сряда, 12 април 2017 г.

Мечта за България и конкретно за Силистра по...нюйорски

През 1980 Ню Йорк е истински ад. Всеки ден стават повече от 1 500 тежки престъпления. Убийствата са 6-7 в денонощие. Да се ходи нощем по улиците е опасно, а да се пътува в метрото е рисковано дори денем. Да те нападне крадец или да срещнеш просяк си е нещо съвсем нормално. Мръсните сиви платформи са едва осветени. Във вагоните е студено, навсякъде настъпваш боклуци, стените и таваните са изписани до последното местенце с графити.
Ето разказ на очевидци за ню-йоркското метро от тези времена:
„След като се редих на безкрайна опашка за жетон, се опитах да го пусна в турникета, но установих, че апаратът е развален. До него стоеше някакъв клошар, беше го счупил и сега настояваше пътниците да му дават жетоните. Един от приятелчетата му се наведе и започна да вади заклещените жетони със зъби и омърля всичко със слюнка. Пътниците бяха прекалено изплашени, за да спорят с тези момчета: „Хубаво, взимай го този жетон, на мен какво ми пука!” Повечето хора минаваха през турникета без да платят. Беше някаква транспортна версия на дантевия ад.”
Градът е в лапите на най-свирепата епидемия от престъпност в цялата си история
После се случва нещо необяснимо. Стигайки своя пик към 1990 г., престъпността рязко започва да пада. В следващите няколко години убийствата намаляват с 2/3, а броят на тежките престъпления – наполовина. Към края на десетилетието в метрото стават със 75% по-малко престъпления, отколкото в началото. По някаква причина десетки хиляди психари и престъпници престават да нарушават законите.
Какво се случва? Кой е натиснал вълшебното копче и що за копче е това?
Нарича се „Теория на счупените прозорци”. За нея разказва канадският социолог Малкълм Гладуел в книгата си „Преломен момент” (Malcolm Gladwell:The Tipping Point):
„Счупените стъкла” са рожба на криминалистите Уилсън и Келинг. Те твърдят, че престъпността е неизбежен резултат от липсата на ред. Ако един прозорец е със счупено стъкло и си стои така, минувачите ще решат, че на никой не му пука и никой за нищо не отговаря. Скоро ще бъдат изпочупени и останалите стъкла и чувството за безнаказаност ще плъзне по цялата улица, изпращайки сигнали из целия квартал. Сигнал, подканящ към по-сериозни престъпления.”
Гладуел се занимава със социалните епидемии. Той смята, че човек нарушава закона не само (и даже не толкова) заради лоша наследственост или неправилно възпитание. Огромно влияние върху него има онова, което вижда около себе си.
Холандски социолози потвърждават тази идея. Те провеждат серия любопитни експерименти.
Например такъв: от стоянката за велосипеди край магазин махат всички кофи за боклук и закачат на кормилата на оставените велосипеди рекламни листовки. Наблюдават колко хора ще изхвърлят листовката на асфалта и на колко ще им е неудобно. Стената на магазина, край която е стоянката, е идеално чиста. 33% от колоездачите изхвърлят листовките на улицата.
Експериментът е повторен, след като стената е намацана с драсканици. Боклука си изхвърлят вече 69% от колоездачите.
Но да се върнем в Ню Йорк в епохата на дива престъпност. В средата на 80-те в ню-йоркското метро е сменено ръководството. Новият директор Дейвид Гън започва своята работа с… борба срещу графитите. Не може да се каже, че цялата градска общественост се радва на идеята: „Момче, заеми се със сериозните въпроси – технически проблеми, пожарна безопасност, престъпност… Не харчи парите ни за глупости!” Но Гън е инат:
„Графитите са символ на краха на системата. Ако ще започваме преустройство, то на първо място трябва да победим графитите. Не спечелим ли тази битка, никакви реформи няма да се случат. Готови сме да пуснем нови влакове, всеки от които струва по 10 милиона долара, но ако не ги защитим от вандализма, отсега е ясно какво ще се случи. Те ще издържат ден, после ще ги обезобразят.”
И Гън дава команда да се чистят вагоните. Линия след линия. Композиция след композиция. Всеки кирлив вагон, всеки божи ден. „За нас това беше като религиозно служение” – разказва той по-късно. 
В края на всеки маршрут правят пунктове за миене. Щом пристигне вагон с графити по стените, измиват рисунките, докато обръща, в противен случай вагонът изобщо излиза от експлоатация. Мръсните вагони с още неизмитите графити не се смесват с чистите. Гън праща на вандалите ясно послание.
„Имахме депо в Харлем, където вагоните нощуваха – разказва той. – Първата нощ се появиха тийнейджъри и намацаха стените на вагоните с бяла боя. На другата нощ, когато боята изсъхна, дойдоха и направиха контури, а на следващата започнаха да оцветяват всичко това. Тоест – трудиха се три нощи. Ние изчакахме да свършат „работата си”. После взехме и боядисахме всичко. Момчетата се разстроиха до сълзи, но ние не оставихме и следа. Това беше нашият „месидж” за тях – „Искате да утрепете 3 нощи, за да обезобразите влака? Заповядайте! Но никой няма да види какво сте направили”…През 1990 началник на транспортната полиция става Уилям Братън. Вместо да се захване със сериозна работа – тежките престъпления, той се захваща яростно с… гратисчиите. Защо?
Новият началник на полицията е убеден – както и в случая с графитите, че огромният брой гратисчии е сигнал за липсата на ред. И насърчава извършването на по-тежки престъпления. По това време в метрото успяват да се промъкнат безплатно 170 хиляди гратисчии. Хлапетата просто прескачат турникетите или пробиват със сила. И ако двама-трима успеят да излъжат системата, околните (които при други обстоятелства не биха нарушавали закона), се присъединяват към тях. Те решават, че щом някой не плаща, те също няма да го правят. Проблемът расте лавинообразно.

Какво прави Братън? Поставя край турникетите по 10 преоблечени полицаи. Те ловят гратисчиите един по един, слагат им белезници и ги подреждат в редичка на перона. Там си стоят, докато не завърши „големият лов”. След това ги съпровождат до полицейския автобус, обискират ги, свалят им отпечатъци от пръстите и ги проверяват в базата данни. Много от тях носят оръжие. Други, оказва се, имат вече проблеми със закона. 
„За полицаите това се превърна в истинско Елдорадо, – разказвал Братън. – Всяко задържане приличаше на пакет царевични пръчици с изненада. Я да видим какво ще ми се падне сега? Пищов? Нож? А разрешително? Охооо, а на теб ти „виси” убийство!… Много бързо лошите момчета поумняват, започват да оставят оръжието си у дома и да си купуват билетче.”
През 1994 за кмет на Ню Йорк е избран Рудолф Джулиани. Той прави Братън шеф на градската полиция. В Уикипедия пише, че именно Джулиани пръв въвежда в практиката „Теорията на счупените прозорци”. Вече знаем, че не е така. Но заслугата на кмета е безспорна – именно той дава заповед тази стратегия да се развие в цял Ню Йорк.
Полицията заема принципно твърда позиция по отношение на дребните престъпления. Арестуват всеки, който пиянства и прави скандали на обществени места. Който хвърля празни бутилки. Всеки, който рисува по стените, прескача турникета в метрото или проси пари от шофьорите за миене на стъкла по кръстовищата. Всеки, хванат да пикае на улицата, заминава директно в затвора.
Нивото на престъпността в града започва рязко да пада – точно толкова бързо, колкото и в метрото. Началникът на полицията Братън и кметът Джулиани обясняват: „Дребните, незначителни на пръв поглед нарушения, служеха като сигнал за извършване на тежки престъпления”.
Верижната реакция е прекъсната. В края на 90-те изцяло криминалният Ню Йорк се превръща в най-безопасния мегаполис на Америка. Според мен „Теорията на счупените прозорци” е многостранна. Може да се приложи към различни области на живота – общуването, възпитанието на децата, работата.
*Текстът е откъс от книгата „Повратна Точка“ на Малкълм Гладуел.

Няма коментари:

Публикуване на коментар