четвъртък, 18 юни 2015 г.

Преди половин век - танц "Добруджана" вм. туист и рокендрол

http://cultura.spisanie.to/ 

Моменти от масовата култура на соца


     Началото на 60-те. Въпреки желязната завеса и в българските градове младите вече отдавна познават ритъма на рок-енд-рол, тайно слушат западни радиостанции, шият си модни тесни панталони и ходят по „купони“ в частни квартири, все повече изплъзвайки се от контрола на пипалата на партията… През 1962-1963 г. преминава и туист–манията. Рестрикциите на властите да се танцува буйният западен танц явно не са достатъчни и дори на публични места – на концерти, по радиото, по театрални представления и спортни състезания нерядко могат да се чуят насечените мелодии на туиста.  Резките движения на тялото, които изисква танцът, не се нравят на червените велможи, тъй като демонстрират телесност и еротика и биха отклонили младежите от стремежа към осъществяване на „нетленната“ колективна утопия.
       От Комсомола и БКП разбират, че не биха могли да спрат тази „диверсия на Запада“ само чрез механични санкции и ограничения, тъй като това само допълнително би капсулирало младите в оформящите се вече автономни пространства на частните домове и приятелски компании – места, където забавленията ще бъдат лишени от всякакъв контрол. Ето защо се възлага на хореографи и композитори да изнамерят подходящи родни забавни танци, с надеждата те да увлекат юношите и така да забравят за „изкълчените“ туист и рок-енд-рол. За да носят обаче български аромат, да се отличават от чуждите, новите танци трябва да бъдат с вдъхновени от българския фолклор движения и неравноделни тактове или поне с мелодии, отговарящи на ладовете му.
       Така, през 1962 г. се появява танцът „Добруджана“ на хореографката Люба Вълчева и с музика от Лили Лисичкова. През следващите години се създават и танците „И-ха-ха!“ (по музика на Милчо Левиев), „Пирина“, „Славяна“, „Джинка“, „Албена“, „Дили-дили“, „Липник“ и др. Новите произведения се разпространяват чрез школите по танци към Комсомола и се лансират чрез свирената от оркестрите по ресторантите музика. Освен това, описания на техните стъпки се издават в някои списания, а мелодиите им се записват на грамофонни плочи.

  •  
Новосъздаваните танци, обаче, се възприемат по-скоро с насмешка от младите, които продължават да се вихрят открито или не толкова на идващите от Запад нови и нови ритми. Самите им поръчители и създатели виждат като слабости сложните стъпки и липсата на множество мелодии към един танц. Кулминацията на създаването на български забавни танци е около Световния младежки фестивал от лятото на 1968 г. в София, след което тези опити заглъхват, а плодовете им бързо са забравени.

http://www.nabore.bg/ 

Когато рокендролът беше млад: Помните ли танците “И-ха-ха” и “Добруджана”?

Статистическите данни показват, че през 1960 г. Българското радио разполага едва с 8 (осем) записа на собствена, оригинална продукция, наричана по съветски образец естрадна. И то в момент, в който околовоенното и следвоенното поколение млади хора са луди по поп и рок музиката, а светът е завладян от новата танцова треска. Включително и България! Този факт се превръща в повод за появата на редица партийни и държавни документи, които по административно-команден път нареждат разрешаване на проблема. Така българската попмузика навлиза в територията на индустриалното производство при решаващото участие на Българското радио, подпомогнато от  Българската телевизия и “Балкантон”.

Постигнатите бързи резултати са видими:

през 1963 г. са записани 25 нови заглавия, през 1965 те стават 40, година по-късно са 80, а през 1968 г. техният брой вече е 120.
Точно в този период идеолозите на режима, ръководени от Митко Григоров, поръчват серия от музикални и танцови разработки. Целта е чрез тяхното налагане да се неутрализира широката популярност на рокендрола и туиста сред младите хора. Така се раждат мелодиите и стъпките на “Добруджана” (1962) на композитора Лили Лесичкова и хореографа Лиляна Вълчева, създадена върху основата на хорото “Сборинка”.(Пиесата е записана от биг-бенда на Българското радио с диригент Милчо Левиев и издадена от “Балкантон” – ВТМ 5598). Следва “И-ха-ха” (1963) на композитора Петър Ступел и хореографа Валентин Русецки. След тях идва ред на “Славянка” (1966) на композитора Жул Леви и хореографа Иван Майдачевски.

И още няколко не толкова успешни опита.

 Благодарение на талантливите си автори тези танци никак не са лоши, дори напротив, но опитното око открива в тях архаиката на замисъла – поощряване на колективното начало, вкоренено в народните хора. Трябва да се признае – изтънчено се репликират модните, просъществували за кратко чуждестранни танци с линеен характер: медисон, хали гали, леткис и др. В читалищата, училищата и кръжоците изучаването на новите български танци е едва ли не задължително, а младежкото любопитство води и до известно популяризиране. Най-широко разпространение получава “И-ха-ха”, но и на него

не му е спестен ироничния коментар.

Така се стига до решението на Политбюро на ЦК на БКП от 1966 г. “За борба срещу идеологическата диверсия на противника и враждебните прояви на контрареволюционните и националистически елементи”. Нема лабаво, обичаше да казва Тодор Живков, след което следваше онова прочуто гърлено “ха-ха-ха”, дало хляб на много днешни шоумени. Затягането на бурмите започва. Минижупите, джинсите, момичешките прически “конска опашка” и момчешките дълги коси се превръщат в контрареволюционни елементи. Новоизлюпените оригинални български танци скоро са забравени.      

Владимир ГАДЖЕВ

Няма коментари:

Публикуване на коментар