За бащите на българската конституция и за неочаквания български елит след Освобождението през 1878 г.

Нощ в РИМ Силистра, организирана от екипите на Археологическа и Етнографска експозиции, начело с директора д-р Николай Тодоров.Представяне на книгата "Бащите на българската конституция. Мрежата на националната тъкан" с участието на нейния автор проф. Милко Палангурски. Откриване на изложбата "Всяка начало е трудно. Строители на съвременна България" (1864-1918). Малка етнографска експозиция пресъздава интериор на богаташки дом в България в края на 19 в. Когато дъщерите на българските по-първи хора са учели по два езика и поне по един музикален инструмент.

От неговото експозе стана ясно, че след Освобождението през 12878 г. в България едва 3% от населението е грамотно, но тази нищожно малка част успява да изведе на преден план елит с европейско поведение. И нещо, което досега не е било тиражирано убедително - 80 от народните представители в първото БГ Народно събрание са съратници на Левски, Раковски и Ботев, които са имали важно значение при формиране на Конституцията. Бащите на българската конституция са определяни като "неочакван елит".

България е сред първите в Европа със създаване на т. нар. Женски дружества, дори сме били на път да дадем избирателни права на жените още тогава, макар да се случва реално едва през 1937 г. 

www.vas.bg. Българското общество има за свой дълг да познава бащите на съвременната държава. България е четвъртата държава със свободно избирателно право и трябва да се гордеем с това. Търновската конституция е 17-ата в света и превръща българите в граждани, защото тя отразява най-демократичните принципи, човешките свободи, права, но и задължения. Това заяви проф. д.и.н. Милко Палангурски по време на представянето на новата си книга „Бащите на българската Конституция“ в читалище „Надежда – 1869“ във Велико Търново (м. април 2019 г.). Събитието бе част от програмата за отбелязване на 140-ата годишнина от приемането на Търновската конституция и предизвика голям интерес. 

www.dnevnik.bg. Книгата изследва състоянието на българското общество след Източната криза и Берлинския конгрес, портретувайки онзи елит, доморасъл предимно, но с твърди европейски кълнове, който българската нация успява да създаде и представи през бурния XIX век. Духовници, търговци, учители, творци, вестникари, поборници, представители на малцинствата, описани в седемте глави на книгата, които, с всички слабости и разнородни биографични белези се превръщат в забележителни личности, национални лидери и строители на модерна България.

"Дневник" публикува с малки съкращения заключителната глава на книгата, издадена от Фондация "Кръстю Цончев" и издателство "Фабер". Заглавието и акцентите са на редакцията.

Авторът: Преди години определих участниците в Учредителното народно събрание като "един неочакван елит". Изследването на фамилните корени, биографичните лутания, образователното ниво, на реалната обществена и персонална реализация на представителите в събранието показва, че те не са израснали в някаква "парникова"среда, а са плод на процеси и явления, идентични в своята същност независимо от географския ареал, различните сфери на дейност и несинхронното развитие на процесите.

Въпросът, който неминуемо стои пред подобно изследване, е: "Имаше ли мрежа на връзки и обвързаности, които създават нацията?" Еднозначно и пълноценно може да се каже – да, има не само връзки, има не само мрежа от всякакъв вид обвързаности, но и ясна принадлежност към едно движение, чиято цел е пробуждане, оформяне на обща идентичност и  "пренасяне" на българския народ от Средновековието в модерното време като самоуправляваща се общност.

Българското общество е предимно земеделско – хората, които се препитават със земеделски труд, са повече от 90% преди Освобождението, а част от онези, които наричаме търговци или занаятчии, също не са откъснати изцяло от аграрния свят, който от хилядолетия гарантира преживяването и оцеляването на населението. В Учредителното Народно събрание обаче хората, които можем да наречем типични земеделци, държащи ралото и мотиката в своите ръце като единствени оръдия на труда, са по-малко от пръстите на едната ръка. И пак с обяснението, че и тези селски труженици са своего рода местни икономически двигатели – те имат ханове, кръчми, малки дюкяни или просто играят ролята на посредници между селото и градския пазар.

А българският парламентарен елит, призован в Търново, има друга основа, различна от тази, от която е мнозинството от населението. Трудно могат да се определят точните проценти, тъй като липсват данни за десетки депутати, но поне половината имат семейна биография в икономически, образователен и обществен план – те не са първо поколение хора, тръгнали по пътя на самоусъвършенстването и обществените дела.

Най-голямата група е на търговците – под това определение се крият както големи и модерни предприемачи, така и хора, които имат само минимално пазарно място в регионален аспект. Типичната биография на българския търговец се определя от семейната среда, която често дава достатъчно в образователен и стопански план за добър старт, мястото на пребиваване – минимум казалийски център или градски център с възможност за стопански връзки по суша, море или с железница, мобилност в бизнеса, която се изразява много често в смяна на резиденцията за дейност.

По-големи мрежи от търговски връзки са онези, които осигуряват износа или захранването на столичния пазар. Включването в този кръг на предприемачи моментално променя статуса на определен търговец, тъй като той трябва да има кредит на доверие и контрагенти сред най-ярките представители на търговските къщи, да има финансово доверие и възможност за достъп до капитал – свой, заемен или в съдружие.

Тази мрежа не е непременно национално оцветена, но някакви елементи на доверие между отделните контрагенти се дължат на родова, земляческа и дори религиозна близост. Въобще не трябва да се подценяват и подминават възможностите, които дава държавната власт, откупуването на данъци, изпълнението на държавни поръчки, където печалбата зависи от имперската власт и тогава няма никакво "национално отговорно" или друго измислено прехвърляне на очаквания от по-късна дата към реалните процеси и връзки. Ако има отговорност към националната идея, това е насочването на част от печалбата към обществено полезна дейност – от строителството на църкви и училища до осигуряването на стипендии за талантливи младежи, които завършват по-висока степен на образование.

Няма как да не споменем, че най-добрите юристи, лекари, учители, а и предприемачи получават общинска или персонална стипендия за своето образование. Малцина са онези, които разчитат изцяло на семейните възможности, но дори и част от тези, които имат подобни средства, не отказват помощ и правят всичко възможно да я заслужат чрез успех и поети ангажименти. От тях произлизат и повечето фигури, които спокойно можем да определим като модерни предприемачи – те навлизат в банковия сектор, производството, строителството на националната инфраструктура и други модернизационни процеси.

Юристи, учители, лекари, журналисти, творци - те разчитат основно на своя интелектуален труд за личната са кариера и трябва да се подчертае, че типичният представител на тази група има едно много характерно отличие – дългогодишното обучение на различни нива и с различна цел. Не става въпрос само за качеството. Много често то е покъртително ниско. Документите показват, че самите те оценяват слабостите в своята подготовка, защото килийното училище и взаимоучителната метода не са носители на елитно знание. 

Не може да не се подчертае, че голяма част от тях приема религиозното образование като възможна алтернатива на безпросветността – образование, което особено в руския му вариант е пълна схоластика и средновековно мракобесие, но дълго време е единствената възможност за бедни, а и не толкова бедни младежи. Те се възползват от руската идея да създаде българско свещеничество, което да играе ролята на разпространител на руската идея, но интересното е, че единици остават в руския свят и политически фарватер. Почти никой от тях не надява расото, а се ориентират към учителстването и други интелектуални занятия, а мнозина търсят допълнително самообразование и можем да кажем, че заедно с тези, които са възпитаници на родното образование, съграждат другата важна мрежа – образователната.

Нейната характеристика е значително по близка до онова, което наричаме национална мрежа. Защото тя определя езика, формира представата за общност със собствена история и географско разположение, дава базисни знания чрез идентични учебници и учебни пособия, достига в развитието си до общи учебни програми и, което е най-важно, постепенно модернизира училищната мрежа. Това, разбира се, важи основно за градските центрове, тъй като в селата и махалите килийното образование продължава да доминира, а населението отказва да образова своите деца, което особено важи за момичетата. Битовите условия там са ужасни, а образователните методи не са мръднали и крачка напред и подхождат повече на тези от предходния век.

Тази новоизградена образователна мрежа обаче е достатъчна, за да може по време на Източната криза да бъде основен аргумент на онези, които смятат, че българите имат право на самоуправление, благодарение на това, че сами са създали национална образователна мрежа. Тя се крепи на учителите, които по правило никога не могат да си осигурят заетост само на едно място. Променяйки своята месторабота, те стават носители на добра практика, пренасят различни методики и практики на обучение и общински дейности и най-вече създават мрежа от свои познати и привърженици, защото авторитетът им е неоспорим. Някои от знаковите учители имат практически "собствени" парламентарни групи, а депутатите от много региони понякога са обучавани от един човек. Затова не е учудващ фактът, че учителите имат невидимо влияние сред депутатите и насочват в една или друга посока поведението и решенията на мнозинството.

В залата има повече от 40 души постоянни журналисти и дописници на печат. И това не е случайност. Чрез вестниците те създават единна среда на обществен живот, което обяснява идентичността на процесите от Тулча до Охрид и от Видин до Цариград. Институционализирането на образователната мрежа върви паралелно с, а впоследствие и благодарение на формирането на първата национална институция – Екзархията. Родена и създадена в битка с канона, Великите сили, Високата порта и най-вече с Патриаршията, тя има две ключови характеристики – практически обхваща българското землище с възможност за разширяване и като религиозна структура е призната за пълноправен участник в османската административна структура.

Второто легитимира правото на образователната мрежа да съществува и да се самоуправлява чрез механизмите на Екзархията, а това още повече засилва влиянието и самостоятелността на мрежата, придобила белезите на система, която може да си позволи само самостоятелна държава. Трябва да отчетем, че самата структура на Екзархията има същите черти, тъй като общественото начало в религиозната система е видимо още от началото на дългата борба за национална еманципация чрез самостоятелна църква. 

Двете мрежи – религиозната и образователната – са достатъчен аргумент за легитимиране на националната идентичност, за признаване на българите като държавнотворчески фактор и тръгването им по пътя на националната еманципация. Божиите служители получават своето естествено признание като водачи на нацията, но скоро ще разберат, че тяхната политическа роля приключва, и ще трябва да преживеят секуларизацията.

Поборниците са от всички среди, те не са плод на системна политика за създаване на национален елит. Онези, които наричаме поборници, в смисъла, разбираем за техните съвременници в края на XIX в., произхождат от всички среди, които имат представители в събранието. Революционният елемент произлиза от интелигенцията и предприемачите и, както и да разглеждаме биографичния път на всеки от тях, преди да застанат начело на революцията, те имат свое минало и разпознаваемост в основните събития и явления в бурните години преди 1879 г. 

В парламентарната зала на бившия турски конак влизат хора, които едва ли биха намерили място в Английския или Френския парламент, но те много точно отразяват нивото и състоянието на националната идентичност. Това са личности, които не само водят, но формират и олицетворяват българската нация такава, каквато е – с всичките й силни и слаби черти. В недрата на Османската империя те трудно биха могли да бъдат други. Те не са плод на някаква системна политика за създаване на национален елит, но онова, което произвеждат, остава и до ден-днешен. 

За тях Търновската конституция е светиня. Достатъчно е да споменем, че в ковчега на Дядо Цеко войвода до християнския кръст слагат екземпляр от Конституцията. Търновската конституция не е само най-дълго оцелялата конституция на Балканите. Тя е вечно атакувана, още от първия ден на своето съществуване, суспендирана, отменяна, игнорирана, но

винаги е възкръсвала, а демократичният й дух влиза в политическия код на българското виждане за демократично развитие. И не е само това – онези, които слагат подписите си под нея, имат правото да бъдат определяни като бащи на нацията.

Част