неделя, 21 юни 2015 г.

Танцът „Добруджана“ - бялата лястовица в масовата култура на соца


         „Началото на 60-те. Въпреки желязната завеса и в българските градове младите вече отдавна познават ритъма на рок-енд-рол, тайно слушат западни радиостанции, шият си модни тесни панталони и ходят по „купони“ в частни квартири, все повече изплъзвайки се от контрола на пипалата на партията… През 1962-1963 г. преминава и туист–манията. Рестрикциите на властите да се танцува буйният западен танц явно не са достатъчни и дори на публични места – на концерти, по радиото, по театрални представления и спортни състезания нерядко могат да се чуят насечените мелодии на туиста. Резките движения на тялото, които изисква танцът, не се нравят на червените велможи, тъй като демонстрират телесност и еротика и биха отклонили младежите от стремежа към осъществяване на „нетленната“ колективна утопия.

           От Комсомола и БКП разбират, че не биха могли да спрат тази „диверсия на Запада“ само чрез механични санкции и ограничения, тъй като това само допълнително би капсулирало младите в оформящите се вече автономни пространства на частните домове и приятелски компании – места, където забавленията ще бъдат лишени от всякакъв контрол. Ето защо се възлага на хореографи и композитори да изнамерят подходящи родни забавни танци, с надеждата те да увлекат юношите и така да забравят за „изкълчените“ туист и рок-енд-рол. За да носят обаче български аромат, да се отличават от чуждите, новите танци трябва да бъдат с вдъхновени от българския фолклор движения и неравноделни тактове или поне с мелодии, отговарящи на ладовете му.
         Така, през 1962 г. се появява танцът „Добруджана“ на хореографката Люба Вълчева и с музика от Лили Лисичкова. През следващите години се създават и танците „И-ха-ха!“ (по музика на Милчо Левиев), „Пирина“, „Славяна“, „Джинка“, „Албена“, „Дили-дили“, „Липник“ и др. Новите произведения се разпространяват чрез школите по танци към Комсомола и се лансират чрез свирената от оркестрите по ресторантите музика. Освен това, описания на техните стъпки се издават в някои списания, а мелодиите им се записват на грамофонни плочи.
         Новосъздаваните танци, обаче, се възприемат по-скоро с насмешка от младите, които продължават да се вихрят открито или не толкова на идващите от Запад нови и нови ритми. Самите им поръчители и създатели виждат като слабости сложните стъпки и липсата на множество мелодии към един танц. Кулминацията на създаването на български забавни танци е около Световния младежки фестивал от лятото на 1968 г. в София, след което тези опити заглъхват, а плодовете им бързо са забравени.”http://cultura.spisanie.to/музика/2625-да-танцуваш-и-ха-ха-вместо-туист.
http://www.discogs.com

Няма коментари:

Публикуване на коментар