Габровски „шоколад“ и господарски „кефове“ вместо награди за туристи от Добруджа

В балканския възрожденски град Трявна приключи поредният деветдневен екскурзионен пеши тур в Стара планина, осъществен от силистренски любители на природата – ученици и възрастни, водени по туристическите пътеки от дългогодишния преподавател по история Тодор Николаев, чийто опит в тази сфера започва през 1979 г. Групата бе ръководена от учителката Грета Михалева, която за шеста година е част от предизвикателството, преодолявано от добруджанци последователно в Пирин, Рила, Родопите и древния Хемус.

В името на възпитанието на младото поколение в любов към родните планински възвишения, природните гледки и екологичните моменти в сугубо житейски план. И така – за една седмица – стотина километра и часове наред в дебрите на планината – закрилница на хайдути и партизани. Но и хралупа за подостряне на здравето и настроението – по пътя към хижите „Тъжа“, „Мазалат“ и „Узана“; както и към върховете „Ботев“ (2 195 м), „Марагидик“ (1 889 м), „Исполин“ (1 523,4 м), и „Столетов“ с погледи към паметника „Шипка“ и връх „Бузлуджа“. А за предфинал – достойно потапяне в атмосферата на Соколския манастир, както и в етнокътовете „Етъра“ и „Боженци“.

С формален край – дълги разходки, наситени с кратки мигове в дъждовната като по поръчка Трявна. 

Където за снемане на напрежението от преживелиците по пътеките е „наградата“ от сергиите – господарски „кефове“ като кафе на пясък, захарни целувки, чорбайджийски бонбони, габровски „шоколад“ (всъщност, „пестил от сини сливи“) и др. сладости, рецептите за които за наша радост са запазени от дедите ни.

Тази година началото на т. нар. екскурзионно летуване бе в Габрово – един град на 155 години, който като селище има история, започнала от първите му колиби през 13-и век. После като пазител на проходите през Средновековието със статут на дервенджийско селище, в който влиза и изискването местните жители да нямат грижа за настаняване на османски военни гарнизони.

По-нататък става център на промишлеността с над 80 предприятия в края на 19-ия век, като първата княжеска придворна фабрика се нарича „Калпазанов“ и е с верую „Труди се, постоянствай, не бой се!“. Тя е за шаяк, сукно и гайтани, основана през 1882 г. За да има днес едно от най-будните ни населени места от годините на Възраждането своето колебливо икономическо развитие, гарнирано с характерен за повечето български градове демографски срив.

Габрово дава началото на светското образование в България с мощната за времето си и все още актуална Априловска гимназия, създадена през 1872 г. (първото новобългарско училище е от 1835 г.). 

Не е случайно, че първите ни просветни министри са габровци. В местния Исторически музей под формата на игра с 12 елемента в своеобразен пъзел децата и подрастващите участват, отговаряйки на въпроси с жокери по пътя към намиране на необявено по съдържание „съкровище“. 

Пътят към х. „Тъжа“ (1 520 м надморска височина), намираща се под връх „Марагидик“, тръгва от кв. „Острец“ на град Априлци и продължава три часа. Достатъчно за начало, защото, когато човек не е вървял цяла година с подобно натоварване, той има нужда да привикне към темпо, височини, а и към вървене в група. За отбелязване – хижата, която е най-близо до първенеца на Стара планина – вр. „Ботев“, няма стабилно мобилно покритие, но разполага с WI-FI зона – радост за притежателите на модерни телефони и др. подобни електронни устройства.

Толкова, колкото са необходими, за да се изтеглят едно по едно най-популярните български хора, изиграни вещо и с настроение начело с учителката Мира Стоянова. А на втората вечер – тяхно естествено продължение е концертът, осъществен с настроение от акордеонист от кв. „Острец“ с разнообразни песни: джаз-патриотични, македоно-одрински и политико-пиянски. 

Разбира се, когато престоят е двудневен, винаги има едни 7-8 часа (или колкото трябва, защото никой никого не гони), за да се отиде до вр. „Ботев“ (добрият стар „Юмрукчал“, от който в пет посоки можело да се чуе звън на чанове), а според някои при хубаво време бил виден дори Дунав. 

Естествено, както винаги, в групата има и един „дрийм тийм екстрийм“, който преборва умората и борбата с недостига на въздух, за да пристигне на скорост, удивлявайки тома неверниците със своя подвиг. 

Но най-важното е, че накрая всички се прибират доволни със самочувствието на победители над себе си и върховете. Е, с цената на пришки и синини по бедрата, които ще дадат отражение върху поведението им в следващите дни.

Други от групата решиха, че походът до „Марагидик“ стига, за да запишат в туристическите си досиета посещение до близки върхове, а трети се задоволихме с панорамна разходка, от която впрочем най-добре се виждат ввисочини, красиви пръскала и прочие местни „забележителности“. За всички, намерили време и желание – попътна дегустация на червени боровинки и малини, доколкото ги има в августовската жега.

На другия ден отново посрещаме слънцето в „Тъжа“ и с тъга я напускаме по посока х. „Мазалат“ в местността „Мандрището“ в Калоферската долина. Стопанисват я едни от най-любезните домакини, които може да се срещнат по българските планини, при това и двамата в младежка възраст. Пътят до нея е сред най-интересните места в този дял на Стара планина, защото открива разнообразни и спиращи дъха гледки.

След ден екскурзията продължава към м. „Узана“, където е най-голямата билна поляна с инсталиран постамент, отбелязващ т.нар. Географски център на България. Той е измерен през 1991 г., когато е поставен знак във вид на стилизирана форма на пирамида, оцветена в цветовете на националния трибагреник, отбелязващ средата на територията на страната ни. От 2008 г. обектът е включен в Националното туристическо движение „100 национални туристически обекта“.

Намирайки се в този район на планината, е непростимо човек да пропусне да изкачи вр. „Исполин“.

Защото от него се открива широк поглед в няколко посоки, вкл. и към историческите светини – вр. „Столетов“ („Св. Никола) и вр. „Бузлуджа“, достатъчен повод за Тодор Николаев да изнесе открит урок, посветен на 139-ата година от битката между армиите на руснаци и османци, на която е посветен паметникът, известен като „Шипка“.

Сигурен съм, че в спомените на туристите, посетили х. „Узана“, ще остане и посрещането от страна на пременената в народна носия Милена Ботева от с. Арманите, която от 15 години стопанисва една от най-старите у нас хижи, защото нейната питка, поднесена с тържествена реч, е не само вкусна, но и символ на приятелството и плодородието. Жалко само, че пустият планински вятър не позволи на групата да произведе и другата интересна атракция – т. нар. лагерен огън, за да се отпусне душата туристическа в песен, танц и др. занимания, останали като традиция във времето и пространството.

И отново на път – към прохода „Шипка“, където е поредната „спирка“ в екскурзията. Покрай прозяващи се крави, щастливо размятащи опашки; през бавно движещи се стада от овце, пренощували на открито в импровизирани кошари, и сред изсушени от августовския пек треви. Случва се обаче да премине човек и през уникални природни скулптури, образувани от паднали или поразени от гръм дървета. Една от композициите е нещо като естествен портал, през който се промушваш като под планинска „триумфална арка“, за да я запомниш завинаги.

Пътьом е и една „добра среща“ – с други туристи от Силистра – представители на „Екоклуб Силистра“.

Пътуващи в един от последните си екскурзионни дни в обратна посока – към „Мазалат“, а после и към родния град. Поне четири са тази година туристическите групи от Добруджа, самоорганизирали се, за да бъдат за няколко дни част от планината и нейния неповторим въздух.

Сутринта „Мазалат“ и районът са облечени в непрогледна мъгла, създаваща впечатление за някаква тайнственост, предизвикваща въображението да „види“ очертания на несъщeствуващи орки (създания, които често са използвани от злите сили като войници). После мъглата отстъпва от позициите си, за да освободи пространство за слънцето, за да целуне отново и отново върховете и билото на планината.

И в миг насреща, между перките на ветрените генератори изплуват двата монумента – паметникът, известен като „Шипка“, и онази величествена чиния, изградена с толкова голям бузлуджански мерак да бъде идеологически символ, видим отвсякъде, но станала непотребна по повелята на политическите трансформации, така характерни за нашите географски ширини. За да се превърне в един от десетте обекта от този род на планетата, посещаван с върло любопитство от туристи от цял свят, без да платят и пукнат лев за сеанса.

За да се начудят на градоманщината ни в минало време и на липсата на умения понастоящем изграденото да се ползва, ако не по първоначална същност, то поне по последвал я икономически интерес. Друг е въпросът, че около скапващата се сграда с изчегъртана грамаданска петолъчка отдавна няма градини от макове и рози. Дори около двете прегърнали се факли-сестри е разруха. За сметка на това наоколо две поколения от конски табун пасат спокойно и си вършат необезпокоявани…работата в подножието на партийното НЛО, изоставено като позив, чието мастило е изтрито от времето, за да не се чете написаното в него.

А иначе наблизо са два уникални и достолепни паметника. 

На Хаджи Димитър и на неговите съратници хайдути – общо 128 души от цялата страна, та чак от днешни Бесарабия и Македония; и на първите социалисти, начело с Димитър Благоев, сложили основите на лявата идея в България, използвайки през лятото на 1891 г. „под прикритие“ отбелязването на годишнината от краха на четата. И тук историкът Николаев не пропусна поредния си открит урок за първото в българската история партньорство между двама славни войводи (другият е Стефан Караджа), на практика създатели на българската народна войска.

Разбира се, паметникът на вр. „Св. Никола“, символ на победата в защитата на Шипченския проход през м. август 1887 г., е основен акцент в района, поради което заслужи и обстойна обиколка, както на експозицията в самия обект, така и на „Орлово гнездо“, на паметника в памет на Александър Втори, и на другите съпътстващи го паметници, вкл. и този, под който лежат костите на командири и бойци на няколко славни полка от руската войска.

От няколко години край пътя на прохода „Ротари клуб“ Габрово вее знамената на сегашни европейски държави, чиито представители са били заедно с българското опълчение и с руските войни в последната руско-турска война, чието отбелязване като Национално честване „Шипченска епопея“ предстои на 27 август т.г. с разнообразна програма, вкл.с възстановка на боевете източно от Паметника на Свободата.

И, ето, вече сме на финалната права – групата е центрирана в Трявна.

Един малък град, дал на България големи имена, сред които баща и син Славейкови, Ангел Кънчев, майсторите от Тревненската школа и други славни възрожденци. Къщата на бедния търновец Петко Рачев Славейков, женен за богата тревненка, майка на голямата му челяд – творци, министри и др., е задължителен за посещение обект.

През 1849 г. още невръстен, но вече гонен от владиката в престолнината, синът на Рачо калайджията, идва в Трявна – тогава село с 500 къщи, за да преподава четмо и писмо в т.нар. старо школо – днес музей и място за различни експозиции. Проявява се и като новатор – пръв въвежда гимнастиката и обучението по музика в школската програма.

Родоначалникът на шлагерите, днес наричани „стари градски песни“, в цариградския си период редактира 20 вестника и 4 списания, а в следосвобожденския период е председател на две народни събрания в царска България. Двама от синовете му са министри, един е пръв преводач на Уилям Шекспир на български език, защото е сред завършилите Роберт колеж в Цариград.

А Пенчо Славейков – като малък беладжия, току що излязъл от юношеството – осакатял, за да стане после уникален поет, заслужил номинация за Нобелова награда, но не доживял, за да я получи. За отбелязване – един от основателите на кръга „Мисъл“, чиито издания са печатани включително в Тутракан. И, независимо от недъга си, заслужил вниманието на Мара Белчева – първата българска поетеса и първа красавица в царството.

Друг интересен за туристите обект в Трявна е Даскаловата къща, свързана с лeгeндa зa oблoгa между cтaрия мaйcтoр Димитър Oшaнeцa и младия калфа Ивaн Бoчукoвeцa, осъществен през 1808 гoдинa. Тoгaвa зaвършвa cтрoeжът нa къщaтa нa бoгaтия трeвнeнcки търгoвeц нa гюл и кoпринa хaджи Хриcтo Дacкaлoв.

И двамата резбари сътворили уникални слънца (съответно юлско и майско) на таваните в две от стаите в рамките на 6 месеца, без да се знае какво твори всеки от авторите им. Накрая по-опитният победил, а калфата станал майстор, но творбите на двамата и днес са сред шедьоврите на това изкуство, сложило началото на прочутата Тревненска школа. Пo тaзи лeгeндa прeз 1927 г. пиcaтeлят Рaчo Cтoянoв пише дрaмaтa „Maйcтoри”, a пo-къcнo кoмпoзитoрът Пaрaшкeв Хaджиeв – oпeрa cъc cъщoтo имe.

Както винаги, всяко начало има и край, с който се слага точка на начинанието, в случая наречено екскурзионно летуване, с надеждата, че успешно са съчетани полезното изживяване с приятното преживяване. Най-често съхранени като скъп спомен в непреходната човешка памет, а напоследък и запечатани ако не завинаги, то поне задълго във фотокамерите. А завръщането в Силистра ли? То е една отделна история – защото пътуването с влак от/за "най-северния север" е „друга екскурзия“ – дълга като протяжна добруджанска песен, разнасяща се безспир от предбалкана през Лудогорието, та чак до Дунава.

Слава богу, все по-жизнерадостна, предвид сравнително приятните условия в българските влакове, тръгнали заникъде, всъщност за „ъгъла на географията“, където по традиция, независимо от часа на пристигане, ни чакат най-близките ни хора, тръпнещи да чуят разкази за подвизи по върхове и била, където се срещат ветровете, за да пресъздадат истории за чудни и неповторими преживявания.

Йордан Георгиев

Габрово-Трявна-Силистра