понеделник, 3 октомври 2016 г.

Кой възвърна Южна Добруджа към Отечеството през есента на 1940 г.?



Този текст е отпечатан в съботния брой на в. „24 часа” – 01. 10. 2016 г. 
Проф. д.и.н. Георги Атанасов от РИМ Силистра

В изпълнение на Крайовската спогодба от 07.09.1940 г. на 01.10.1940 г. Южна Добруджа окончателно е присъединена към Отечеството – събитие без аналог в Новата българска история през ХХ в. Без аналог, защото ХХ в. е белязан от серия провали на българската външна политика свързани със загуби на територии, население, ресурси и национален потенциал – една тенденция продължила и през ХХІ в. 

Причината е в българската политическа класа, която се оказа далеч от висотите на българския народ, на българската интелигенция, на българския търговско-промишлен елит, на българското войнство и офицерство. Действително българката роди, отрасти и възпита цялата палитра строители на нова България – селяни с пословична трудолюбивост, учители с висок морал, интелектуалци с високо европейско образование (за разлика от сега, масово се връщаха и реализираха в Отечеството), успешни фабриканти, изключителни офицери-родолюбци, но относно политическата класа – неуспеха е видим. 

Не че последните бяха зле образовани или национални нихилисти, не че нямаше изключения като П. Каравелов, К. Стоилов или Ал. Малинов, но възможностите им за ефективна политика, особено във външнополитически план бяха силно ограничени, направо кастрирани. Главната вина за това носи Ст. Стамболов, чийто политически хоризонт и успехи имаха къс небосклон – в по-далечна перспектива достиженията му се разпиляха. Имплантирането на Фердинанд (грешка призната от Стамболов на смъртния му одър, която не отменя и този провал) бе своеобразна бомба със закъснител, разпиляла целеустремения дух на българското Възраждане.

Фердинанд успя да изведе на показ най-низките страсти на българския политически елит (снишаване, лакейство, ласкателство), да го обязди и насочи там, където той желае, където диктува чуждата му кръвна банка, обикновено в посоки противоположни на българския дух и българския национален интерес. 

На практика десетилетия наред един човек решаваше българските приоритети. Партии и министри, подменяни периодично с по-послушни, бяха само един жив фон, манипулиран и насочван в „правилните посоки”. При такава реалност, при такава едностранно насочена външна политика с грешно подбрани съюзници-ментори, как да се избегне унижението от националните катастрофи, свързани със загуби на изконни български земи? 

През 1913 г. загубихме Силистра, наскоро след това загубихме Одринска и част от Беломорска Тракия, части от Македония и Южна Добруджа. През 1918 г. и 1919 г. с Ньойския договор се лишихме от цялото Беломорие, от почти цяла Македония, от Западните покрайнини, задълго от Южна Добруджа. Да не говорим за обезбългаряването на цели територии обитавани от българите от Средновековието, от стотиците хиляди жертви по бойните поля, от пословичните като суми репарации и пр. – духът на две поколения българи бе прекършен.
На този тъжен и потискащ фон възвръщането на Южна Добруджа през 1940 г. бе светло изключение, което трябва внимателно да се анализира и експонира в публичното ни пространство. И то задължително, защото през последните години оптимизмът в него залинява, а външнополитическите реалности не будят особен ентусиазъм. От дълго време се налага догмата, че възвръщането на Южна Добруджа е дело главно на цар Борис ІІІ (името на изключителния ни външен министър Ив. Попов е замъглено) и дипломацията на Хитлер. 

А това е само част, дори и периферна част от историческата истина. Известно е и добре документирано, че на конференциите в Техеран, Ялта и Потсдам тримата големи Сталин, Рузвелт /Труман/ и Чърчил /Атли/ императивно решават, че всички мирни договори и съглашения под егидата на фашистка Германия стават невалидни. Ако действително Крайовската спогодба бе под германски патронаж, тя щеше да увисне в дипломатически план през 1945 г., но това не се случи. Не се случи, защото зад спогодбата през 1940 г. застанаха още Съветска Русия и Англия, което я предпази от денонсиране в Потсдам през 1945 г. САШ по начало не одобряваха анексирането на Южна Добруджа още през 1919 г. Прочее, нагледна илюстрация, че многовекторната външна политика (виж Крайова) е много по-резултатна и най-важното, цели се в далечни хоризонти, за разлика от едновекторната – виж Ньой!

Тази експозиция обаче е малка част от истината за възвръщането на Южна Добруджа. На първо място е безспорно, че присъединяването на Ю. Добруджа към Румъния бе посрещната от българската население крайно негативно и с нестихващо до 1940 г. противопоставяне във всичките му форми – явни и неявни, видими и невидими. Да започнем от масовия бунт на алфатарци през 1918 г., предвождан от забележителната, но малко известната фигура на баба Драгана (Мъжката Драгана!), които не допуснаха цял месец овладяването на кметството от румънската администрация. Дори натискът на офицери от англо-френската мисия дълго не даваше резултати. Да преминем към въоръжените чети на ДРО и ВДРО, ръководени от Дочо Михайлов, Д. Дончев, Ст. Боздуганов и др. при това в една равнинна степна територия, най-малко подходяща за въоръжена съпротива, иначе продължила над 20 г. 

Насилия, масови погроми в Старо села, Белица, Крушари, Сребърна и пр. с арестувани и изтезавани само през 1936 г. над 1300 души и осъдени около 400 също се вписват в тази съпротива. Още по-ефективни бяха на прав поглед мирните и легални пробългарски мероприятия на градската интелигенция в по-големите градове, които поддържаха българския дух. Решаващо бе обаче масовото решение на добруджанци да не напуснат родните си места, въпреки че като цяло бяха лишени съзнателно от вертикал – българските учители, свещеници, административния и силовия апарат изцяло бяха подменени с румънски още 1918 г. и такива си останаха до 1940 г. Не помогна и апликирането до всяко голямо българско село на румънско, населено с куцовласи от Македония, на които бе предоставена част от земята на българските семейства. 

Колаборационизмът на българите в Добруджа с румънската власт бе рядко явление, а смесените бракове – изключение. Тук несъмнено се налага аналогът с процесите, които протичаха по същото време в Одринска и Беломорска Тракия, както и в Македония. Огромни емигрантски вълни от тези изконни български земи през 1914 и 1918 г. се насочиха към България – Бургаско и Варненско бяха залети с бежанци от южна Тракия, София и Софийско с бежанци от Македония. Специално в Македония част от българите, подложени на неспирен терор, се сърбизираха, други македонизираха и създадоха даже нова нация. 

Изобщо българският етнически характер на тези територии бе поставен под въпрос с частичното им обезбългаряване между 1914-1944 г. В Добруджа като цяло това не се случи, като изключим разбира се изключенията. Според статистиката от около 400 000 българи в Добруджа емигрират на юг около 35 000 – т. е. под 10%, което осигури доминацията на българския етнос в цяла Добруджа и категорично в южната й част. В Беломорието и Одринско съотношението е точно обратното! Македония е друга – болна тема, където като българи официално се декларират под 10% от българите! 

Тази упоритост на добруджанските българи, съпротивата им във всички форми, предотврати денационализацията на този изконно български край, матерната територия на българската държавност. Прочее, тъкмо това е главната причина за присъединяването на Добруджа към Отечеството през 1940 г. При променената международна обстановка в края на 30-те години не можеше да не се отчете, че една земя компактно населена с българи, напълно запазили своята национална идентичност продължава да е в границите на друга държава. 

Всичко останало, Борис ІІІ, Хитлер, изключителният ни външен министър през 1940 г. Ив. Попов, Молотов, Рибентроп и пр. е вторично. Дори емблемите на национално-освободителното движение като Д. Михайлов, д-р П. Вичев, Ст. Боздугатов, Ас. Айдемирски (нито един от тях не се споменава на официалните мероприятия на 2 юни?) имат вторичен принос на мащабния фон на запазения български етнически характер на областта между 1913-1916, 1918-1940 г. 

Тъкмо това провали „начертанието” на дясната румънска политическа класа и нейния водач Ал. Вайда-Воевод който през 30-те години издигна доктрината, че малцинствата в Румъния няма нужда да се избиват, защото общественото мнение в Европа може да се възпротиви – „ще създадем такива закони, че самите малцинства ще си вземат парцалите и ще си отидат”. Българите в Добруджа обаче не си отидоха и с това подпечатаха Крайовската спогодба.

Няма коментари:

Публикуване на коментар