Отмъстителят Хайдут Янчо
Tази история е
една от най-потресаващите драми в хрониките на кръвното отмъщение. Една българска
вендета, разиграла се в тъмните години на турското робство. Води се Кримската война. Конфликтът е
между Русия, от една страна, и Турция със съюзници Франция, Британската
империя, Сардинското кралство и Графство Насау. През март 1854 г. руските
войски форсират Дунава и се съсредоточават в Северна Добруджа. През май
обсаждат Силистренската крепост. В края на същия месец започва прехвърляне на
англо-френски части във Варна, която става главна база за действие срещу
Кримския полуостров. До началото на юли французите са вече 50 000, а
англичаните - 20 000. В края
на лятото е организирана разузнавателна експедиция, която да обходи местностите
между Русе и Силистра. Тръгват трима френски офицери с местни водачи, охрана и
обслужващ персонал. Групата минава през Тутракан и стига село Сребърна. Тук
среща бакалина Стефани, грък, родом от Бургас. Отваря се дума за някой си Янчо,
който живеел наблизо и бил страшен човек. Стефани категорично отказва да ги
заведе при него. Домът му е прокълнат,
кръсти се елинът. Там обитава смъртта, с ужас в очите, добавя той. Чужденците
обаче отиват на гости на мистериозния Янчо. Виждат здрава ограда, обиколена с ров. Зад нея - широк двор,
застлан с плочи. В дъното - къща. Пълна тишина. Мяркат се сенките на две жени.
Младата кърми дете. Само оседланият жребец нарушава хармонията на този застинал
свят. Тук, в мъртвия дом, пришълците чуват житието на „светия разбойник” Янчо. Баща му бил изкусен рударин в Търново.
Видинският паша го направил управител на мините край Сребърна, където се родило
момчето. До 18-годишната си възраст Янчо прекарал в Карлуковския манастир.
Сетне се прибрал в бащиното имение“ Караорман”. Водил волен живот сред табуни
коне, песни и хора. Дните му били осветени и от една голяма любов. Когато баща му починал, Янчо се върнал в
Сребърна и решил да се задоми с изгората си Мария. Венчавката трябвало да стане
в Разград, а веселбата в селото. Едно мислил Янчо, но друго била отредила
съдбата. Свещеникът ги благословил и цялата сватба потеглила за трапезата.
Всичко било
наредено, не бил предвиден само пашата, който пътувал от Видин за Силистра. За
конак неговите хора посочили къщата на младоженците. Събитията се развили с
шеметна бързина. Пашата изпратил Янчо уж по „царска работа” в Силистра. После
предложил на Мария да приеме исляма, като й обещал най-личното място в харема.
Тя отказала. Турчинът я изнасилил,
отрязъл й езика, извадил й едното око. Така я намерил Янчо - озлочестена, онемяла, полусляпа и полудяла.
На вечно мълчание насилниците осъдили и майка му. Българинът се заклева в хляба и солта, в кръста и сабята, в
костите на баща си и честта на рода си, в спасението на душата си, че злото ще
бъде стократно отмъстено. Заклева се в Бога и Дявола! От някакъв унгарски офицер Янчо купува два
шестстволни пистолета, най-модерна направа. С друг немец пък разменя кон срещу
карабина. За себе си избира жребец от табуните на Караорман. Накратко - Янчо се
венчава за оръжието. Ще вдига кървава сватба!
Първо ликвидира
пашата, който става началник на Силистренския гарнизон. Отвлича го, убива го и
отрязва показалеца на дясната му ръка. Пръста, с който е ослепил Мария. Сетне
идат жертва подир жертва, смърт подир смърт. Силистра, Шумен и Видин е
страшният триъгълник на Янчовата вендета. Поробителят настръхва. В столицата на падишаха дават за главата му
12 кесии с жълтици. Пред французите Янчо казва, че досега е отнел 35 живота.
Знакът винаги е един и същ - показалецът на дясната ръка. Показалецът, сочещ
мъст. Хайдутинът реди трофеите в зловещ гердан
от човешки пръсти, който заедно с детето, родено от жена му, не бива да му дава
покой. Стократна разплата! Ни повече, ни по-малко! Тази история е разказана в книгата „Сватбата
на Хайдут Янчо”, която излиза в Браила през 1863 г. Със средства на благодетеля
Скарлат Войводов тя е отпечатана в Румъно-българската типография на Христо
Ваклидов. След текста е
отбелязано: „Съставена от I. Laprade”. И отдолу: „Преведена от едного
Българина”. Загадъчен автор и
загадъчен преводач. Според историка Димитър
Страшимиров автор на повестта е французинът Пиер Марен Виктор Ришар дьо Лапрад
(1812-1883). Той дебютира като поет през 1839 г. През 1845-1846 г. предприема
исторически проучвания в Италия. Връща се, награден е с Почетния легион и от
1847 до 1861 г. ръководи катедрата по литература в Лионския университет. През
1858 г. е избран за член на Френската академия.
Нито едно от
многото му имена не съвпада с буквата I, вероятно печатна грешка. Съвпада обаче
подписът Laprade, от чието име се води повествованието. А кой е преводачът, скрил се зад „едного
Българина”? За щастие той е оставил и инициалите си - И. И. М., които са
закодирали името Иван Иванов Мънзов (1842-1918). Когато се хваща с превода,
Мънзов е неопитен, наскоро е завършил букурещката гимназия „Св. Сава”. Справя
се обаче достойно, въпреки че текстът е далеч от съвършения превод. За Мънзов
не е била важна „високата литература”, а проблематиката. „Сватбата на Хайдут Янчо” подготвя
българския дух за въстанието през 1876 г. Възрожденецът Пандели Кисимов
разказва за една неочаквана среща между група четници и двама селяни, баща и
син. Войводата вади няколко книги и се обръща към момъка: „Тъзи е Хайдут Янчу,
тъзи е Райна княгиня, тъзи е Стоян войвода... И утре да додиш тука пак на туй
място и да ми разкажеш какво става в село и какво правят турците”, заръчва
комитата. Над празни софри и пълни
револвери е четена „Сватбата на Хайдут Янчо”. Осанката на отмъстителя с калпак,
бялариза, везан елек и силях - цяла оръжейна, е нажежавала въздуха. Изопвала е
нервите. Възпламенявала е чувствата. Димитър Страшимиров пише: „Кой не помни за
тоя чудесен Янчо! Кой революционер от миналото не е треперил, докато не изчете
докрай неговата страшна история! Кой не се е кръстил в бунтовната идея само
чрез него!”
Ординарецът Лев Толстой се целил в
барутните погреби на Меджиди табия.
Толстой гърми по Меджиди табия
Бойното кръщение
на Лев Толстой става по времето на Хайдут Янчо. В Кримската война (1853-1856)
знаменитият писател участва в обсадата на Силистренската крепост. Толстой е
ординарец на командващия артилерията, стои на походна каруца пред палатката и
наблюдава с далекоглед. „От
тази височина - хроникира той - се вижда градът, крепостта, малките фортове на
Силистра като на длан. Чуват се топовни и пушечни гърмежи, които не престават
нито денем, нито нощем. С помощта на зрителна тръба могат да се различат
турските войници...Всяка вечер и всяка сутрин аз стоя на моята каруца и по цели
часове гледам.” Толстой наблюдава главно
Меджиди табия, която е ключова точка в отбранителната система на Силистра. Този
форт е шестоъгълно построение с високи, излизащи от дълбок ров стени, с бойници
и три бастиона. В затворена дъга са
разположени помещенията на казармата. Във второ ветрило са подредени дългобойни
оръдия. В двата края на овала има изолирани помещения за запазване на барута
сух. Лев Толстой е против насилието, но кръвта
му кипи. От време на време оставя далекогледа, грабва пушка и стреля по Меджиди
табия. Иска да улучи барутните погреби и да взриви крепостта.
РОСЕН ТАХОВ
Няма коментари:
Публикуване на коментар