вторник, 30 юни 2015 г.

Назаем от http://crl-humanus.blogspot.com/: Бонка Скорчелиева и ВГ "ДО РЕ МИ" Силистра

Най-уникалното нещо във Вселената


ГЕРОИТЕ НА СПИСАНИЕ HUMANUS – БОНКА СКОРЧЕЛИЕВА И „ДО РЕ МИ”

Изповедта на един педагог за уникалността на своя подход

Тази година една творческа формация - Детската музикална студия „ДО РЕ МИ” гр. Силистра - отбелязва своята десет годишнина. Но това, което прави уникална тази група като явление не са само спечелените награди от различни музикални форуми през годините, а и големия принос за личностното израстване на много младежи, развитието на тяхната индивидуалност и творческо мислене, на тяхното оформяне като хора. В основата на това развитие се намира уникалния подход на ръководителя на групата - музикалният педагог госпожа Бонка Скорчелиева. Ето какво самата тя сподели пред списание “Humanus” за тайната на своя успех, за подхода си и за себе си.
За Бонка Скорчелиева и нейното начало

Аз не съм от Силистра, въпреки че 20 години вече живея тук. От Кюстендил съм и единадесет години от моя живот преминаха в най-добрата вокална група в България. Това беше вокална група „Сребърни звънчета” гр. Кюстендил. С нея изнасяхме много концерти, много работехме, много пътувахме, правехме записи в радиото, в телевизията, издавахме плочи, което остави своя отпечатък върху мен. За всичко това аз съм много благодарна на своята учителка от онова време Ангелина Милева. След това аз продължих да се занимавам с музика. Освен че пеех в групата свирех също така и на пиано и на кларинет. След това кандидатствах специалност музикална педагогика в музикалната академия в Пловдив, където срещнах моя съпруг Пламен Скорчелиев и така се озовах в Силистра. Идвайки в Силистра започнах работа като учител по музика в училище „Н.Й.Вапцаров”. Но освен да работя като учител имах и желание да си направя подобна група като „Сребърни звънчета” - групата в която пораснах. И така създадох вокална група „Щурче”, която беше към училището и в нея влизаха деца само от това училище. Тази група съществува около 12 години и беше доста успешна.
В един момент обаче започнах да се чувствам доста тясно в училище, въпреки че всички ме подкрепяха и постигахме успехи. Аз мечтаех да създам собствена група, със собствена репетиционна зала, където да си бъде нашия свят, всичко да бъде различно, група с която да мога реализирам всички свои творчески хрумвания.
Началото на "ДО РЕ МИ"

Обсъдихме мечтите ми с моя съпруг и едно лято взехме решението, че трябва да си направим своя вокална група. Допълнителен импулс в това начинание получихме от Мими Иванова и Развигор Попов, с които се срещнахме и запознахме същото лято. Те имаха подобна вокална група в София. Решихме и ние и организирахме прослушване на деца за групата в Силистра, за което много съм благодарна на родителите на децата, че тогава ми се довериха и се отзоваха на поканата ни. И така започнаха нещата.
Развитието на групата

Тази група беше нещо ново за града. По това време нямаше такава подобна формация. Групата се превърна в нещо като творческа лаборатория, можех да експериментирам свободно и децата също се увличаха. Постепенно нещата с „ДО РЕ МИ” започнаха да се увеличават. Поддържахме разнообразен репертоар, използвахме различни костюми, различна реализация на изпълненията. С времето броя на децата в групата започна да нараства и достигнахме на етапа, в който трябваше да ги разделям на възрастови групи. Оформиха се малки, средни и големи.
Уникалното в педагогическия подход на Бонка Скорчелиева

Това, което правех различно по онова време беше голямата солова изява, която давах на децата и възможността за индивидуална работа с всяко едно от тях. Сега имаме една групова репетиция, но всяко едно дете си има и индивидуална репетиция. На нея вече човек усеща детето, улавя го като характер. Това смятам за абсолютно задължително. Аз много си приказвам с децата. Искам да ги опозная що за характер са, що за дечица са. Оттук нататък научавам и техните вкусове и техните възможности. Това ми дава възможност да избирам точния репертоар за всяко едно дете. Винаги съм казвала, че в нашата работа на първо място е най-важен точно избрания репертоар, на второ място пак репертоара и на трето място пак репертоара. Целта ми чрез това е да развия и запазя стила - уникалността на всяко едно дете. И наистина, когато човек ги погледне на сцената при соловите изпълнения, се вижда, че всеки си носи характера. В тази връзка обичам да казвам, че имам група от солисти. Това за мене е най-важното, когато детето излезе на сцената да бъде себе си. Защото няма какво да се лъжем, нашата дейност е частна, но резултатите са публични. Родителите плащат такси, но когато детето излезе на сцената - на концерта, то трябва да покаже на какво е способно по своя уникален начин и родителят да го види, публиката да го види. Често се случва някое дете да има желание да изпее нещо – някоя песен на известен изпълнител, но аз виждам че песента не е за него, че няма възможности и в този случай съм пряма, няма смисъл да се лъжем. Но въпреки това подходът ми не е диктаторски, обичам да се допитвам до тях. Те имат право да предлагат песни. Но това е при по-големите. При най-малките, разбира се, аз избирам песните.
Най-важното за успеха на една подобна формация

Атмосферата е много важна. В нашата зала има някакъв дух. Когато децата идват в залата се чувстват като в къщи. Понякога идват по-рано на репетиция и в това време свободно общуват. Изобщо изгражда се една атмосфера на приятелски взаимоотношения. Разбира се имало е и конфликти на моменти, припламвали са искри, но аз съм се намесвала и с много разговори сме изглаждали нещата. В 90 процента от тези случаи съм успявала да запазя баланса и равновесието в отношенията на групата.
Качествата, които трябва да притежава един ръководител на подобна формация, за да бъде успешен

Това, което върши, трябва да му е призвание. Аз смятам, че професията на педагога е призвание. Това означава да си намериш мястото. Аз чувствам, че за това съм родена. Като студентка още първия ден, когато влязох на практиката си в един клас с осмокласници, още с влизането си разбрах, че това е нещото, което искам да правя. Въпреки че бях започнала да уча в музикалната академия в Пловдив с ясната идея, че искам да бъда оркестрант. Бях от музикален род, свирех на пиано, кларинет, саксофон и имах желанието като завърша, да свиря в оркестър. Но когато влязох на студентската си практика, в онзи клас с децата, реших че работата с децата е нещото за мене - това, което трябва да правя. За работата с тях човек трябва много да ги обича, да има призванието да бъде учител и оттук нататък желанието да достигне до сърцето на всяко едно от тях. Разбира се той трябва да е и добър специалист в своята област, защото човек може да е много добър приятел с децата, но това приятелство, ако не е подплатено със сериозна работа, нищо няма да стане. Има работа, която трябва да се върши и затова обичам да казвам на децата, че това тук не е забавачница.
Смятам, че до голяма степен в работата си съм перфекционист, защото обичам да правя нещата по възможно най-добрия начин. Едно нещо или трябва да се прави по възможно най-добрия начин или въобще да не се прави. Например ако едно дете ми каже, че иска да изпее песен на Бионсе, аз искам от него то наистина да изпее песен на Бионсе, а не публиката да остане с впечатлението, че се е опитало да изпее песен на Бионсе. Това искам и от всички деца. Когато излязат на сцената да се справят с нещо по най-добрия начин, а не да се опитват да направят нещо. При нас се пеят песни от репертоара на световно известни певци и може да звучи нескромно, но аз отдавна съм спряла да се меря с мащабите на гр.Силистра. Смятам че това, което правим, е на национално и международно ниво и го казвам на самите деца. Затова трябва да правим нещо, което да провокира, да е ново, разнообразно и най-важното, разбира се, да бъде направено качествено.
Какви качества възпитава чрез ДО РЕ МИ, освен музикалните

Освен музикалните качества и отношението към таланта, също така и отговорност. Отговорност към общността, към групата. В този смисъл поддържането на усещането за общност на групата е много важно. Обичам да им казвам, че ние сме ФАМИЛИЯ ДО РЕ МИ.

Откъде черпи вдъхновение 

На първо място от обстановката в къщи. Семейният уют ми дава възможност да творя и когато човек усеща обичта на близките, това го зарежда много. Освен това аз следя всичко, което се развива в нашия бранш и вечно има нещо, което ме провокира. А иначе постоянно ми хрумват идеи за нови неща - по всяко време и на всяко място. Аз съм деен човек и постоянно съм заета с нещо, постоянно правя нещо. Не бих могла да си представя живота си без да правя това. Освен като ръководител на „ДО РЕ МИ”, аз съм и учител по музика на пълен щат в училище ”Отец Паисий” – Силистра. Отделно водя една „гвардия” фанфарен оркестър към училището, които също ме провокират с нови идеи. И като се замисля и направя сметка през седмицата се улавям, че има само един час – часът в който се придвижвам от едното място на другото - само тогава не се занимавам с нищо. Иначе през останалото време съм постоянно заета с деца.
Как „презарежда” след изтощение

Прибирам се в къщи, виждам моите любими хора, съпруга ми, сина ми и това спокойствие, този уют в къщи, това е нещото, което ме зарежда.
А ето какво споделиха самите младежи за Бонка Скорчелиева и „ДО РЕ МИ”:
Свилена Георгиева: На 15г. съм, от град Силистра. Занимавам се с пеене от шестгодишна и моят пръв “откривател” беше г-жа Бонка Скорчелиева. Израснах пред очите на този прекрасен човек. Започнах да пея в новосформираната тогава вокална група с доста деца. Бяхме сплотени и се забавлявахме много. Част от детството си изживях именно там, в провеждане на репетиции (и криене под масите и зад вратите, ха-ха ). Наричаха ме “Сиси-Непослушкова”, (такава си бях, не се и опитвах да го скрия, а и днес не бих скрила този мой прякор, тъй като бях най-палава и правех много бели, хи-хи ). Изключително съм благодарна и щастлива, че групата ме подкрепи в Европейското предизвикателство. Без тях нямаше да съществува магията, която можете да усетите от интерпретацията ни.

Деница Добрева: "ДО РЕ МИ" за мен не е просто група. Това е моят втори дом. Част от мен израсна там. За тези прекрасни десет години аз намерих истински приятели, утеха във всеки един от тях, любов, щастие... Всяка една репетиция е като приключение, всеки концерт, всяко участие ме зарежда с позитивна енергия. За тези прекрасни десет години аз преоткрих себе си. За това ми помогна невероятният ми учител и приятел госпожа Бонка Скорчелиева. С много усилия, постоянство и обич тя ни сплоти и ни превърна в семейство. Отправям своите огромни благодарности към нея и към всеки бивш и настоящ член на нашата група. Обичам ви! Честита годишнина "Д О РЕ МИ"!

Валерия Стоянова: "ДО РЕ МИ" - това са моите спомени, пясъкът, морето, усмивките, вълненията, приятелите. "ДО РЕ МИ" е моето детство. Какво за теб е Бонка Скорчелиева? - Госпожа Скорчелиева е човекът, който ми отвори вратата към музиката. Тя е човекът, с когото можеш да споделиш преживяванията си с приятели, на когото можеш да разкажеш за пакостите, направени от домашния ти любимец. Човек, с когото можеш да споделиш музикалния си вкус и тя няма да те упрекне за това, а напротив, ще те подкрепи. Защото освен учител, тя знае как да бъде и приятел!

Христина Христова: „ДО РЕ МИ” е мястото, където започна всичко!.. Мястото в което, заобичах музиката толкова силно, че сега не мога да си представя живота си без нея. В самото начало даже и не знаех дали мога да пея..бях много неуверена. Но благодарение на госпожа Бонка Скорчелиева аз израстнах не само като изпълнител, но и като човек. Тя е била освен мой педагог, но и един от най-близките хора в живота ми. Може би на нея съм споделяла повече отколкото на моето семейство. Винаги ми е била най-голямата подкрепа и съм й благодарна за това. Защото точно тя беше един от инициаторите да се запиша в X фактор. И аз наистина повярвах в себе си. Мога да изговоря хиляди думи за нея, но мисля, че никога няма да бъдат достатъчни... За мен тя е един слънчев лъч в моя живот и много и я обичам безкрайно много!

Владилена Василева: За мен детска музикална студия "ДО РЕ МИ" е било нещото, без което винаги към казвала, че не мога, защото съм била, съм и винаги ще си остана безкрайно привързана. Първо към екипа, който се сформира, така и към начина на работа, така и към госпожа Скорчелива и нейното семейство. Тя е човекът, на когото дължа най-много и за когото бих направила всичко (като изключим родителите, разбира се). За мен лично тя (Бони) винаги ще остане в сърцето ми и ще помня вечно, защото тя е била човекът, с който наистина съм споделяла всичко, човек-пример в живота ми... Обичам я страшно много и пожелавам наистина ВИНАГИ ДА ПРОДЪЛЖАВА ДА ПРАВИ ТОВА!!! А именно да се занимава с тези невероятно талантливи деца, да ги развива. Нека никога да не пада тази невероятна усмивка от лицето и и най-напред здраве, на нея, семейството и, и децата, с които работи!!! Обичам ги страшно много и им благодаря за всичко! Невероятния колектив, страхотните и незабравими концерти, репетиции, като цяло абсолютно всички моменти и страхотни преживявания!!!

Емили Джамбазова: "ДО РЕ МИ" ме кара да се чувствам, уверена, силна, обичана – имам много приятели там. Г-жа Бонка Скорчелиева е много добра и мила с нас. Когато ходим по участия и на концерти винаги ни подкрепя, дава ни сила да се справяме по най-добрия начин при изпълненията.

Петър Скорчелиев: Пея в "ДО РЕ МИ" с голямо удоволствие, защото много обичам музиката, а тя носи още повече наслада, когато я изпълняваш. А и съм част от нещо много хубаво. В групата се запознах с много приятни хора, а пътуванията по конкурси и фестивали винаги са били забавни. За госпожа Скорчелиева: В работата си с нас тя влага много емоция - винаги положителна. Винаги ни ентусиазира да работим и постоянно има нови идеи и творчески планове. Не мога да кажа нищо лошо за жената, която ръководи "ДО РЕ МИ" - тя е учител по призвание и истински човек на изкуството. Но за мен Бонка Скорчелиева е преди всичко една чудесна майка и въпреки че често е заета, винаги намира време и за семейството си.

Димитър Пецов - коментар:

Съвсем отскоро познавам Бонка Скорчелиева и „ДО РЕ МИ”, но присъствието на такива хора и такъв тип отношения, сред всичко което ни заобикаля за мене е най-уникалното нещо във Вселената. И това присъствие ме зарежда с вяра, със сила и с насърчение да правя нещата, които правя. Тази беше и основната причина да взема интервюто от тях. И нямаше нужда да задавам много въпроси. Сякаш те само чакаха някой, който да ги слуша докато се изповядват. Докато изповядват любовта си. Мисля, че накрая в това присъствие трябва да се намира мълчанието. Защото има неща, които не могат да бъдат описани с думи.

Няма коментари:

Публикуване на коментар