На Иван Занов - главен учител в ОСУ "Дръстър", председател на Клуба на учителите по история и на Дружеството на краеведите, се падна честта да произнесе специалното слово пред паметника на Васил Левски в Силистра по време на най-масовото поклонение в крайдунавския град в чест на Апостола на Свободата. Част от него е есето "За него", което предлагаме назаем от профила на Занов във Фейсбук.
Ние, съвременниците, толкова много сме свикнали с прозвището на Левски – „Апостолът на свободата”, че едва ли някой, извън професионалните исторически среди, смята, че то не е присъщо за Него. Всъщност, проф. Иван Стоянов, повдига завесата, като уточнява, че през 1872 г. в Прага е издаден биографичен очерк за Джузепе Мацини със заглавие „Апостолът на свободата”. Post factum, това наименование се прехвърля върху Левски и никой не го оспорва.
Знанието ни за Дякон Левски е нашата еманация от ранно детство. Редом с приказките, всяко българско семейство, поне веднъж годишно, разказва на детето си за Този необикновен българин. Така постепенно образът му става скрит свидетел и съдник на многообразните ни житейски прояви. Левски е явление в живота на поколения българи и затова ни е много скъп. Често може да се прочете, че всяко връщане към Апостола е равнозначно на свещенодействие, както и сравняването му с Христос. Тази алюзия е безпочвена, защото Левски е реалната историческа личност, а за другия няма историческо свидетелство. Левски фокусира в себе си надеждите български, а Христос се приема с вяра.
Апостолът дръзва да промени мисленето на хората около себе си. Социологическият анализ на членовете на комитетите доказва, че Той успява да привлече видимо противоположни социални интереси. Акад. Николай Генчев сочи, че „от 1001 комитетски членове 286 произлизат от средите на търговско-промишлената буржоазия, 7 са едри буржоа, 271 селяни, 15 души чираци и калфи, 17 чиновници, 96 учители, 95 свещеници и монаси и 214 с неопределен социален произход.” От посочената статистика е видно, че в комитетите членуват българи, които има какво да губят. По късно, в дните на Април`1876 тази тенденция е същата – състоятелните, а не бедняците, искат своята свобода.
В тази връзка като неразгадан до сега рефрен звучи написаното в тефтерчето от Левски: „Народе????”. Много автори са се упражнявали върху този текст и хипотезите, изказани по него клонят все в една и съща посока – Левски е разочарован от народа си. Позволявам си да не приема тези разсъждения и да изкажа обратната теза. Това преекспониране в негативен план няма нужните доказателства. В личен разговор с вещи учени по въпроса за значението и информацията, която носи употребата на въпросителния знак, се достигна до интересни съждения. По начало, въпросителния знак рядко има функция на отрицание или да изрази съмнение. При положение, че въпросът е риторичен, то той е поставен в контекста на останалите текстове в тефтерчето. Риторичният въпрос може да не изисква отговор, той е отношение. От тази гледна точка може да се приеме, че Левски ни съобщава нещо много важно – народът не може да се упреква. Има и друг нюанс – значението на въпроса като диалогичност.
Въпросът винаги е за двама, за две страни – човек търси отговор и това е положително. Тези четири въпросителни знака може и да изразяват прекомерна емоция. По-моему, зададения въпрос означава, че и Той е в нещото, не може да е отвъд нещото, сиреч когато е написал въпросителните знаци, значи и Той е в нещото. Въпросителният знак запълва това, което не е казано. При незавършеност на изречението, въпросителният знак го довършва в определена посока. Така Дяконът ни оставя закодиран текст. Ако Левски беше написал вместо въпросителните знаци, точка или „Народе.”, то това със сигурност би означавало отчужденост. Употребата на въпрос е съпричастност или най-малкото, този, който го използва, не е лишен от безразличие.
Уважавайки своя народ с всичките му предимства и недостатъци, Левски се отдава на заветната цел – извоюване на свобода истинска. Когато анализираме действията на Апостола, често подхождаме традиционно и еднопланово. На научните среди са известни неговите уклони към централизация на Организацията през лятото на 1872 г., но масовия читател не е запознат с тази важна особеност. Мое скромно мнение е, че именно налагането на личната воля предизвиква кризата във Вътрешната революционна организация. Осмелявам се да изкажа мнения, формирали се след дълги проучвания – Левски изпреварва Стамболов в прилагането на диктаторските методи. Нещо повече – Той сам се отчуждава от революционните среди.
Давам си ясна сметка, че с тези два извода предизвиквам гнева на публиката, но има две писма на нашия гениален политик, които не са в негова полза. В едното Левски нарежда „всеки член по-скоричко да гледа да принесе Десятъкът си от всичкото си имане”. Става въпрос за десятък, който е натоварен с много негативно възприятие от векове. Друг начин обаче Левски не вижда, за да се сдобие Организацията с толкова нужните пари. Така започва една настройка срещу Него и крачката към предателството се скъсява. Най-доверения му човек – Данаил Попов, пише на Каравелов на 3 октомври 1872 г.: „Всичко е, че той (Левски) иска само неговия глас да се чува ... – затова не трябва никак да му давате повод за такива своеволия, защото тези негови своеволия ще допринесат големи разстройства на много места.”
Изказаното становище не хвърля сянка върху величието на Дякон Левски. Той е свободният в робската действителност, който създава с неповторима историческа интуиция една максимално реалистична програма за придобиването на българската свобода. Неговият възглед ,че българите трябва да се развиваме самостоятелно и със собствени сили да извоюваме освобождението си , е многократно потвърден от последвалата историческа съдба на българското развитие – от Освобождението, че и до днес.
Поклон пред светлата памет на Дякон Игнатий, Васил Левски!
Иван Занов (на снимката е най-вдясно)
Няма коментари:
Публикуване на коментар