205 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ПЪРВАТА БЪЛГАРСКА УЧИТЕЛКА-АНАСТАСИЯ ДИМИТРОВА
–––––––––––
„Образовайте жената, възпитайте майката и вие ще имате образовано и възпитано общество“ са казали просветителите на човечеството. Истина, за съжаление, твърде късно осъзната по нашите земи. Във времена на чужд гнет – духовен, интелектуален, политически – мисълта за оцеляване надделява над тази за образование. По законите на Османската империя на девойките е забранено да бъдат ограмотявани наравно с момчетата. На тази безпросветна тъмнина за българските момичета е сложен край през 1841 г., когато една млада жена открива първото родно светско девическо училище. Името ѝ е Анастасия Димитрова.
Тя е родена на 12 май 1815 г. в Плевен в семейството на бедни, но честни, любознателни и богобоязливи хора. Баща ѝ Димитър е ковач, а майка ѝ Цвета слугува в къщата на хаджи Йоца Хицовица Ангелиноолу, където отсядат високи църковни гости от Враца, тъй като по онова време Плевен е под духовната управа на Враца.
Именно там се състои съдбоносната среща на малкото момиче с врачанския митрополит Агапий и майка му Евгения, които ще изиграят важна роля в живота на бъдещата просветителка. Митрополитът е известен с това, че съдейства за разпространяването на нови български книги и в богослужението използва само български език, има и големи заслуги за развитието на учебното дело. Майка му пък е радетелка на девическото образование по българските земи. Достолепната дама харесва тихото и скромно дете и така, едва 7-годишна, Анастасия е изпратена за помощница във владишкия дом. Евгения, наричана почтително от хората в епархията кира Даскала Богоозарената, се привързва силно към момичето и го приема като родна дъщеря, каквато не е имала. Оценявайки будния ѝ ум, тя моли сина си да образова вече порасналата девойка и да я подготви за учителка.
След 13 години, горещото желание на митрополитската майка се сбъдва. Анастасия е изпратена в Калоферския девически манастир „Въведение Богородично“, където изучава първоначално славянски език, а след това и гръцки. Освен сестрите от манастира, нейни учители са едни от най-просветените хора по това време – Райно Попович, Ботю Петков и Брайко Хаджигенович, който вече използвал взаимоучителната метода на Неофит Рилски. По препоръка на митрополит Агапий те ѝ преподават светски науки като география, история, граматика, аритметика и др. Анастасия учи наравно с момчетата.
Момичето остава в обителта 3-4 години, през което време нейната благодетелка умира. Младата жена се завръща в родния Плевен, където вече живее владиката. Той се обръща към нея с думите: „За да се изпълни желанието и обещанието на майка ми, ти ще станеш учителка на женските деца тук. Защото тя много желаеше да види българско училище за момичетата, но немà живот да види.“
И наистина, през месец октомври 1841 г. в килия към църквата „Св. Николай“ в Плевен, Анастасия Димитрова открива първото българско девическо училище, а тя самата става първата светска учителка у нас (бел. авт. – Някои източници посочват 1840 г., но според по-нови проучвания точната година е 1841). Веднага училището се изпълва с ученички – двайсетина момичета от града. Първоначално те изписват букви и числа в пясъчни сандъчета, по-късно започват да пишат с калем върху дъсчици (панакиди), намазани с восък. Тъй като по това време няма глобуси, вместо тях се ползва менче, пълно с вода, в което плуват дървени дъсчици с изписани върху тях имената на континентите и държавите.
Някои историци оспорват, че това е първото светско училище в България, като казват, че и в килийните училища се е изучавал Наручника, Псалтира, и т.н. Необорим факт обаче е, че Анастасия Димитрова за първи път преподава и чисто светски дисциплини, и това е първа крачка към светско образование за момичетата.
Много от първенците на града и будни граждани подпомагат новооткритото училище, като изпращат в него децата си. По-бедните плащат на учителката с различни продукти, като брашно, яйца, плодове, дърва за огрев. За най-бедните църковното настоятелство събира средства, за да могат и те да се ограмотят поне в четене и писане. Но както често се случва, и на това начинание се намерили противници, които всячески се опитвали да отклонят девойките от образование. Независимо от пречките, за кратко време училището си изгражда добро име и за него научават навред из България.
От Враца, Ловеч, Свищов започват да прииждат ученички, жадни за знания. След 3-годишно обучение те се пръсват по четирите краища на страната и на свой ред отварят училища. Така например Цвета Кръстенякова, дъщеря на хора от заможен род, пристига от Враца и става най-прилежна от всички. След връщането си в родния град през 1844-45 г. тя открива девическо училище, посещавано от 130 момичета. Парашкева Нейкова прави същото в Ловеч, и т.н. Така почти нереалната за първите десетилетия на XIX век мечта на починалата Евгения била възприета от по-голямата част от българите и благодарение на неуморната работа на нейната възпитаница години наред давала плодове.
Цели 12 години Наставница Анастасия, както започват да я наричат, учителства и полага огромен труд за просветата на жените. Оттегля се от любимото си занимание, за да се омъжи. Съпругът ѝ обаче скоро умира и тя отново, с още по-голям устрем, се впуска в нови начинания. Започнала да говори вече за национално пробуждане и свобода, просветителката си навлича гнева на турските власти. Повикана пред тях, тя смело им заявява: „И да ме затворите, и да ме убиете даже, няма да има полза от това, защото народът трябва да учи своя език, да познава своята история и вие не можете да го спрете, той видя вече истината. Ако мене убиете, още по-силно ще се развие народното чувство“. Турците се надсмиват над думите ѝ и оставят „тая луда жена“ на свобода.
От мъжа си, който бил лекар, Димитрова усвоява познанията и уменията да лекува някои болести. Помага на много страдащи и болни. Устройва сказки на тема здравна хигиена, кара слушателите си да повтарят това, което е казала и стриктно да изпълняват предписанията.
Тя е инициатор на много полезни начинания, чрез които пробужда заспалия дух на българите. Спечелва си голямо име и авторитет. Млади и стари, мъже и жени стават на крака, когато уважаваната дама минава по улицата. Домът ѝ постоянно е пълен с посетители, на които дава съвети и поучения.
Повече от половин век Анастасия Димитрова работи сред и за обществото всеотдайно и безкористно. На 70-годишна възраст тя се посвещава в служба на Бога и приема монашеско име Анна. През 1894 г. напуска Плевен и заминава за Йерусалим, където, забравена от всички, дори от тези, за чиято просвета отдава целия си живот, умира през март 1898 г. на 83 години.
Благодарение на будни българки, като Анастасия Димитрова, след средата на XIX век за младите момичета се слага край на безпросветността и се отварят широките двери на образованието. На снимката: ученички в девическа гимназия, 20-те години на ХХ век
–––––––––––
„Образовайте жената, възпитайте майката и вие ще имате образовано и възпитано общество“ са казали просветителите на човечеството. Истина, за съжаление, твърде късно осъзната по нашите земи. Във времена на чужд гнет – духовен, интелектуален, политически – мисълта за оцеляване надделява над тази за образование. По законите на Османската империя на девойките е забранено да бъдат ограмотявани наравно с момчетата. На тази безпросветна тъмнина за българските момичета е сложен край през 1841 г., когато една млада жена открива първото родно светско девическо училище. Името ѝ е Анастасия Димитрова.
Тя е родена на 12 май 1815 г. в Плевен в семейството на бедни, но честни, любознателни и богобоязливи хора. Баща ѝ Димитър е ковач, а майка ѝ Цвета слугува в къщата на хаджи Йоца Хицовица Ангелиноолу, където отсядат високи църковни гости от Враца, тъй като по онова време Плевен е под духовната управа на Враца.
Именно там се състои съдбоносната среща на малкото момиче с врачанския митрополит Агапий и майка му Евгения, които ще изиграят важна роля в живота на бъдещата просветителка. Митрополитът е известен с това, че съдейства за разпространяването на нови български книги и в богослужението използва само български език, има и големи заслуги за развитието на учебното дело. Майка му пък е радетелка на девическото образование по българските земи. Достолепната дама харесва тихото и скромно дете и така, едва 7-годишна, Анастасия е изпратена за помощница във владишкия дом. Евгения, наричана почтително от хората в епархията кира Даскала Богоозарената, се привързва силно към момичето и го приема като родна дъщеря, каквато не е имала. Оценявайки будния ѝ ум, тя моли сина си да образова вече порасналата девойка и да я подготви за учителка.
След 13 години, горещото желание на митрополитската майка се сбъдва. Анастасия е изпратена в Калоферския девически манастир „Въведение Богородично“, където изучава първоначално славянски език, а след това и гръцки. Освен сестрите от манастира, нейни учители са едни от най-просветените хора по това време – Райно Попович, Ботю Петков и Брайко Хаджигенович, който вече използвал взаимоучителната метода на Неофит Рилски. По препоръка на митрополит Агапий те ѝ преподават светски науки като география, история, граматика, аритметика и др. Анастасия учи наравно с момчетата.
Момичето остава в обителта 3-4 години, през което време нейната благодетелка умира. Младата жена се завръща в родния Плевен, където вече живее владиката. Той се обръща към нея с думите: „За да се изпълни желанието и обещанието на майка ми, ти ще станеш учителка на женските деца тук. Защото тя много желаеше да види българско училище за момичетата, но немà живот да види.“
И наистина, през месец октомври 1841 г. в килия към църквата „Св. Николай“ в Плевен, Анастасия Димитрова открива първото българско девическо училище, а тя самата става първата светска учителка у нас (бел. авт. – Някои източници посочват 1840 г., но според по-нови проучвания точната година е 1841). Веднага училището се изпълва с ученички – двайсетина момичета от града. Първоначално те изписват букви и числа в пясъчни сандъчета, по-късно започват да пишат с калем върху дъсчици (панакиди), намазани с восък. Тъй като по това време няма глобуси, вместо тях се ползва менче, пълно с вода, в което плуват дървени дъсчици с изписани върху тях имената на континентите и държавите.
Някои историци оспорват, че това е първото светско училище в България, като казват, че и в килийните училища се е изучавал Наручника, Псалтира, и т.н. Необорим факт обаче е, че Анастасия Димитрова за първи път преподава и чисто светски дисциплини, и това е първа крачка към светско образование за момичетата.
Много от първенците на града и будни граждани подпомагат новооткритото училище, като изпращат в него децата си. По-бедните плащат на учителката с различни продукти, като брашно, яйца, плодове, дърва за огрев. За най-бедните църковното настоятелство събира средства, за да могат и те да се ограмотят поне в четене и писане. Но както често се случва, и на това начинание се намерили противници, които всячески се опитвали да отклонят девойките от образование. Независимо от пречките, за кратко време училището си изгражда добро име и за него научават навред из България.
От Враца, Ловеч, Свищов започват да прииждат ученички, жадни за знания. След 3-годишно обучение те се пръсват по четирите краища на страната и на свой ред отварят училища. Така например Цвета Кръстенякова, дъщеря на хора от заможен род, пристига от Враца и става най-прилежна от всички. След връщането си в родния град през 1844-45 г. тя открива девическо училище, посещавано от 130 момичета. Парашкева Нейкова прави същото в Ловеч, и т.н. Така почти нереалната за първите десетилетия на XIX век мечта на починалата Евгения била възприета от по-голямата част от българите и благодарение на неуморната работа на нейната възпитаница години наред давала плодове.
Цели 12 години Наставница Анастасия, както започват да я наричат, учителства и полага огромен труд за просветата на жените. Оттегля се от любимото си занимание, за да се омъжи. Съпругът ѝ обаче скоро умира и тя отново, с още по-голям устрем, се впуска в нови начинания. Започнала да говори вече за национално пробуждане и свобода, просветителката си навлича гнева на турските власти. Повикана пред тях, тя смело им заявява: „И да ме затворите, и да ме убиете даже, няма да има полза от това, защото народът трябва да учи своя език, да познава своята история и вие не можете да го спрете, той видя вече истината. Ако мене убиете, още по-силно ще се развие народното чувство“. Турците се надсмиват над думите ѝ и оставят „тая луда жена“ на свобода.
От мъжа си, който бил лекар, Димитрова усвоява познанията и уменията да лекува някои болести. Помага на много страдащи и болни. Устройва сказки на тема здравна хигиена, кара слушателите си да повтарят това, което е казала и стриктно да изпълняват предписанията.
Тя е инициатор на много полезни начинания, чрез които пробужда заспалия дух на българите. Спечелва си голямо име и авторитет. Млади и стари, мъже и жени стават на крака, когато уважаваната дама минава по улицата. Домът ѝ постоянно е пълен с посетители, на които дава съвети и поучения.
Повече от половин век Анастасия Димитрова работи сред и за обществото всеотдайно и безкористно. На 70-годишна възраст тя се посвещава в служба на Бога и приема монашеско име Анна. През 1894 г. напуска Плевен и заминава за Йерусалим, където, забравена от всички, дори от тези, за чиято просвета отдава целия си живот, умира през март 1898 г. на 83 години.
Благодарение на будни българки, като Анастасия Димитрова, след средата на XIX век за младите момичета се слага край на безпросветността и се отварят широките двери на образованието. На снимката: ученички в девическа гимназия, 20-те години на ХХ век
Няма коментари:
Публикуване на коментар