четвъртък, 13 август 2015 г.

10-годишната Мирела от Силистра: "Истински се вижда само със сърцето. А то е невидимо за очите!"

На сн.: Мирела Иванова с Димитър Христов
от същото училище,
който в по-горната възрастова група
също е сред най-добрите в страната
          В края на миналата учебна година в град Шумен се проведе националната олимпиада по учебната дисциплина „Гражданско образование“, в която Мирела Иванова от Силистра е №1 в страната. Тогава тя бе ученичка от 4б клас на ОУ ,,Отец Паисий“ с класен  ръководител Йорданка Косева. 
     До наградата се достигна благодарение на чудесно написан проект. Темата е социална и е свързана с борбата за равенство. Проектът се казва ,,Грозното пате''.
            В него се защитава идеята да бъда приети от всички децата с различи заболявания, да бъдат разбирани и подкрепяни от обществото. 
          При защитата му пред журито членовете на комисията и присъстващите представители на образователното министерство са изразили възхищение от знанията на нашето момиче и от умението му да ги представи пред публика. 
        Ето как изглежда в текстови вид проектът на Мирела:
       "Здравейте! Аз съм Мирела. Наричат ме Мири. От малка имам проблем при движението на крака и ръката. Така съм се родила.  Моите родители ме обграждат с много внимание и винаги съм растяла с усещането за обичано и много значимо за семейството си дете.
        С нетърпение очаквах да стана ученичка. Този ден дойде, а с него се промени и моят свят. За съжаление в училище усещанията ми много често не ме правят щастлива. Понякога съучениците ми ме нараняват или ме избягват.
      Често се питам: „Нима това, че ми е трудно да играя на народна топка, да бягам и да скачам със съучениците ми ме прави по-различна от тях?“ Знам, че не само аз, а и всеки в живота си поне веднъж се е чувствал като грозно патенце.
       Вие със сигурност сте чели тази приказка на Андерсен.  Моят най -любим момент от нея е когато старата патица -  майка казва на животните в птичия двор: „Наистина то не е хубаво, ала има добър характер и плува също тъй добре, както другите – дори, смея да кажа, малко по-добре от тях…Аз мисля, че то ще бъде много силно и ще си пробие път в живота.“ Тези нейни думи ми дават увереност да продължавам. Само така ще мога да успея и да постигна мечтите си.
     Вече знаете защо моят проект носи името „Грозното патенце“. Желанието ми беше да насоча вниманието на съучениците си към „различието“ и към неговата ценност и да създадем в нашия клас „мост на приемането“. Мост от протегнати с разбиране ръце. За мен беше важно да осъществим тази идея.
Казват, че в различието е красотата. Различията ни правят неповторими, но за съжаление в същото време те често ни носят и тъга. Никой не заслужава да бъде оценяван по различия, за които той няма вина. Никой не трябва да живее с болката от неприемането.
     Трябваше да говорим за различията и за уникалността ни, защото това ще ни направи по-силни и сплотени. Нужно бе да се учим да се вглеждаме в очите, а не в тялото. Да ценим човека до нас по постъпките, а не по думите му. Важно е да се усеща светлина в нашите очи и сърца когато успяваме, защото можем, стига да ни подкрепят. Ако можем да приемаме „различията“ си като нещо напълно нормално, ще растем уверени с тях.
      И ние започнахме. Ето това е моят клас. Заедно построихме нашия Дом на толерантността. Всеки постави своите две тухлички, върху които написа двете най-важни според него неща за добрите взаимоотношения и се мотивира защо точно тях е избрал. Най-много ученици бяха записали думи като уважение и…Докато коментирахме, аз споделих със съучениците си  идеята за проекта. Не всички приеха с ентусиазъм, но после нещата се промениха.
     Събрах съмишленици и изработихме Календар на емоциите. В него в края на всеки ден споделяхме с цвят от дъгата своето настроение според отношението на другите към нас. Това е „легендата“, която ни ориентираше. В началото често имаше празни квадратчета, защото не го приемаха насериозно. Само седмица по-късно разбраха, че това е огледало на нашите емоции и отношения и с удоволствие се включиха като в забавна игра. Често групички ученици разглеждаха с интерес попълнените цветове, коментираха и се опитваха да правят изводи.
     Ето това са някои от календарите ни. Пъстроцветни емоции като цветна дъга. Заедно с мама направихме кутия за поща. Поставих и табелка „Искам да споделя“ и я сложих в класната стая. В нея всеки, анонимно или не, споделя добри или лоши моменти от общуването с другите в класната стая. Най-интересно ни беше, че в нея намирахме листчета и на третокласници, с които учим в една стая. Явно и те имат нужда да споделят.
      В определени дни си организираме срещи на класа. Именно на тях ние коментираме споделеното в пощата, ако трябва, търсим решение на проблем, а вече и често се поздравяваме за направени похвали.
      Моята тайна е много проста – истински се вижда само със сърцето. същественото е невидимо за  очите. Майчината обич, бащината обич, доброто и истинското приятелство се усещат само със сърцето! Те не могат да се усетят с други сетива…Майчината и бащината обич, ако искате да ги усетите, Вие трябва да го почувствате  и ще усетите най-нежна обич на света със сърцето!
     С доброто може да почувствате различно усещане. Светът е добър и, за да разберем, че е така, трябва да вникнем в своята душа и да повярваме, а най-накрая ще разберем със сърцето си, че Светът е добър! От малка мага да разбера кой ми е приятел и кой не, но аз вече съм пораснала и усещам чувството да бъдеш приятел, и да имаш приятели…
     Това, да бъдеш приятел, е незаменимо качество,  в което аз вярвам искрено със сърцето си…Човек,който не вярва със сърцето си - той не е истински приятел…Очите ни виждат всичко около нас…Те същевременно виждат и тъга, и радост. Аз мога да разбера кой е тъжен само като го погледна в очите...
      И, разбира се, като добър приятел аз му помагам да премине препятствието в неговия живот. Като му  помогна, пак поглеждам неговите очи и те излъчват радост…
       И така разбрах, че очите излъчват и радост, и тъга…Разбира се, сърцето и очите чувства,като: радосттъга, обич, и всеотдайност…Като дете на десет години, аз съм чувствала много неща със сърцето си, и с очите си…И се гордея с това!

    Ето защо защитавам мнението си, че истински се вижда само със сърцето. А то е невидимо за очите!"

Няма коментари:

Публикуване на коментар