понеделник, 14 август 2017 г.

100 км пеши ход по римския път в митичната Родопа планина (допълнена и обновена публикация)



На прощаване с х. „Персенк“
Екскурзионна група от ученици – най-често начинаещи туристи, и възрастни планинари, ошетали не една височина по планинските върхари в България. Ръководител – Грета Михалева – учител по английски език, водач – Тодор Николаев – учител по история. Период на предизвикателството: 30 юли – 7 август 2017 г.

Маршрут: Силистра – Пловдив (автобус и влак през Варна) – град Перущица – х. „Върховръх“ – вр. „Върховръх“ – с. Тъмраш  – „Чудни“ и „Скални“ мостове – вр. „Персенк“ – х. „Изгрев“ през м. „Глухи камъни“ (частично по централния античен трансродопски път през Средните Родопи – Смолянска област, известен като Стария римски път) с. Широка лъка с. Гела (събор „Гайдарско надсвирване“) – Девин (аквапарк и еко-пътеки) и околности („Орлово гнездо“)  –  Пловдив – Силистра (автобус и влак през Синдел и Цар Самуил).
В днешно време, когато предложенията за туристическа почивка както у нас, така и в близката или в далечната чужбина, са под път и над път, вкл. с обещания за лелеяния „ол инклузив“ и други мечтани консуматорски екстри, не е лесно събирането на група за пеши походи из планините в България, при това с раница на рамо.
Чудните мостове
Отсъствието на опит и навици у поне две поредни поколения българи; инстинктивният страх от високото и от тежестта на самара; неудовлетворителните по принцип битови условия по хижите у нас, призвани да изкарват хляба на собствениците – обикновено небогати туристически дружества, не винаги оправни арендатори и непрощаващи комисиона си туристически посредници; липсата на реклама на маршрути и забележителности – това са все основания заелият се с организацията да трепери месеци наред, преди да каже – готови сме за предизвикателството, наречено екскурзионно летуване. И тръгваме – Бог пред нас и ние след него!
Примерно, близо 50 души – наполовина ученици – наполовина възрастни – от 12-годишния ирландец с български произход Ерик, баба му Искра – млада пенсионерка – по професия учителка по география, и до 69-годишен учител – опитен планинар, се втурват смело към мистичната Родопа планина, за да извървят – има-няма – 100 км из гори и поляни. За да дишат свеж боров въздух, независимо от августовската жега, да се взират в лятната омая в красиви природни картини, а вечер да купонясват кротко – кой повече, кой – с мярка, в сладка раздумка и с приятелски наздравици.
Широка лъка
А началото, както винаги за силистренци, тръгнали на път, е трудно, предвид разстоянията и условностите на транспортната система в България. И все пак – до Варна с автобус, оттам нататък до Пловдив – с влак – приличен като условия и епично като пътуване, но важното е, че е ефективно, т.е. трака-лака те доставя до изходната точка. Накрая – куп таксита те изпращат за минути за нощувка до студентско общежитие на ул. „Марица“.
Разбира се, преди часовете за „Лека нощ“, е дежурната кратка разходка в маранята – непременно и винаги из „Стария Пловдив“ – все така примамлив с възрожденската си атмосфера и с тесните си – дълги един аршин улици, както и с вълнуващата си история от време „оно“ до днес, когато се готви да бъде европейска столица на културата през 2019 г.
В Старият Пловдив
И сигурно ще се справи успешно и с това си упражнение, защото има славата на космополитен град още от древността – вече 6 хил. години, като Евмолпия, Тримонциум и Филипопол, а по по-после и като Филибе, Пубпудева и Пловдив. И няма как иначе, след като винаги е бил част от Виа Диагоналис (т.нар. Цариградски друм от Белград до Константинопол – 924 км) – транспортна връзка между Запада и Ориента, започната при император Нерон и завършена при „колегата“ му Траян. Има я и днес, за да крачим гордо по запазено като по чудо каменно трасе, по което са скърцали колела на колесници и волски коли, натоварени с римски войници, хранителни запаси и богатства.
Пловдив – градът на еретиците, както го наричат още, защото през 343 г. в митрополитската му катедрала е проведен  църковен събор на еретиците ариани, изгонени от официалния Вселенски събор на православната църква в Сердика (днешна София), е най-старото у нас селище, развиващо се върху руини, подобно на Силистра и други градове – наследници на древността и на различни цивилизации.
На раздумка и разпивка по икиндия в
Къща за гости „Чаршията“ в Широка лъка
За съжаление, малко встрани от туристическите дестинации остават някои близки до града населени места, знакови в българската история, вкл. и заради прослава, получена чрез литературата. Става дума за Перущица – в момента град община, където местната църква – трикорабната псевдобазилика „Св. архангели Гавраил и Михаил“, градена в периода 1847-1849 г. с единствена възстановка – дървен покрив от 1927 г., е едно от свидетелствата за последиците от ненавременно избухналото Априлско въстание през 1876 г., но благодарение и на жертвите от което е ускорено освобождението на България от османско робство две години по-късно.
Близо 350 души – предимно старци, жени и деца, загиват невинни за свободата на България, като почти половината от тях стават жертва в резултат на разрушения божи храм, в който като в истинска крепост са намерили закрила наследниците на стари боляри и на богати златичани. И където Кочо Честименски и други горди българи като него са предпочели смъртта на семействата си пред верското и гражданско поробване.
В музея в Перущица
Тридневна защита с оръжие без вода и хляб. Специално идва 500-членна армия с артилерия, за да се справи с 600-те корави перущенци, за героизма на които на силистренци разказа в местния музей Стоян Стоянов – млад учител по история от Пловдив и по съвместителство екскурзовод. През юли 1876 г. Перущица е посетена от френския журналист Иван дьо Вестин, според когото след зверското клане при потушаване на въстанието, извършено от редовна войска и от паравоенни мюсюлмански части в града са останали 150 „старци и деца“ от предишното население от над 2 000 души. Впоследствие костите на мъчениците са събрани и погребани в костница в същата тази черква в името на паметта.
Девинска река
Екскурзоводът води групата и до намиращата се в съседство ремонтирана по проект сграда на старото училище, в което няколко години е преподавал по взаимоучителната метода известният по-късно книгоиздател Христо Г. Данов. Музеят е една възможност на днешните младежи, свикнали с пиршеството на съвременната аудио и визуална техника, да видят как „едно време“ се е пишело първо върху пясък, после с калем и накрая с перо, натопено в мастило. Отделно – сметало с размери на човешки бой, показва как са излизали верни до грош сметките на старите българи.
Темата за Перущица ще продължи и след пристигането до х. „Върховръх“, намираща се в едноименната местност и представляваща масивна двуетажна сграда с капацитет 100 места. Самият връх е на 1 633 м на  същия рид и под това име е от 1960 г.  В района, в който има и ловно стопанство, е изградено селище с около 350 частни вили, вкл. и парк хотел „Родопи“.
Наблизо е село Чурен, където в момента се възстановява православен храм „Св. Илия“. „Всеки от нас в селото дава по 50 лева за църквата“, казаха строители, предимно в предпенсионна възраст, без да стане ясно дали са сред 50-те останали местни жители. През селото се минава на път за обезлюденото днес село Тъмраш, което е със злополучна съдба.
Свидетелство за живота в него е само нова модерна дървена хижа и недовършен параклис, явно граден по нечия воля, но без големи шансове да бъде признат от духовничеството в епархията, както твърдят пак строителите от съседното село. Освен център на областта, „селото“, сведения за което има още от 1489 г., е било „столица“ и на т. нар. Тъмрашка република. Иде реч за самоуправляваща се общност на помашки села, известни още като „непокорните села“ и „непредадените села“, появила се след Руско-турската освободителна война от 1877-1878 г.
Развъдник и ресторант „Рибарска хижа“
между Девин и Широка лъка
Селото е изгорено веднъж през 1877 г., както и повторно, но окончателно, през 1912 година от българи християни за отмъщение на местните българомохамедани, участвали активно в потушаването на Априлското въстание, подпалвайки и разграбвайки селата Бойково, Делово и Перущица.
Доскоро основите на 300 къщи и две гробища са били свидетелства за съществуване на селото, но с годините материалът от тях е бил ползван за градежи в съседни населени места. По време на Балканската война по-голямата част от жителите на селото се изселват в Турция в село Елегьол край Одрин и в Измир; основават и село Тъмрашкьой в област Коня, но потомци тъмрашчани има също в Пловдив и в Смолян. 
Бачковски манастир
Х. „Персенк“ е следващата „спирка“ от пешия поход на добруджанци из горите тилилейски на Родопите. Вкл. и придружен от дегустация на боровинки и горски ягоди, доколкото ги има – кой повече, друг по-малко, а някои – никак – въпрос на щение и на вкус. А и, както винаги, има хора, за които вървенето и достигането от т. А до т. Б е най-важното. Хижата – макар че става дума за комплекс от постройки, вкл. бунгала – някои извън „строя“, други, превърнати в краткотрайно място за пребиваване, се намира в м. „чадъра“. Любезно „трио“ от дами е домакин на една от най-големите туристически групи, намерили пътя до хижата под едноименния връх – Големия и Малкия. Макър че не се оплакват – казват, че през целия м. август ще имат „гости“.
По стария римски път след х. Персенк

Колко достатъчно за добро настроение му трябва на един турист – една топла супа (в случая три вида – класика в жанра: пилешка, бобена и шкембе), миг навременно внимание и поднесено с желание изкъпано в хлад кенче от пивко българско пиво, примерно, с „вода от планината“. За съжаление, лагерният огън е забранен – жега е и има опасност от пожари – значи няма да има „песни и танци на народите“.

Надиграване в х. Изгрев
Но пък за сметка на това почивният ден може да бъде запълнен с пореден локален пеши преход – непременно до х. „Скални мостове“ и  до съседите й – феноменалните „Чудни мостове“. Както се казва – какво му плащаш – по 3 ч. в едната посока, с възможност по издръжливите да направят на връщане още по 60 минути разгрявка с отклонение до вр. „Малък Персенк“ (2074 м)Все пак, да не забравяме – има и хора, които броят покорените върхове, а на добруджанеца не му се случва често да е близо до височини, които да преодолява. 

А и всяко раздвижване в гората на планината дава възможност да се наслаждаваш на чист, макар и топъл въздух, да приласкаеш с поглед цветни поляни и, при късмет, да срещнеш бързащи занякъде сърни и елени. За срещи с мечки никой не мечтае, известно е защо, всъщност, защото и повелителката на планината, подобно на човека, обича…мед, а и боровинки също.
Американци свирят на каба гайда в с. Гела

Чудните мостове, които са един от 100-те национални туристически обекти,  са огромни мраморни арки, свързващи двата бряга на река Дълбок дол, тръгнала от вр. „Голям Персенк“, който е по-висок от брат си с някакви си 17 м. Мястото е интересно и заради свързаните с него две пещери и множество карстови кухини, в които има птици и прилепи. 

Космическа забележителност, хладина, досег с полянки със здравец и безсмъртниче, непринудена фотосесия и чувство за принадлежност към свят, завещан от вековете. По-надолу е вторият чуден мост, пред който е входът на Ледената пещера, а е ледена, защото, казват, обикновено в нея се задържа лед до самото начало на летния сезон.

На събор в с. Гела
Обикновено хижата към чудните мостове се свързва и с представа за хубава кухня – в случая още се носи ехото от легендата да въздълги кебапчета и за пивка ракия – неочакван хижарски дар, оставила без дъх опиталите я, толкова много, че чак им се е сторил неочаквано труден обратният път. Колкото до вр. „Малък Персенк“, то той е покрит с гъсти иглолистни гори и, казват справочниците, че е трудно достъпен, но добруджанските туристи не потвърдиха подобно впечатление. За сметка на това обаче споделиха разочарование, че на самия пик няма никакво обозначение, освен една футуристична скулптура. Подобна, но по-скромна има и на вр. „Върховръх“, където от нескопосан на вид надпис може да се разбере поне, че по този начин върхът е именуван преди 57 години. 

Х. „Изгрев“ е следващата цел на добруджанци – намира се в м. Каракачанското и представлява масивна триетажна сграда с капацитет 100 места с етажни санитарни възли и обща баня. Още при влизането прави впечатление мирисът на билки, докато забележиш безброя от китки от различни видове, вързани с конец и закачени за изсушаване. 

За съжаление, минава доста време, докато ти приготвят чай, защото персоналът май или не си разбира от работата, защото поне пет човека застават зад мокрия бар, докато неизвестно колко други хора шетат в кухнята, за да приготвят мизерна вечеря. Кой знае, може пък „вината“ да е в шумната компания от авджии, дошла за поредния уикенд, за да изяде колективно приготвеното чеверме и вкусно BBQ. В България все още приятелите са по-важни от туристите гости в обществените заведения, ако приемем, че всяка хижа е в това „число“.

И все пак, когато човек иска може да се забавлява за своя сметка, включително взирайки се в контурите на намиращата се в далечината Национална астрономическа обсерватория „Рожен“, най-големият действащ научен комплекс по астрофизика в Югоизточна ЕвропаРазбира се, възможни са и импровизирани сценки в стил „ела се вива, превива“, стига да има желаещи да участват в тях с уговорката, че Тодор Николаев винаги е готов да изиграе ролята на бащата, прощаващ се с дъщерята булка. Ритуалът е трогателен до сълзи, а песента е душещипеща и емоционална за представителите на всички поколения.

В магерницата в Бачковския манастир
А вечерта – гозбата може да не по вкуса на повечето от туристите – някакви си кюфтета с бял сос, но пък „десертът“ си заслужава: мелодиите на гайдаря, поканен от въпросната авджийска компания. Родопското хоро е дълго и с еднакви повтарящи се стъпки, мелодията обаче е завладяваща и увличаща. Както често се случва обаче – малцина се хващат да тропат, останалите предпочитат да гледат и да снимат с фото очите на телефоните си.

И ето – идва началото на края – придвижването до с. Широка лъка. Единият маршрут е през м. Глухите камъни (със своите над 200 трапецовидни ниши това е един от най-големите скалено култови комплекси в Източните Родопи) – дотам с раниците на гърба, нататък – без тях, за да е по-леко. Свещеното място е обявено за природна забележителност преди 45 години и е използвано от траките, но трапецовидните ниши, зооморфните и антропоморфните скални профили сочат възникването му още в Енеолита. И ето го селото Широка лъка, един от непреходните архитектурни шедьоври на България, запазил и развил самобитността си като фолклорен резерват. Името му идва от старобългарската дума „лѫка“, означаваща „извивка, кривина, лъкатушене“.
Широка лъка е известна със своите автентични родопски къщи, като Згуровската (една от четирите „къщи за гости“, в които силистренци бяха посрещнати – останалите са „Мария“, „Спас“ и „Чаршията“), Учиковската и Григоровската къщи. На подобна на тях виждаме надпис: „В тази къща през 1878-1879 г. живя капитан Петко войвода“.
Освен със забележителната си архитектура, Широка лъка, в която днес понастоящем живеят около 450 души, но където къщи вървят по 200 00 лева (все пак жалко за многобройните табели „Продава се“) е известна и с песните си в съпровод на каба гайда. Широка Лъка е от селата, в които се е родила и се развива родопската песен. Много от най-известните певци и гайдари на родопския фолклор са родени тук. Доказателство за това е създаденото през 1971 г. Средно музикално училище за народни песни и инструменти.
От 46 години в селото има Национално училище за фолклорни изкуства (VIII-XII клас) с обучение по общообразователни, музикално-теоретични и специални предмети в три профила – вокален със специалност народно пеене, инструментален (гайда, гъдулка, тамбура, кавал) и танцов (български танци). Към НУФИ, разполагащо с концерта зала с капацитет 200 места, са сформирани представителен хор и оркестър, групи за автентичен фолклор, гайдарски и тамбурашки състави, както и танцова формация.
Събор в с. Гела
Една от местните забележителности е построената (според преданието само за 38 дни) през 1834 г. църква „Успение на Пресвета Богородица“. Иконостасът на църквата е уникален по своя стил. Предполага се, че е рисуван от ученици на братята Димитър и Захари Зограф от Самоков. Съществува и хипотеза, че самите те са изографисали храма. В близост до него е старото училище, построено през 1835 г. Църква, градена като манастир; училищна сграда в руини, стар мост със свод на арка (лък), водещ към гробищния парк, създаден на скат; река с буйна и студена вода...
И как в тази атмосфера, даваща непринудена среща с миналото и настоящето, да пропуснеш лятна раздумка и преднощна разпивка на относителна прохлада и добро настроение в края на приключението „Родопски тур на добруджанци от Силистра“ на покрива на Къща за гости „Чаршията“, преди да изпъкне в предизвикващо безсъние пълнолуние луната в цялата си извечна прелест?
За да допълниш и този момент в папката с файлове, вкл. снимки на фона на красивите къщи в родопски стил в селото с история, дало на България екзарх Стефан, капитан Петко войвода, първата известна родопска певица Радка Кушлева, наричана „родопският славей“, както и генерал-лейтенант Калин Найденов (1865-1925, български военен деец и министър), на когото, подобно на екзарха, е посветен паметник в градинката в центъра на селото.
На 6-7 км от Широка лъка е Гела - най-гайдарското село в България, намиращо се в сърцето на Родопите, където от 15 години се провежда гайдарско надсвирване, вкл. и в памет на починалия на 91 години известен свирач и майстор на каба гайди бай Дако Трендафилов, с когото предишна туристическа група от Силистра преди 8 години имаше честта да общува.
Според Уикипедия: „Има две основни легенди, свързани с историята на местността и селото. Първата е, че това е родното място на Орфей. Също така се счита, че той е слязъл да търси Евридика в близката пещера Дяволското гърло. Втората легенда е свързана с края на Второто българско царство, грасяща, че след заточението си в Бачковския манастир патриарх Евтимий е бил погребан на скришно място в местния манастир, сринат от османците през 17 в.“ 
Над 15 000 души се стекоха на 15-ия събор (Гайдарско надсвирване) в родопското село Гела, за да се насладят на магическия звук на гайдата сред прекрасната природа. Сред тях бяха и силистренци, вкл. представители на Еко клуб Силистра и на туристическа група с р-л Грета Михалева - ученици и възрастни.
Гайдарско надсвирване - детска забава
Над 50 участници се изявяваха на сцената в 3 възрастови групи. Най-добри при малките гайдари станаха Стоян Глухов и Димитър Дърмонев. Любовта към гайдата доведе в Гела и 70-годишния американец Брус, който беше и най-възрастният участник. Задно с него още трима американци оформиха оркестър, за да демонстрират умения с каба гайда, обучени от Васил Бебелеков, починал на 56 г. миналата година в САЩ. 
В навечерието на събора в Гела шествие с над 100 гайдари от цяла България почете големия български музикант, прочул нашия фолклор отвъд Океана.  Хиляди се стекоха, за да слушат гайда, а някои пробваха и уменията си на сцената. И като на всеки голям събор, на поляните в Гела се извиха кръшни хора и се въртяха чевермета. Проведен бе и поредният сбор на родовете, който е част от програмата.
Майтап да става в...Широка лъка
Из интервю преди 12 години в www.ismena.bgс именития гайдар бай Дафо Трендафилов, роден през 1919 г. в село Гела, Смолянско, и пак в родното си село починал през 2010 г. „Направил някъде към 700-800 гайди...Някои мислят, че като е гайда, „проста“ гайда, та е длъжна да свири. Гайдата е един от много капризните инструменти, защото е от дърво...за предпочитане да е дрян. Обаче в Родопите няма дрян и дето го има, та е много келяв. Приятел от Бургас ми праща дрян. Иначе слива, ябълка, те са хубави плътни дървета. Като ги изработя малко да добият вид, ги слагам в топла вода и ги изварявам хубаво 2-3-5 часа.

А кожите за гайдите само със сол обработвам, само от яре е кожата. Овчата не става. Тя замирисва много от вълната. То каквато и да е кожата нали викат: вари го, печи го, пак си на гайда мирише...Самоук майстор съм. Защото имаше майстор отсреща, в Солища. Тодор Шишков се казваше. Той ги правеше и ний все на него: бай Тошо направи това, онова. Почина човекът внезапно и-и-и какво ще правя, почнах да правя гайди, през 1965 г. съм я правил първата и с нея свиря.

Училището в Перущица
Разликата между каба и джура гайда е в различната настройка. И там имат фа, ми и ре гайди обаче в по-висока тоналност и ний правим фа, ми ре гайди обаче по-долна тоналност. Родопската се настройва по друг начин. Една гайда се прави за една седмица. Другото го правя бърже, пискуните стават по-бавно. А то пискунът е гайдата. Това е най-трудно. Да ги уйдисаш двата пискуна по сила да бъдат еднакви. Особено надувката, то е голяма работа, много трудно…Мои гайди има из целия свят: Аржентина, Канада, САЩ, Бразилия, Франция, Германия, с изключение на Турция.

Най-много продадени гайди имам в ГърцияНе мога да кажа кога съм направил най много гайди – различно, зависи от поръчките. Когато постъпих като учител в музикалното училище в Широка лъка – бел. ред. –негов основател през 1971 г. Там бях първия преподавател по каба гайда (обучението на младите гайдари се извършва по т.нар. слухово-подражателен метод) и тогава май че най-много гайди направих. Защото само за училището сторих 25 гайди. В началото ги давахме по 60-70 лв. Сега под 200 лв. надолу не давам гайда.

На въпроса „Колко народ си изучил на гайда?“, отговаря: „В училището са се извървели всяка година по 10-12 души. 21 години бях там, значи горе – долу 200-250 души съм изучил. Разбира се, не всички станаха гайдари от тях. Обаче има известни. Имам гайдари в САЩ – Васил Бебелеков, Кирил Кетев. В Япония е Ивайло Кучев. В Швейцария – Стоян Колаков. Това са моста гордост. Петър Янев, т.е. гайдарят, който свири на Валя Балканска, също е мой ученик“.

В групата от Силистра също имаше гайдарка – Мария, половин родопчанка по майчинска родова линия. За съжаление, неин родственик по първа линия се оказа в журито, поради което не бе предвидено нейно участие в конкурса, в който, не се съмняваме, щеше да се представи успешно. Междувременно почивният ден след гайдарското предизвикателство е запълнен по начин, избран от всеки поотделно. Какво толкова е се случило, че автобусът не тръгнал от Девин за Смолян, защото на първата спирка нямало ни един пътник?

Не остава нищо друго освен да се импровизира и да се наеме транспорт – едни до водопада „Самодивско пръскало“  в м. „Струилица“, намираща се поречието на девинска река, други до новия аква парк в малкия родопски град, прочут с водата си, а трети ще отпрашат с открит джип чак до „Орлово гнездо“, за да се подивят на красиви планински картини. Разбира се, късметлиите ще опитат и пъстърва в ресторанта „Рибарска хижа“, където се намират и двата пауна, чийто род, известен още като жар птица или феникс, е на милиони години, и като т.нар. пети елемент е символ на божествената любов, на всевиждащия господ, както и на гордостта (още и на суетата), поради което е използван и като пазител на кралските особи.

И от Широка лъка пътят за връщане към Силистра преминава през Бачковския манастир, стенописите на чиято църква са така обновени, че чак я правят неузнаваема. Включително и заради възстановените надписи на гръцки език, каквато е оригиналността на зографисването на една от най-големите православни обители в България, единствена заедно с Рилския, Троянския и Куриловския манастири подчинени пряко на патриарха на БПЦ.

За Бачковския на добруджанци разказва по свой начин историкът Тодор Николаев: „Всички православни българи минават през манастир – в църква може да не отидат, но в манастирска черква – да. Бачковският манастир е свързан с две легенди: за патриарх Евтимий, заточен и погребан (вероятно) тук. В символен план в навоса на църквата са и гробовете на екзарх Стефан и на патриарх Кирил. Подобно на Троянския, и създаденият през 11 в. от двама братя грузинци на византийска служба Бачковски манастир, дълго време е бил гръцки, т. като е бил под юрисдикцията на гръцкия екзарх, за разлика от Рилския манастир, който винаги е бил българска обител“.

Магерницата (столовата) на манастира, входът за която е 3 лева, е от 1601 г., но е зографисана повече от 40 години по-късно – реставрацията на иконите е в периода 1965-1971 г. под ръководството на чешки специалист. В манастира има и костница със стенописи от времето на един от най-рисуваните български владетели Иван-Александър, вкл. и с негов образ (един от 38-те, които са известни на историците), представляващ „портрет“ с розови бузи и скули, както и с двуостра брада.  

След поредно протяжно пътуване с влак от Пловдив до Силистра завърши тазгодишният добруджански тур в Родопите. С надеждата, че участвалите в него са успели не само да отдъхнат, но и да се надъхат с любов към род и Родина. За да имат и догодина желание да продължат своя прочит на призива „Опознай родината, за да я обикнеш“. Някъде там в очакване са хижи и маршрути в Ирин Пирин – най-трудната, но най-красива планина на Балканския полуостров, която никога не е гостоприемна към посещаващите я със страх и без преклонение пред нейните чутовни върхари.





Няма коментари:

Публикуване на коментар