Планините в България векове наред са приютявали работливите ни скотовъди и родолюбивите ни хайдути. Повече от столетие те са обект на преклонението на хората пред природата, източник на здраве и вдъхновение, от което има нужда съвременното урбанизирано поколение. Разходката из дебрите на балканите ни е предизвикателство пред психологическата и физическата издръжливост на всеки, дръзнал да натовари раница на гърба си, за да участва в едно необичайно, но целебно оцеляване. Особено в Пирин, наричана Вълшебната планина, в която има 49 върха над 2 500 м и 176 езера, на стотина от които знаем имената.
Известна е шеговитата максима, че планината ражда хора, полето – тикви, а морето – еснафи. За радост напоследък тази народна „мъдрост“ е само повод за реплики в безсмислени спорове в световната информационна мрежа. Защото в планината всички сме равни пред жегата и ветровете, бурите и гръмотевиците, страшните наклони и опасните сипеи. И като за капак – без алтернатива са не винаги гостоприемните хижи с арендатори хищници и безотговорни за здравето на посетителите си стопани, собственици на изграждани с малко средства и при трудни условия убежища за почивка след поредния преход по „червена, синя, жълта или зелена маркировка“ от „т. А до т. Б“.
Силистренската туристическа група от 50 души – предимно ученици от ПМГ и ЕГ, организирани от ръководителите Грета Михалева и Йордан Колев, както и възрастни любители на планината от различни поколения, е сред малкото в страната в този „размер“, която и тази година успя да се събере, за да проведе 8 августовски дни и нощи във вълшебната планина Пирин с маршрути от Банско до Сандански. За да бъде три дни в подножието на връх Вихрен, два дни под връх Газей, висок 2 761 м (№11 по височина в планината); да има своите няколко неповторими часа сред камънак като в лунен пейзаж и в компанията на кротки стада от крави между заслон „Темно езеро“ и х. „Пирин“, в която с времето нищо не се променя, дори и негостоприемството. И за капак – да преживеe кратко като въздишка гостуване в комплексите на Самуиловата крепост край Петрич и на пророчицата Ванга в местността „Рупите“ под угасналия вулкан „Кожух“. Като част от спомена е и срещата с Байкушевата мура, най-старата в България, твърде си, че е връстник на Аспарухова България.
Пирин е сред най-посещаваните в България планини,в която са изградени 12 хижи с общо 1 800 легла. Поне 8 от тях са любими за туристите, тъй като са част от 20 туристически маршрута, по които обаче е по-възможно човек да срещне чужденци, отколкото българи. Защото нашего брата се изхитри да паркира автомобила си пред х. „Вихрен“, преди да тръгне по пътеките към върховете. Другият вариант е да си остане в Банско, за да се наслаждава на песни, танци, кинопрожекции и театрални постановки в 8-те фестивала, организирани от местната културна общност почти през цялата година. През зимата е ясно, че който е избрал града като туристическа дестинация, е дошъл, за да похарчи пари за лифтове, ски спускания и купони по десетките механи. Редом, казват – по субективни определения на местни авторитети, с относително щедри руснаци, с не дотам платежни англичани, с изненадващо дисциплинирани румънци, с нафукани без покритие македонци и с впечатляващо добронамерени сърби 
По неписана традиция екскурзионното летуване на добруджанци започва в джаз и ски столицата на България – старинния град Банско, родно място на трима велики българи – първия роден учител Неофит Рилски; на Паисий Хилендарски, автор на „История славянобългарска“, и на поета Никола Вапцаров, единственият българин, удостоен посмъртно със Световната награда за мир през 1952 г. За да научат подрастващите, а възрастните да си припомнят забравеното за автора на първия български учебник – смирения монах със светско име Никола Поппетров Бенин, потомък на свещеници. Повод за патриотично вдъхновение е и посещението на възпроизведената „1:1“ килия от средата на 18 в. в Хилендарския манастир, където в живота си между 23 и 40 години банскалията Паисий сътворява първата българска историографска творба. И днес на митичния полуостров Атон, наричан още Света гора, има 20 манастира (б.а.-в момента само един от тях е български, а в миналото са били поне 5) и 100 отшелнически жилища, наричани скитове. Приживе поетът Никола Вапцаров не е бил от „признатите“ български творци. Семейството му е било в близки отношения едновременно с царската фамилия, с хайдутските и комитските организации, борещи се за свободата на Македония от края на 19-ия и началото на 20-ия век. Самият той се е смятал за чирак в литературната изява според съвременниците си. Въпреки станалите след време емблематични със социалната си тематичност 21 песни от единствената му стихосбирка „Моторни песни“, излязла през 1940 г. в тираж от 1 500 броя, подписани от автора си като Ник. Йонковъ. Доколко поетът е бил „професионален революционер“ в последните години от живота си е дискусионна тема, но е факт, че през март 1942 г. той е сред арестуваните 61 човека, за да бъде между 12-те със смъртни присъди и един от шестимата, разстреляни през м. юли 5 месеца по-късно.
След години стиховете му ще бъдат преведени на 50 езика в 100 страни по света и ще бъде превърнат в идеологическо знаме за цели поколения. И ще бъде сравнен от кубинския поет Николас Гилен по необикновен начин с определението: „Никола Вапцаров е едно гигантско дърво, чиито корени се намират дълбоко в сърцата на българите, а клоните му са разпрострени към всички, които се борят за мир.” Такава е съдбата на един обаятелен и всеотдаен човек, чието творчество е оценено от обикновения народ, но не и от тогавашния ни литературен елит. И днес в Банско твърдят, че е обидно посмъртно поетът да бъде пришиван към македонизма, само защото е бил част от т.нар. „Македонски литературен кръжок“, проводник на политиката на комунистическата партия по македонския въпрос сред младата и образована част на македонските бежанци в България.
Екип на режисьора Въло Радев през 1992 г. подрежда сегашната експозиция в къщата музей „Николай Йонков Вапцаров“, посещавана всяка година от над 20 000 души, за отбелязване е, че в миналото – преди четвърт век, те са били много повече. Отделна е темата, че роднини от фамилията на Вапцарови продължавали делата си в съда за раздържавяване на родния дом на поета, макар собствеността да е била уредена още приживе от майката Елена Вапцарова – една достойна българка, възпитаничка на американския колеж в Самоков.
Класика в жанра – пешком или с маршрутка, е придвижването до хижите „Бъндерица“ и „Вихрен“, които са в подстъпите на връх „Вихрен“ (2 914 м) и хребета „Кончето“ – остър скален ръб (общо 400 м) между върховете „Бански суходол“ и „Кутело“ (2 901 м, третият по височина връх в България след Мусала в Рила и Вихрен в Пирин). Едни от най-екстремните преживявания в Пирин са свързани с тях. „Сниман от далече връх „Вихрен“ прилича на лъв“, твърди 73-годишният банскалия Драго Матев. Той е попски син, който е дългогодишен фотограф (подобно на баща си), журналист и турист рекордьор, изкачил за близо 50 години 107 пъти втория по големина връх в България.
По стечение на обстоятелствата той бе часове наред в компанията на силистренци по време на пребиваването им в едноименната хижа, за да каже къде на сериозно, къде на шега: „Не съм виждал нормални хора в планината, да зарежеш дома си и да тръгнеш…“. За него Пирин е „вълшебна и лековита планина“, на която е благодарен, че го е върнала към живота след петгодишна инвалидност. Любопитно е, че снимащият планински кози от половин век насам 7 пъти е спал сам на върха навръх рождения си ден на 12 юли, откъдето в полунощ изстрелвал цветни ракети в чест на появата си на този свят през 1941 г. Негово е твърдението, че е срещал 4-5 вида еделвайси, но дори и тези на Хималаите не са толкова красиви като българските. Сравнението прави с подарения му от алпиниста Дойчин Василев, покорител на Еверест. И още интересни факти от автора на филм за Пирин: неназован от него „маратонец“ изкачил връх Пирин за 43 минути, като личният му рекорд обаче е „час и две минути“.
Почти цялата група силистренци се втурна да превземе успешно връх „Пирин“ и в частност хребета „Кончето“. Въпреки характерната за района рязка промяна на времето – в случая от пек до буря, суграшица и гръмотевици. В името на преодоляване на уплахата от височината; от ужаса при срещата с невъзможната следваща крачка по поредния камък; от почудата от извънредно стрелната се възхитителна гледка; от отчупването на парче от мъглата, омесла поредната си питка; от развитото в движение въображение; от преживените уникални моменти, докоснали сетивата до едно геройство, сътворено в мирно време. Независимо от възраст, пол, занятие и опит в туристическите дела.
Толкова като разказ от трето лице за една част от екскурзионното летуване, в която преките участници имат различни гледни точки, някои от които със сигурност подкрепени с подходяща фотоинформация, ако у отделния индивид е било останало време и сили, за да бъде запечатана от обектива на мобилния телефон или фотоапарата. За останалите остава песимистичното оправдание: „Заради една гледка можеш да се пречукаш по камънаците и зъберите, вместо да я видиш безопасно колкото пъти искаш в интернет“. И за финал по темата водачът на силистренските туристи Тодор Николаев заяви публично: „На върха бях нежен, внимателен и занимателен“. За подвизите си в първия в живота си поход към върха най-младите добруджанци от екскурзионната група вероятно имат и други по-атрактивни трактовки, които се надявам да споделят там, където им е мястото – в профилите си във Фейсбук, за да станат повод за завист и ревност от страна на родители, приятели и съученици, за които изкачването на върхове не е приоритет.
В планината най-често пътят е дълъг, но славен. Особено когато завършва успешно за цялата група. Най-вече в случай, че в нея са петдесетина души на различни възрасти от 15 до 65 г. Тръгваш през горички и покрай езерца от х. Вихрен и завършваш край езеро с лилийки, облягайки се на вековни букове на метри от х. Демяница. Лилиите са бели като тези в блатото край Малък Преславец до р. Дунав, но за разлика от добруджанските са микроскопични и ефирми, красиви като самодиви. Всъщност, като наяди, съществата от древногръцката митология, които обитават чисти води, докато самовилите, както славяните наричат неземно красивите и вечно млади моми с тънка снага, дълги руси коси и чародеен поглед, живеят в блата и крайселски бунари. Горно, Долно, Рибно, Жабешко…, все имена от народната памет, символи на вярвания и на събития, станали преди много време. Над 100 от езерата в Пирин имат свои лични имена, като доста често едно от тях отговаря за цяла серия водни пространства, обикновено разположени като скачени съдове на различни височини.
А между тях едно или повече изкачвания на коти, за да видиш отвисоко пряспа сняг на отсрещния рид, вероятно останала непозната на слънцето. Удивление заслужава всеки сипей отсреща, с надеждата, че няма да има нужда да го качваш камък по камък, от голям по-голям и опасен. Защото едно стъпване накриво и можеш да полетиш. Само тежката раница вероятно ще те задържи в положение, което не позволява да залитнеш фатално. Наоколо цветя колкото искаш – само да им се любуваш: риган, кантарион, нещо като мащерка и какво ли още не от ендемитния флорален списък. Става за букет, върви и за хербарий, а струва си и да събереш билки за зимата. Забранено е късането на цветя по планините, но човек се изкушава да съхрани чрез тях енергия от природата, от която да раздаде на любими хора в един или друг вид, обединени в обща „положителна идея“. Колко е вкусно кубче шоколад някъде на 2 500 м, дори и когато е разтопено? Резен краставица и смачкан домат също дават кураж, че до следващия баир не е чак толкова далеч. Иначе всеки се мръщи, когато в последния момент му връчат в ръцете торбичка с храничка – винаги една и съща, много често дори вафлите са еднакви, защото, докато се чудиш как да намериш още място в раницата, ти иде да закусиш доволно и да се отървеш от нов товар.
Водата няма цена в планината. Най-вече налятата в най-чистия извор. Е, през него може да е минала някоя планинска коза, но кога е било то никой не знае? Не всеки обаче се престрашава да се наведе над ручея, за да усети хладината и да утоли жаждата. Вервайте ми – за скулптора Йордан Колев това не е проблем. Друга е темата, че като се наведеш, може и да не можеш да станеш. Междувременно обаче си срещнал свой възпитаник от Силистра, който също тръгнал из пущинака, за да събира сили за следващия семестър в n-ския роден университет.
Междувременно се подочуват реплики, изречени между две глътки вода за разреждане на напрежението около няколко тежки въздишки, които създават настроение на слушащите ги: „Знаеш ли какви тъпанари сме,…заради една гледка можеше да се пречукаме, вместо да я видим на спокойствие в интернет, колкото пъти искаме…“ и „Днес сигурно изминахме 25-26 км“. За „капак“ идва прозрението: „Какъв чукарест връх? Да си го вземем в Силистра да тренираме на него за следващото екскурзионно…“. С други думи – да ни е по-лесно в Рила през август 2015-а година. С надеждата, че Водачът ще подбере разстояния между хижите не по-дълги от 3 часа. Защото, знаете, ние сме от Добруджа и си гледаме в краката, следователно вървим бавно и никога не сме в час с отбелязаното по табелите и маркировката. Ако я има, защото някъде около х. Пирин ще се загуби, отъпкана от безброя от крави. И вървиш, вървиш, забравяш колко си изминал и изобщо не знаеш колко още остава. Накрая за финал разбираш, че и…баня няма, ах, да, и водата от чешмите също спира. Мостът на вадата и по-големият му събрат от реката нещо са отнесени от бурята – ето ти нов, непредвиден сървайвър. Една бира от хоремага оправя нещата, колкото да си затвориш очите пред битийните несгоди. Малко успокоение е, че хижата е дело на архитект от Австрия и подобна има някъде в Република Хърватска.
Х. „Демяница“ е някъде долу в Пирин, където зеленината и водата изведнъж се превръщат в изобилие, както и в стартова площадка, за да литнеш към поредния връх. Ако ти се иска да изпиташ ново екстремно изживяване, завършващо с възклицанието „Уаууу“, когато стигнеш вр. Газей. Иде ти да се топнеш в едноименните водни пространства наоколо, но никога не се знае след подобна изцепка дали ще стигнеш отново в хижата. Защото е валидно предупреждението от преди ден-два: „Тук, на х. „Вихрен“, ако се изкъпеш при 12 градуса, може да не дочакаш х. Демяница“…“. В бараките край нея през нощта е кучи студ, осветлението е като от динамо, и глътките ракия не са достатъчни, за да си стоплиш душата, озарена от природа и екологични внушения. Младеж без наболи мустаци пита невинно: „- Господине, ние в бараката няма перде? – Кусур ви и перде, и сатенени чаршафи?“. В края на деня между ушите на екскурзиантите, участвали в надпреварата с канарите ще се чуе как Тодор Николаев тържествено обявява: „Днес цял ден пях „Камъните падат“. В този ден бях Галантон“. Кой каквото разбрал – разбрал, останалите да се досещат, няма да повтарям.
Тази хижа е известна и с това, че демонстрира как се пере в планина по стар изпитан начин: водата идва на талази по дървено продълговато корито, за да влезе в пералнята – кръгла и от дъски, които най-отдолу са пробити, за да изтича водата, след като се е завъртяла като в естествена центрофуга. Никой не видя дали се слага прах са пране, но пък едно време да не би да е имало нещо друг освен домашен сапун, направен от сода каустик, угасена в дестилирана вода и смесена с масла, или от натурална сапунена основа, която се топи на водна баня.
Последното пътуване е по асфалта от х. Пирин до едноименното село. Има-няма 17 км според километража на някое превозно средство. Срещаш обаче събирач на билки, пазач на ВЕЦ или водач на коневоз и за всеки от тях остават „все по 10 км“. А слънцето все така, дори и повече, сърдито пече ли пече. Колоната се разтегля – никак не е лесно да трандафориш по твърда настилка. Накрая селото се задава. Предстои кратка почивка. Е, автобусът се оказва с малък багажник, но така е в Пиринска Македония – нищо не е това, което предварително ти е било обещано. Само удоволствието от досега с вълшебната и лековита Пирин планина, както ни закле да запомним фотографът и журналистът Драго Матеев, когото срещнахме на х. Пирин.
На ход е продължението на екскурзионното с бърз екскурз до Самуиловата крепост край Петрич. Едно свято място, макар и свързано с трагична „случка“ от преди 1 000 години. Току с европейски пари е реализиран проект по повод годишнината от времето, когато столица на България е Охрид. В накъсан разказ си намират мястото Самуил, Никифор, Скилица, Гаврил Радомир, Иван Владислав…Като ехо от миналото идва и обяснението, относно едно съобщение от 1040 г, в което се споменава за изказване на въстаническия цар Петър Делян, по адрес на съперника си Тихомир: „Той с един храсталак не може да храни два папагала (еритака – символ на династията на Самуил), нито пък една страна, която се управлява от двама началници, не ще бъде изведена на добър път.”
ест на загиналите от угасналия вулкан „Кожух“, за да се потопиш в тишината, обляна от светлина.
А вечерта, вече в град Сандански, излизаш на терасата на хотела, за да чуеш вечните песни на група „Сигнал“, чийто концерт върви в летния театър, където обикновено се провежда „Пиринфолк“. И слушаш в захлас изпълнения, които не умират в съзнанието на меломаните от различни поколения: „…да те жадувам аз…лодка ли е любовта… в друго време и в друг тъжен свят“.
Вопъл и екстаз. В 8 августовски дни и нощи в Пирин, планината с най-необикновени гледки в България и на Балканите.
Няма коментари:
Публикуване на коментар