детинско изумление, че ме обича, че е много влюбена, че винаги ще ме обича... Лятото ми маха дълго със ръка... Ах, лятото не искаше да си отиде...
Няма коментари:
Публикуване на коментар