сряда, 5 октомври 2016 г.

Нова среща на махалата в Добротица под надслов „Не в МОЛ-а, а в пионерската дружина моето детство мина“

За втора поредна година в края на лятото в Къща за гости Добротица бе проведена любопитна, самобитна и мила проява, обединяваща емоциите на хора от няколко поколения с общо минало, прекарано в родното село. Един хубав повод за домакина на събитието – Тодор Опрев, да приеме гости, за да им даде възможност да си създадат настроение, развихряйки фантазията си чрез отварянето на виртуалната кутия със спомени. За да има продължение миналогодишната среща на махалата от ул. Добруджа“, наречена Да прегърнем нашето босоного детство.


Този път идеята бе подплатена и с богата фото изложба, представяща намeрението, озаглавено „Не в МОЛ-а, а в пионерската дружина моето детство мина“. Къде на шега, къде наистина, присъстващите надникнаха зад паравана на отминалите години, за да се видят боси и с ожулени колене, но щастливи в младостта си.
 
Кратък прочит на онова време направи Стоянка Белева, чиито фактологични спомени на някогашен дружинен ръководител и учител, кметски човек и дългогодишен общественик освежиха пространството в най-новата придобивка на село Добротица.

В свой стил – запазена поетична и патриотична марка, Величка разчуства участниците в т.нар. втора среща на махалата, подобно на предишната от миналия август: „Нали помните как играехме всички заедно – не по прашни калдаръми, а на прашния мегдан пред поповата къща. После – в изкопаните основи по зидовете на етажа. Сега на това място е красив осветен парк. Но я няма онази детска и младежка глъчка. Липсва оня фин прахоляк, от който майсторяхме бостанче с динче. А пък от калта хвърляхме в реката, за да завали дъжд и белким ни разхлади в горещини като днешните.
 
Онова време за нас беше светло и красиво, безгрижно, волно, задружно и игриво. Включително и в детската организация, известна тогава като „Септемврийче“, където в освободената от румънска окупация Добруджа ни учеха на другарство и взаимопомощ, на почит към възрастните хора, както и на труд.

А пък в махалата си имахме „демократична организация“, в която участваха всички. Само някой да предложи хубава идея за игра или за разходка в гората, и всички вкупом я одобрявахме. Ох, тази гора…горната – до училището, където повече от училище ни водеха, и долната…За голямата, до дядо Минковата дупка трябваше организация, и непременно се отиваше с момчетата – те напред, ние – момичетата, след тях.

Като тръгнехме – от времето за кокичета и минзухари, минавахме през синчец и кукуряк, теменужки, съсънка и после докато дойде време за ония ми ти чудни божури около 24 май, когато са и дните на сбора на селото.

Боже, такава красота от зелена гора и сред нея – поляна с цъфнали алени божури…никъде повече не видях подобна картина – красива и романтична. За цветя ходехме дотам, но и за билки, и за жълъди, както и на залесителни акции. И все заедно., т.е. колективно, сега го наричат „работа в екип“ и осъществяване на „проекти“.

Тогава всеки с родителите си отивахме на голямата нива на ТКЗС-то – наредени на чакъма с житото, боба, царевицата. А и на бостана с ония ми ти дини, където най-едрите все ги изпускахме, за да ги изядем на място в  росата. И никой нищо не ти казва – дете си – не крадеш, не лъжеш, изтървял си неволно пустата му диня и си я консумирал заедно с другите деца. То това ни беше и платата, дето се вика…
Ами като дойдеше тогава светлият празник 9 септември току преди новата учебна година…Току що са обрали бостаните, мазите и дворовете пълни с дини, а вече почти е узряло и онова чудно грозде, наречено „болгар“, дето го имаше само в кооперацията.

А помните ли онази обща трапеза след манифестацията под големия й сайвант…Трапеза с печено агне и накрая грозде за десерт. Яж до насита и играй на воля. После хайде на хорото, всички – и малки, и големи. Весело, задружно…

Добре дошли в своеобразния наш Антимов хан, в какъвто от две години сме превърнали Къща „Добротица“, за да развържем спомените и да отпуснем душите, за да се повеселим. И да си пожелаем здраве – на нас и на децата, където и да са вече у нас и по света…“
 
Какво му трябва на човек – една софра и хора около нея, които говорят на общ език, имат приблизително еднакво настроение и си желаят доброто, за да си помечтаят бъдещето им да бъде толкова хубаво, колкото добро им се струва далечното минало. И да стиска палци всички да са живи и здрави за следващата среща в махалата, за да бъде реализирана поредната идея в приятно изкарване на последните летни дни.


Няма коментари:

Публикуване на коментар