В началото бе словото. Така беше и с Бойко Борисов. Говореше срещу Вальо Топлото, Р. Овч. и други хора, които иначе си имаха нормални имена, но народът се радваше, защото смяташе, че така “злодеите” ще се усетят много засегнати. Днес малцина помнят, че реториката му беше насочена точно срещу хора от енергийния сектор. Далеч по-късно получи неоценимата услуга от Ахмед Доган, която му даде шанс да говори срещу “порциите” във властта. На последователите си забрани официално от трибуната на учредителния си конгрес да говорят срещу Георги Първанов.
Никой не посмя да пита защо. Журналистите се топяха от възхищение. Намери се най-после някой да говори на простонароден език и всички да го разбират. Ура, няма нужда от преводач. Традиционните партии бяха в потрес - не знаеха как да реагират срещу тази отварачка за сърца. Юнакът Борисов сякаш дойде от улицата и си говореше на уличен български, той дори изнесе езика от домашната кухня до телевизионните студиа и го превърна в политическа тояга. Вярно, че понамирисваше малко на яхния, но в общата радост, че “той е един от нас”, на това не се обръщаше внимание.
Деликатните спонсори на явлението бяха щастливи, защото тяхната схема беше проста. Той да вземе властта, а пък ние после ще се оправим. Е, да, но не стана така. Юнакът си повярва, че той е откривателят на простонародния език и набързо стана ясно, че това често е просташки език. Така Костов се оказа Гаргамел, народните представители добиха статут на готованци, хирургът, спасил жертви на атентата в Бургас, бе уподобен на месар, а целокупният народ се оказа просто лош човешки материал. Примерите се оказаха много и се лееха всеки ден. Докато всички се чудеха какво става, се оказа, че обществото не е способно да реагира на наглостта, а гледа да се приспособи, за да оцелее. Партията ГЕРБ започна да повтаря думите му с усещането, че така заяква и всички ще заприличат на Борисов, дори да са 50-килограмови брюнетки.
Журналистите приеха простащината за екзотика и тръгнаха да търсят обяснения какво всъщност е искал да каже “вождът на нацията” и да разсъждават какво ли му е било, за да го каже точно по този начин. Целият трик се състоеше в няколко прости неща. Първо - Борисов винаги е невинен, второ - винаги има враг, трето - врагът е карикатура. Така във вечна словесна война юначеството тържествуваше, а медиите пригласяха, превръщайки всеки нарочен във враг на народа. В този поход на думите не беше пожален никой. Под секирата падаха свои и чужди - важното беше да има враг. Дори министри, които влизаха с респектиращи биографии и образование, се опитваха нелепо да излязат от страниците на английските учебници и да грабнат кривака на “учителя” от Банкя.
Постепенно всички започнаха да търсят врагове, защото решиха, че щом той може и камерите го галят, значи и те могат. Врагове се оказаха богаташите, циганите, международното положение, бонусите на администрацията, шистовия газ, лекарите, зърнопроизводителите, съдиите… Обществото се раздроби, назлоби и загуби солидарност. Всички преминаха в кръгова отбрана. Вестник срещу вестник, партия срещу партия, съсловия, кметове. Оказа се, че никой не може да реши проблемите си, ако не се намеси върховният “Повелител на думите”. Така стигнахме до абсурда дори проблемните футболни клубове него да чакат. Когато не смогваше той, търчеше Цветанов и “входираше” случаите там някъде във висините.
Взе да се усеща, че така не може да се управлява, когато главният герой започна да се отмята от собствените си думи - и то често и по различни теми. Котенцата от прислужващите медии търчаха да обясняват, че той чувал народа и затова си сменял мнението, и не само това, ами бил първият, който правел така… Но това много не хвана почва. Взе да прозира неграмотността, усети се миризмата на яхния. Само че там отгоре, а долу гладът си растеше, независимо кой кого чува. Тръгнаха подигравките първо към изтупаните и грамотни министри, които се бяха навели на този човек, защото народът презира първо подмазвача, а после сатрапа. Всички те паднаха ниско долу в рейтингите, но телевизиите ги показваха охотно, защото беше наредено да не се пипа само портретът от стената.
Накрая гладните не издържаха, злобата и разделението намериха общия си враг и той се оказа точно този, който създаде този тон в обществото. Борисов беше талантлив трибун, но превърна всички в свои врагове. Някои дори насила. Когато улицата изригна, тя говореше на неговия език, но срещу него и срещу тези, които тихо потриваха ръце зад широкия му гръб и дърпаха конците. Олигарсите на прехода сега са уплашени, защото не знаят кой ще ги пази. Охранителят Борисов вдигна кръвно и е в болнични, какво да се прави? Кой да ги спаси? Тежката топка на гнева влетя в стомаха на президента Плевнелиев, който се олюля няколко седмици и макар с езика, който беше позабравен, започна да вкарва меките тонове на консенсуса и разбирателството. Малцина го чуват, дори му се дразнят. Така е и със служебния премиер. Дори медиите се осмелиха да казват някои неща с истинските им имена, защото ги чуваха от десетки хиляди “неназовани източници” под прозорците си.
Езикът на дипломацията е скучен и вероятно никой няма да го хареса, но той днес връща цивилизацията на обществения терен. Обществото ни беше във война и когато тя свърши, наред винаги са дипломатите, които уточняват детайлите от мирния договор. Той още не е подписан. Нямаме споразумение между обществото и властта, за това ще е нужно търпение. Може би толкова дълго, че и интелигенцията да се събуди, да спре да ненавижда народа си и да го поведе. Защото ако в началото бе словото, то друга, много важна глава в Светата книга, се нарича “Изход”.
АРМАН БАБИКЯН
Няма коментари:
Публикуване на коментар