четвъртък, 22 юни 2017 г.

Иначе в стария ни квартал няма никакво етническо напрежение. То няма и хора. Всички отдавна се разбягаха.

Автор: Янка Петкова - София, родом от Силистра

www.mamaninja.bg

През 70-­те години на миналия век в родния ми квартал „Гагарин“, дружно и неинтегрирано живеехме българи, турци и цигани. Ние, децата, ежедневно катерехме баира, където една циганка продаваше много хубави захаросани ябълки и шекер пръчки. На връщане се отбивахме до турчина, който печеше най-­хубавите семки. Често ходех на гости на съседката Гюляр, за да й видя атлазения чеиз. Майки й всеки път го вадеше, без да протестира и ни показваше какво са пратили роднините от Турция. 

Случваше се някоя вечер старият циганин от долния край на улицата да се напие и да подгони жена си, но, събудени от гюрултията, бащите ни всеки път скачаха да ги разтърват. По празници се черпехме с козунаци и баклава, и през ум не ни минаваше, че сме различни. Разбира се, присъствахме на сюнета на съседчето през две къщи. Беше голяма олелия. Майка му припадна. 

После цяло лято го пазехме, защото ходеше с една рокля (по без гащи) да зарасне раната от обрязването. Най-­весели бяха турските сватби, които наистина продължаваха по три дни. Ние, българчета, циганчета и турчета, бяхме наредени отпред, да не изтървем бонбоните и локума. Никой не ни гонеше, на никого не пречехме. Майка ми, като единствена медицинска сестра в махалата, биеше инжекции и мереше кръвно наред, без оглед на етническата принадлежност. Така мирно и весело си съществувахме, докато не решиха да сменят имената на част от съседите ни. 

В тоя период един колега на баща ми, турчин, отишъл да му се извини, защото си избрал името Петко от един лист, който му дал партийният. Човекът се сетил за моя татко и решил като ще е българско, поне да е на хубав човек. Баща ми много се впечатли. След време същият Петко дойде да го помоли да му продаде колата ни, защото заминава за Турция. Баща ми не спа цяла нощ. Неудобно му беше да откаже на адаша си, но пък и как да продаде колата. Ние я бяхме купили от един герой на социалистическия труд, който пък си взе Фиат. Даже си изтеглихме вноската, на която щеше да й дойде ред след 10 години. 

Не можахме да помогнем на Петко. Но го изпратихме. Като тръгваше, мина с колата на роднини, натисна клаксона да даде знак и отмина. Изпратихме още няколко такива коли. Пълни с хора и багаж. Децата, с които играех всяко лято, гледаха объркано как им махам за сбогом. После някои се върнаха, но вече се разминавахме сконфузено и избягвахме да се поглеждаме. 

Иначе животът си вървеше почти по старому. Циганинът от долния край се напиваше и биеше. Жена му се отбиваше от време на време вкъщи да се оплаче. Влизаше направо вътре, вратите вечно бяха разтворени. Черпехме я по една инка и я слушахме, докато й олекне и тръгне тромаво към къщи. Кварталното време беше спряло. След някоя и друга година научихме от телевизията, че в София е победила демокрацията. При нас по нищо не се усещаше. Карахме си по старому. 

Междувременно започнах работа като учител. Имах приятелка, която преподаваше в училище за деца с умствено изоставане. Така ги наричаха по онова време. Там обаче умствено изоставащи деца нямаше, беше пълно с циганчета, които по онова време вече започнахме да наричаме роми. И понеже обществото се беше отворило за проекти, финансирани от всякакви фондации, в това училище на ромчетата им осигуряваха безплатно дрехи, обувки, храна… портокали. Класните стаи бяха оборудвани с касетофони, да се веселят, нали са темпераментни. 

За учене изобщо не ставаше дума. Ромчетата обаче не ходеха на училище. Бяха се научили да се появяват само когато се раздават помощи. Моята приятелка трябваше да прави домашни посещения, да ги агитира да не спират „образованието“ си. Веднъж ме помоли да я придружа. Не й отказах – тя - ювелирна миньонка, руса и бяла, как да я пуснеш сама в квартал „Филип Тотю“, както героично се наричаше местното гето. Отидохме насред работния ден. Естествено заварихме сватба (и ние като принц Чарлз в Столипиново). 

От човек на човек разбрахме в коя барака живее въпросният ученик. Озовахме се в двор, по средата беше клекнал един ром и чоплеше семки. Предположихме, че е бащата и попитахме за Асен. Той не можа да се сети, кого конкретно имаме предвид, но махна неопределено и каза, че сигурно е на сватбата. Там беше. Като ни видя, много се зарадва и каза, че ни били хубави часовниците. При тая парола двете с приятелката ми веднага ги свалихме и прибрахме в чантите, които стискахме откакто навлязохме в квартала. 

Асенчо нищо не обеща, но като казах, беше радостен да ни види. А ние отидохме да удавим глупостта си в алкохол, разсъждавайки върху пълното безсмислие на подобни акции. След време започнах работя в местното частно радио. Търсехме финансиране и разбрахме, че една от възможностите е да работим по проект. Медийните проекти обаче задължително бяха свързани с интегриране на малцинствата. 

Помня, че в продължение на 6 месеца, веднъж седмично, четях някакви доклади и статистики за международното положение на ромите. Бяха ми ги предоставили от фондацията, която даваше парите. Това беше часът, в който дори отявлените фенове на радиото ни сменяха честотата. Най­безсмислената инвестиция, от която съм била част. После по един друг проект, пак за малцинствата, се запознах с местния ромски младежки лидер. Щяха да организират курсове сред младите ромки за оказване на първа помощ и да работят като един вид медицински сестри в кварталите. Момичетата завършиха курса и се ожениха (тези, които не бяха успели). Младежкият лидер пък уби човек и влезе в затвора. 

Но ромската интеграция не спря и за миг. Покрай нея въпросното малцинство научи, че да му бъде давано е задължение на всички останали. Усъвършенства се в искането на помощи. Знаеше за социални придобивки, за които не бях чувала. Дочакахме и първия ромски протест – на работещите в чистотата. Не че нещо специално, но не им харесваха заплатите. Ние пък не им харесвахме чистенето. Социалните служители пропищяха от агресивни ромки, които висяха с все дечурлига по цял ден в службата им, за да си търсят парите, които всъщност им се превеждаха по банков път. 

Накрая ги научиха да работят с банкоматите. Ние през това време продължавахме да ги интегрираме. Не за друго, защото ни плащаха. Накрая ги интегрирахме толкова успешно, че беше невъзможно да ги свалим от гърба си. Сетих се за всичко това покрай новините напоследък. И аз съм участвала в тази интеграция.... 

Иначе в стария ни квартал няма никакво етническо напрежение. То няма и хора. Всички отдавна се разбягаха.

Няма коментари:

Публикуване на коментар