неделя, 28 декември 2014 г.

За безхаберието, демонстрирано от повредения чип на родния ни човешки материал

     
Празничните дни са едни от тези моменти през годината, когато се показват автентичните ни запаси от страсти и излизащи от храстите запаси от контрасти в нашето поведение. И особено това си проличава в кръчмарска обстановка, независимо дали става дума за елитен бар или за евтин квартален пъб. Защото и на едното, и на другото място се случва човек да попадне сред хора, които се  мислят за пъпа на света, дори и за автори, притежаващи запазената марка на номера на китайката.
                Последна коледна нощ за 2014 г. Късна разходка из осветената дунавска градина в Силистра, преди вандалите да са посегнали на новите лампи. Радваш се на красотата, но в един миг замръзваш и наблизо чуваш приятна музика да гали ухото ти, канейки те да я усетиш наживо. Мисъл те прострелва като стрела на австралийски абориген: „Колко малко заведения в Силистра вече предлагат „жива свирка”, както биха казали в Сърбия?” Колко му е, натискаш бутона на асансьора и тутакси се вписваш в атмосферата на празника на публичното място.
Минута – две за адаптация. Още десет, за да свикнеш с осветлението и да размениш някоя и друга прегръдка с други като теб, дошли да се сгреят и да изпитат удоволствие от досега си с познати и обичани песни, изпълнявани от певци, които за пръв път виждаш в живота си. Тц, никой не те отразява, за да те попита какво ти иска душичката – добра дума, музикална стрела или едно питие по избор – на настроението и на съдържанието в джоба. Чайче, например, защото му прилича по това време. С ясното съзнание, че по празници кръчмарите не харесват клиенти, които не пият на корем, не поръчват като за световно и не плащат все едно са братовчеди на най-големия и щедър богаташ оттук до края на света.
Поръчката все пак е приета – да речем – с усмивка, макар и в погледа на младежа да се чете „едно наум”. Вече си подготвен за чая и си мислиш – дали не бе добре да поръчам и нещо горещо към него…Да, ама след малко сервитьорчето идва и те отрезвява – „Машината е изключена – чай няма…” Ново 20! Кръчмарите у нас, както е известно, никога нямат под ръка кана за сгорещяване на вода и не познават функциите на микровълновата печка; не са чували за уреди като тостери за печене на хляб, а при тях никога скарата не е включена за подобна „екстра”, струваща поединично на цената на цял хляб.
Както и да е – позната и мила, но уродлива родна картинка, озвучаваща кръчмарското гостоприемство – тук кавичките са задължителни. Върхът на сладоледа обаче е, че има и продължение на сценката – „Трябва да платите пет лева за програмата”, започнала преди повече от 3…часа, както разбираш по-късно от афиша на  входа три етажа по-долу. Малка подробност, че подобни „неща” се пишат с малки букви, а, както е известно, българинът дребнобуквието не го чете дори в договорите си с приносителите на услуги.
Не ти остава нищо друго освен да благодариш за чая, т.е. за студения душ на отказа да бъдеш обслужен като бял човек, и да си тръгнеш горд и недостъпен като леден къс от айсберг, тръгнал на пътешествие от Северния полюс към Антарктида. И да излезеш да подишаш чистия въздух, загърбвайки безхаберието, резултат от повреда в чипа в разкапващия се от безкултурие наш роден човешки материал.
И чак вкъщи ти идва наум, че точно тук някой ти дължи един неголям по размери хонорар, останал неплатен за иначе добре свършена работа в нечия полза.

Халал да им е. Честита нова година!

Няма коментари:

Публикуване на коментар