В края на миналата година в Русе излезе книгата „Без борба – няма свобода!“ Вътрешната Добруджанска революционна организация (ВДРО) – 1923-1940 г. Това е второ допълнено издание на изследване, дело на Любомир Златев, посветено на падналите за освобождението на Добруджа и по случай 75-ата годишнина на Крайовската спогодба. Рецензенти на труда са проф. д.и.н. Иван Стоянов и проф. д.и.н Калчо Калчев.
В трите глави на изследването се проследява трагедията на добруджанци след Първата световна война; създаването, развитието и разцеплението на ВДРО и нейното продължение като организация до възвръщането на Южна Добруджа през 1940 към майката родина България.
Посочва се, че т.нар. Добруджански въпрос като част от Българския национален проблем, възниква още с Освобождението на България през 1878 г. Споменава се, че през 1919 г. Петър Вичев, един от основателите на организираното Добруджанско движение, издава своя докторат от Брюкселския университет през 1913 г. с допълнение и доработки към него на тема „Добруджа в общия конфликт на интереси“. Неговата теза е, че Добруджа е е делима част от българското държавното пространство. Той не пропуска да разкрие ролята на Великите сили за политическия статут на областта, част от която е Силистра и Крайдунавска Добруджа.
В материала е споделено и изследването на Петър Габе „Добруджанския въпрос в неговата същност“, излязло през 1925 г. с богат статистически материал. Разгледана е и възможността по темата да работи Добруджанският научен институт, създаден в София през 1932 г. от Добруджанската организация, прераснал след 1942 г. в Добруджански културен институт.
Още един учен – Гани Ганев, през 50-те и 60-те години на 20 в. работи по въпроса с четири свои обемни студии. В по-късните десетилетия авторът отбелязва изявите на проф. Антонина Кузманова и на проф. Петър Тодоров. В началото на 90-те години от печат излизат два тома „Извори за историята на Добруджа (1878-1941 г.) Почти същият период, с продължение до 1944 г. е уважен с изданието „Документи за историята на Тутракан“, излязло от печат през 2007 г. През 2015 г. пак в Тутракан във вид на хроника излязоха две книги – трудът на Петър Бойчев и Жеко Попов „Летопис. Хронология на факти събития“ (1913-1940 г.), и сборникът „Съхранена памет“, съдържащ 47 автентични разказа на добруджанци от преди 1940 г. и за първите години след това.
Отново през 2007 г. става факт „История на Добруджа“ – т.4, в който е анализиран периодът след Освобождението до 1944 г., поради което представлява безспорен принос в българската историография.
Авторът на книгата за ВДРО прави преглед и на изданията в Румъния, свързани с Добруджанския въпрос – пряко или косвено. Става ясно също, че е трудно проучването на автентични документи по линя на ВДРО, макар да има в различните архиви от тях в достатъчна степен, вкл. и в малка част от местните архиви. Проучванията обаче са най-често до 1925 г. Известно е, че разцеплението между десницата и левицата във ВДРО е факт през 1926 г. Още по-трудна е работата след 1934 г. Отново Златев акцентира още в първите страници на книгата си, че през 2009 г. излиза монографията „ВДРО 1923-1940“ с уговорката, че през последниште години има още нови попадения в чуждестранните архими по същата тема.
Вкл. и чрез активната работа на родения в Алфатар Валентин Събков (бел. а.-участник със свой доклад на историческата научна конференция в Тутракан през есента на м.г. по повод 75 г. на Крайовската спогодба), който е събрал изключително ценна информация. Да припомним, че преди няколко години с негово участие стана възможно откриването на паметник в малкия добруджански град на войводата Стефан Боздуганов – в името на един възкръснал подвиг 70 години след кончината му.
В заключение: „Неговата цел (на автора Любомир Златев) е да се проследи в цялост процесът на създаването, развитието и дейността на ВДРО на фона на проявяващите се различни и в някои случаи противостоящи си тенденции в Добруджанското движение между двете световни войни. За реализирането на тази цел анализират причините и предпоставките за възникването и структурирането на ВДРО, на централното й ръководство и на пропагандисткия четнически апарат; осветляват се вътрешните и външните фактори, довели до разцеплението на организацията, чрез интерпретирането на новоиздирен документален материал от архивите в Русия и Румъния; после за се промяната в тактиката и в политическото поведение на ВДРО през втората половина на 20-те и през първата половина на 30-те години на XX в. на фона на все по-изострящото се противопоставяне между левицата и десницата в Добруджанското движение; очертават се вътрешните и външните фактори, оказали влияние върху дейността на ВДРО през втората половина на 30-те години, и обединяването на усилията на организацията с тези на българското правителство за възвръщането на Южна Добруджа към отечеството, а в заключението се прави периодизация на дейността на нелегалната Добруджанска организация от създаването й до фактическото прекратяване на функционирането й след Крайовския договор от есента на 1940 г.
За улеснение на читателите, селищните названия на южнодобруджанските населени места са предадени със съвременните им наименования. Проучването на дейността на организацията за целия период на съществуването й дава възможност по-детайлно да анализира личният принос на най-изявените й функционери в борбата за запазване на българския характер на Добруджа се посочат спецификите на протичащите в нея процес и да се очертае нейният принос сред останалите клонове на българското националноосвободително движение между двете световни войни.“
За книгата (457 стр.) четем и в „Български книжици“ на сайта www.knigabg.com: „Добруджанският въпрос между двете световни войни в no-общ план е бил обект на значителен брой публикации в нашата историография. Крушението на националната кауза след Втората балканска и Първата световна война, свързано с отнемането от територията на страната на исконни български земи, основателно предизвиква реакцията на българската общественост.
Още в първите месеци и години след румънската окупация на Добруджа и подписването на катастрофалния за България Ньойски договор, в печатните издания на добруджанската емиграция се публикуват статии, които мотивирано изтъкна т, че в областта е наложен режим на „твърдата ръка“ спрямо местното българско население. В тези публикации с многобройни примери се разкрива нерадостната съдба на Добруджанци в условията на чуждото политическо господство, подложени на постоянен денационализаторски натиск, осъществяван с различни административни и законодателни средства от румънската държавна машина.
Настоящото изследване няма претенциите да изчерпи проблематиката свързана с ВДРО. То има за цел по-скромна задача да се доосветлят, доколкото е възможно, някои по-съществени моменти от нейното развитие и от дейността на нейните най-изявени ръководители на базата на нови проучвания, които са направени основно в АМВР, ЦДА, ДВИА и в държавните архиви на Североизточна България.
Привлечен е и значителен по обем материал от местния периодичен печат, който до голяма степен разкрива най-впечатляващите легални изяви на ВДРО. Особено полезен за написването на това монографично изследване беше и личният архив на Иван Хаджииванов, един от първите ръководители на ВДРО, голяма част от който наскоро бе дарен на Държавен архив – Русе от неговия внук съименник.“ Преди 10 години на него посветиха своята книга отново Любомир Златев заедно с Хачик Лебикян.
Роден съм в гр. Варна. Живея и работя в гр. Варна. Баща ми е родом от Алфатар.
ОтговорИзтриване