Димитрина Кунева: С делата си човек трябва да остави една пътека, по която всеки да иска да тръгне

В края на м. юни т.г. в алфатарското село Алеково се проведе десетият фестивал "С песните на Димитрина Кунева", една от най-забележителните прояви в Областен културен календар Силистра, посветен на именитата добруджанска певица, първа от Силистренския край записала, по нейно признание, песен в студиото на Българското радио през 1956 г. Преди 8 г. бе създаден филмът „Балада“, посветен на именитата изпълнителка на добруджански песни, дело на главна дирекция „Култура и образование“, БНТ, 2007 г., намиращ се в www.youtube.com.

От него научаваме най-важните неща за майсторката на бавната песен: "Родена съм в Силистренска Добруджа – в село Алеково (б.а. - на 27 март 1926 г., умира в София на 82 г.през 2008 г.), откъдето избягахме. Семейството ми е бягало на три части: дойдохме във Варна в Стара България. Баща ми мина (б.а.-границата между Румъния и България) малко по-рано и стана фабричен работник във Варна. После отидохме и ние, децата ни записаха на училище „Стефан Караджа“ в Добруджанския квартал, целият населен с бежанци – от Добруджа и Македония – хора с почти еднаква съдба.

…Добруджанци са хубав народ, много работливи и дружелюбни, с чувство за взаимопомощ. От нищо правят празници. Не са хора, които враждуват помежду си. Винаги могат да помирят най-големите врагове. Да ги направят приятели хора. Това е в характера на добруджанеца. Той като стане на три години и тръгва на нивата. Трябва да се копае и да се жъне.

…Аз съм от голям музикален род по майчина линия: например дядо ми бе гайдарджия, вуйчо – кавалджия, мама и леля – пееха. Голямата фамилия се събираше на Заговезни. Едва ли е имало такъв празник, защото тогава се свиреше, пееше, играеше. Изобщо, хора с големи сърца. Без гайдата на дядо сватба и кръщене не ставаше, както и без вуйчовия кавал и гъдулката му. Ние бяхме хората, които даваха атмосфера и душа на тържествата, където отидем.

…Баща ми бе голям войник и патриот. Участвал е в Балканската, в Първата световна война. Аз имам четирима братя, които са били войници, и винаги от казармата носеха много песни. Там момчетата много пеят, сигурно. Много песни съм научила от тях, например „Самотен роб, там нейде…“.

…Исках да уча и завърших една образцова земеделска гимназия. Всички учители бяха висшисти, агрономи, учили на Запад, с богата култура. В училището имаше голям културен живот. Четири години бях диригент и ръководител на певческия хор в гимназията. Бях и солистка.

… Бях в първо отделение във Варна. Учителката ми беше голям педагог. Искаше да прави хор и й трябваха певци  Попита „Кой от Вас пей?“ Аз станах и започнах да пея. С едно момченце от класа направи чуден дует.

…В народните песни бавните винаги са тъжни. Няма бавна песен да е весела. Големият певец се познава по бавните песни, трябва да си много музикален, за да ги пееш.

…Взех конкурса в Агрономическия факултет. Отидох си в Силистра и срещам един човек, който ми казва: ето, сега говорихме за тебе – нямаме местен човек, добруджанец, който да милее да Добруджа и да направи нещо за нея. Десет години бях в професията си.

…Веднъж вярва по „Славейков“ в София и срещам един чиновник от Радиото, който ме е виждал там, и ми казва: „Тичай горе на третия етаж в радиото, провеждат конкурс, един ансамбъл се създава и се набират певци“. „Казвам му: „Не съм готово, кой ме познава мене…“ А той: „Няма нужда да те познават…, ти имаш качества – без роднини и ходатаи“. И аз се явявам и какво да видя: един кръг от момичета, ни селянки, ни гражданки. Някои дошли с цървулите, със сукманите. Оказа се, че Филип Кутев и пуснал в цяла България няколко групи от хора два изслушват по седянки и хора, и което му хареса – издава заповед и го вика и го прави автоматично граждани на София. И така беше събрал цвета на певците на България.

…Няма да забравя: Вълкана Стоянова само на плоча я бях слушала и като я видях срещу мене – едно миньонче, и красива физически. Като запя – ума ми взе. Идеше ми да я понеса на ръце – ей така. Тя и Надка Караджова са големи певци, родени са да пеят, да създават музика. На конкурса бях 36-а по ред. Не знам как другите са пели, но аз като почнах: „Пеню на Ганка думаше…Народната музика е истинска класика, най-богатата на теми, мелодии, ритми…Никой класик не може да създаде такова богатство, както народа – един прибави, друг махне нещо. А ние сме талантлив народ – много могат да ни завиждат европейците на нас, но да имат да вземат.

…Където сме ходили с ансамбъла сме вземали акъла на хората – тичат след нас да вземат автографи. Няма да забравя Лондон – поливната град върви след нас да ни канят на гости – да казвали, че една българка, пяла в концерта, им е била на гости. Дипломатите не правеха това, което правеше нашият ансамбъл. Чрез ансамбъла на Филип Кутев хората по света опознаваха България в целия й духовен ръст. Защото нашите танцьори – имаше един мъничък такъв – Ненко, който правеше повече акробатика, отколкото танц, та те караха хората да искат от салона да дойдат на сцената да играят като нас. Кутев е голяма личност, народен човек. От Айтос – имаше богата душа. Дванадесет години обикалях с ансамбъла. Аз и на сън пеех. И като се усетех, продължавах наяве…Какво да правя – сърцето ми пееше.

…Имаме една пееща България ний! Много пеят българите – всеки трети човек е готов за сцена. Зная над 200 песни, от които стоте са от мама, някои съм научила от радиото и от чужди хора – ходила съм при някои баби да ми пеят – много са любезни, никой не си крие репертоара, дават си песните. Само хубавите песни запомням и са в сърцето ми, лошите не мога да ги запомня. Имам такива красиви песни. Нямам песен, която да се е харесвала на хората.

…Ходех много по санаториуми, защото страдах от дискова херния, бях почти осакатяла. Там стаята ми стана клуб – като чуха, че Димитрина Кунева е сред тях, почнаха да идват, и всеки иска да му запея нещо. И аз не млъквах. Не съм назлънджийка, да се правя на много важна, да ми се молят, да ми се кланят – няма такова нещо: „Попей…“, веднага почвам. Във влака съм пяла от София до Варна. Дори веднъж пътувахме заедно с туркини, а аз знам и турски песни. Мамоооо, подлудих ги. Всички се разпяха, цялото купе пееше. Живяла съм в турско село и с кадънчетата голяма дружинка бяхме. На Великден ние носим козунаци, на техния Байрам те ни носят от техните яденета. Поддържаме се, обичаме се…Няма насила поддържана омраза – владели са ни дедите им, прадедите им, но съвременниците ни са ни приятели, длъжни сме да ги имаме тез приятели. Ние сме търпелива нация, уважава ме всеки, който е до нас – какъвто и ще да е по народност.

…Гоблена „Момичето с книгата“ към го ушила за сто дни. Синът ми е много добър цигулар. Иконом географ. Преподавател в университета. Аз винаги съм смятала, че не съм хубава, но се оказа, че много ме харесват. Мъжът е много начетен човек. Толкова набързо стана женитбата ни. Един път ходихме някъде и вместо към нас ми казва: „Ела да видиш квартирата ми, къде живея…(живееше на „Позитано“)“. Квартирата – една малка кутийка, и всичко толкова чисто и подредено…Никога не скучаем, защото той е много начетен, с него може да се говори на всякакви теми – цяла нощ можем да си приказваме. Моите приятели станаха негови – неговите мои. Няма ревност.

…Като е влюбен човек – целият свят е негов, върви и пее. На 81 г. съм и не съм слязла от сцената. Много съм пяла по седенките на село, по чакъмите, жътварски песни. Майки ме много пееше, огласяхме целия кър с нашите песни. Когато човек е на работа, не усеща как часовете вървят. Човек с делата си трябва да остави една пътека, по която всеки да иска да тръгне. Да остави следа след себе си, нещо осезаемо. Отношенията към хората трябва да бъдат честни, красиви даже, ако може.

Родена в с. Алеково, Силистренско. Завършва агрономство в Агрономическия факултет в София през 1961 г. Омъжена, има син. Певица в ансамбъл „Ф. Кутев“ в периода 1952-1963 г.. Директор на културен дом в София през 1970-1972 г.; агроном в София  до 1981 г. Записи: около 50 песни, предимно от Силистренско, в „Златен фонд“ на БНР и в грамофонни плочи в Студио „Балкантон“. Има биографичен филм и участия във фолклорни предавания на БНТ. Автор е на около 20 публикувани пътеписи, очерци и др. Носител е на орден „Св. св. Кирил и Методий“ II ст. Хоби: градинарство, бродерия и плетиво. Писателят Петър Динчев я нарича „най-сладкодумната певица”, а колежката й Верка Сидерова твърди, че „превзема душите на хората” с топлия си алтов глас и задушевно изпълнение. Гласът й звучи в ефира на БНР от 1956 година – първият й солов запис е песента за преданата майчина любов „Загукала ми е гълъбка”.

Други подробности от житие битието на Димитрина Кунева намираме на страницте на електронен вестник www.terve.bg, с публикации от 2008 г.: "Димитрина Кунева е научила занаят да пее от майка си. При раждането й акуширала баба Минка, майка на майка й. Бебето надало силен рев, когато дошло на този свят. Било шестото поред в семейството. Румънците го записали Думитра. Когато момичето поотраснало и влязло в гимназията, скъсало свидетелството си и само се нарекло Димитрина. Ден- два детето все плачело. Майка му запяла, но и това не помогнало. Затворило очи, когато тя сменила песента.

В годините на румънското робство трудно било за голямото семейство. Бащата избягал от Добруджа, когато Димитрина била на три години. Преди нея заминали брат й и сестра й. Така семейството им се разделило на две. Всички се събрали във Варна, където баща й набързо струпал малка кирпичена къщичка. Дядо й, баба й и леля й останали в силистренското село Бистра. Майка й ту плачела, ту пеела. Нейният род бил от Ямболско. От време навреме си тананикала някакви песнички и малката Димитрина.

Половината варненци тогава били бежанци – добруджанци, македонци и тракийци, за които държавата не полагала никакви грижи. Баща й и 12- годишната й сестра станала текстилци, а десетгодишния й брат –  вестникар. Димитрина Кунева се родила на 27 март 1926 год. в с. Алеково, Силистренско…Родата на дядо й Петър Дамянов дошла в Добруджа от Ямболско. Наричали го Гайдарджи Петър. Бил бърдар. Когато правел бърдата за платна и шаяци, хем пеел, хем си свирел с гъдулката. Потеклото на баща й било от Котленско. Идва в Добруджа през ХІХ век. От устата на майка си чувала пословици, песни и поговорки, а от баща си – народни мъдрости. Родителите й приспивали децата си с народни песни и разкази за войните.

Интересни били майчините приказки за самодиви, вампири и таласъми, краят на които бил все хубав. Така и сънят на малките бил хубав. Кварталът, в който се настанили, бил бедняшки. Всички прокудени от родните си места, били с по една дрешка на гърба. Живеели с надеждата, че все някога халът им ще се подобри. Добруджанци и македонци се спогаждали, помагали си. Като гъби след дъжд никнели кирпичените им къщички, които след време се превръщали в удобни домове, потънали в зеленина, цветя и човешка глъчка. Завет им пазел Франга баир.

Фарът на нос Галата посрещал и изпращал кораби откъде ли не. Димитрина завършила основното си образование в училище „Стефан Караджа”, където се хранела по бедност. През тези трудни дни и съдник, и изповедник, и другар им бил майка й. Тя плачела и пеела за тежкия им живот, за оставеното зад границата, за близките им. Майчината реч била почти в стихове и често римувана с много хумор.

На особена почит в семейството били книгите „Чичо Томовата колиба” и „Нещастна фамилия”. Според майката, животът им бил сходен с този в последната книга. В края на дните си искала да напише книга със същото заглавие. Децата споделяли с нея преживяванията си. За тях тя била и приятел. С нея докато заспят, те играели на различни словесни игри. Песните й били с хубави текстовете и мелодии.

Въпреки беднотията, семейството получавало списанията „Детска радост” и „Детски живот”, вестничето „Трезво дете” и приказките на братя Грим. Пеели на два гласа „Горда Стара планина”, „Планино, Пирин планино” и „Морен орачът”. Обичали Ботевите песни. В майчината ракла били скътани красиви добруджански носии.

През 1938 год. семейството се преместило във Вълнари, Новопазарско. Селото било безводно. Кервани от каруци носели вода с каци. Появила се носталгия за Варна, за училището, Димитрина завършила прогимназията в Дживел (дн. с. Никола Козлево), Шуменско. Деца от седем – осем села в шаечени дрехи, с цървулки и шушони, с шалове и торбички на рамо, пътували през преспи във виелицата към училището. Понякога пъртини им правели бащите. Нерядко те ги пазели и от вълци. Живеели в чужда къща. Очите им били вторачени все към Добруджа.

Димитрина започнала отново да пее майчините си песни. Тракийци и добруджанци водели богат духовен живот. Организирали лазаруване, коледуване и хора на мегдана. Дългоочакваното освобождение дошло на 21 септември 1940 година. Наред се чувала музика и тропот на конници. Валяците свирели, камбаните биели, от граничните постове гърмели. Хората по нивите се прегръщали плачешком. След четири години дошло време за раздяла и с Вълнари. Отново плачове и раздели със свидни хора.

 Семейството се завърнало в Алеково. Родната им къща още не била опразнена от румънците. В нея се помещавала общината. По земята още се търкалял архивът. Дръвчетата били станали вече дървета. Завръщала се покъщнината. Извило се тежко хоро. Всички се посрещали с думите „Добре дошли !”. От пределите на т.н. Стара България към родните места заприиждали кервани от каруци. След дълга раздяла се срещали отново родовете, роднините и близките. По сборовете ечали мелодии на гайди, кавали, хармоники и гъдулки. Извили се хора на няколко ката. Пак започнали външните седенки. Дочували се песните „Пеню на Гана думаше”, „Облака ечи, та гърми” и „Провикнала са й кадъна”. Върнали се майчините й песни на своя земя. Всяка от тях намерила своето място и своето време.

Семейството й живеело в центъра на Алеково. Оттам най-добре се виждали промените след идването на свободата. Димитрина намирала упование и надежда в книгите. Наследила красивия почерк на баща си, учила се от стила на класиците ни. Със заем от 100 лева и с най-нужното, прибрано в бохчичка, в един хубав ден тя напуска бащиния си дом и се записва в новооткритата Девическа земеделска гимназия в Силистра. Повече на село не се завърнала. През 1946 г. участвала в Областния фестивал в Русе. За пръв път пак там пяла на микрофон пред хиляди хора. Записала се в Агрономическия факултет на СУ „Св. Климент Охридски”. И в гимназията, и във факултета се издържала сама.

Интервю с Кунева във в. "Събеседник"
Силистра пре

ди десетина години

През 1952 г. с конкурс влязла в Държавния ансамбъл за народни песни и танци. Завършила задочно агрономство. Десет години работила като агроном в Министерството на земеделието и хранителната промишленост. Успяла да се докосне до всички области на фолклора, да посети много страни и континенти, да види далечни и древни цивилизации, да прави паралел между нашия народ и другите народи. Разбрала, че само под свой покрив се живее най- сладко, че най-хубаво е на своя земя, при своя народ. Народ, който е с богата душевност, а земята ни е за песен жадна. Димитрина казва за себе си, че е лирик, и бунтар. Зодия Овен е. Определя се като бунтар. Наред с песните и агрономството, повече от тридесет години се занимавала и с…шивачество. Познати са й всички сръчности на българката. На полето не се различавала от истинските селяни.

Гласът й звучи в ефира от 1956 г. Почитателите й я гледат в повече от 30 предавания по телевизията. Голяма част от песните й са в Златния фонд на Радио София, а 7-8 и в Златния фонд на БНТ. Има една аудиокасета, пет големи и две малки грамофонни плочи, едната от които е поръчка на културната общественост в Силистра и е за автограф на почитателите й.

Димитрина има свое виждане за Добруджа и за нейните песни. При сътворяването на песните ни, народът, според нея, е вложил душата си. Затова те са изречени като въздишка, вопъл или възхита. По тази причина песента има душа. Добруджа е по-различна като фолклорна област и това се дължи на „пъстрото” й население. Тя е конгломерат от българи от всички краища на страната, на хора с волни души, които не са търпели никакъв гнет. Тя е кръстовище и пътека, по която са минавали много племена. Запазена е чистотата на песента, танца и костюма.

Добруджанската песен заема достойно място с богатството на темите си. Преобладават трудовите песни, баладите и историческите песни, отнасящи се за Добруджа и добруджанци. Димитрина признава, че носи в себе си над 400 песни, половината от които са градски, школски и руски. Тя пее с чувство и когато й е весело, и когато й е тъжно. Преживява песента. Не се усеща кога запява мамините песни, особено пък, когато я налегне носталгията. Смята, че след майчиното чувство второ по сила си остава тъгата по родния край и по Родината. По-силно въздействащо изкуство от музиката няма. Пее тихо и задушевно.

Не без гордост Димитрина заявява: „В Добруджа съм се родила. Там е моята стряха и пътеката, по която съм тръгнала по света. Оттам са и песните ми…” Добруджанските песни са бавни и драматични. Хороводните и веселите песни са с красиви и приятни текстове. Няма го присмехулния елемент, както при шопските. Всичко в тях е казано меко и деликатно. Текстовете им са на чист български език. И в радост, и в беди, в тяхната къща винаги се е пеело. Когато били деца, майка им не пропускала да ги посъветва да запомнят в някоя от песните нещо за цял живот. Тези песни – послания от вековете, са крепили духа й през целия й нелек житейски път.

Съпругът й Тодор Гъдев е от Маноя, Габровско. По образование е икономист, но е тънък познавач на нашата и световната литература. Синът им е преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”, доктор на науките. Народната певица Димитрина Кунева не крие, че всичко хубаво, което го има, го дължи на песента. Тя смята, че добруджанци носят гена на добрия човек, на българина. А Димитрина е не само добра певица, но и голяма българка."