Празничните
дни са едни от тези моменти през годината, когато се показват автентичните ни
запаси от страсти и излизащи от храстите запаси от контрасти в нашето поведение.
И особено това си проличава в кръчмарска обстановка, независимо дали става дума
за елитен бар или за евтин квартален пъб. Защото и на едното, и на другото
място се случва човек да попадне сред хора, които се мислят за пъпа на света, дори и за автори, притежаващи запазената марка на номера на
китайката.
Последна
коледна нощ за 2014 г. Късна разходка из осветената дунавска градина в
Силистра, преди вандалите да са посегнали на новите лампи. Радваш се на
красотата, но в един миг замръзваш и наблизо чуваш приятна музика да гали ухото
ти, канейки те да я усетиш наживо. Мисъл те прострелва като стрела на австралийски
абориген: „Колко малко заведения в Силистра вече предлагат „жива свирка”,
както биха казали в Сърбия?” Колко му е, натискаш бутона на
асансьора и тутакси се вписваш в атмосферата на празника на публичното място.
Минута – две за
адаптация. Още десет, за да свикнеш с осветлението и да размениш някоя и друга
прегръдка с други като теб, дошли да се сгреят и да изпитат удоволствие от
досега си с познати и обичани песни, изпълнявани от певци, които за пръв път
виждаш в живота си. Тц, никой не те отразява, за да те попита какво ти иска
душичката – добра дума, музикална стрела или едно питие по избор –
на настроението и на съдържанието в джоба. Чайче, например, защото му прилича
по това време. С ясното съзнание, че по празници кръчмарите не харесват
клиенти, които не пият на корем, не поръчват като за световно и не плащат все
едно са братовчеди на най-големия и щедър богаташ оттук до края на света.
Поръчката все пак
е приета – да речем – с усмивка, макар и в погледа на младежа да се чете „едно
наум”. Вече си подготвен за чая и си мислиш – дали не бе добре да поръчам и
нещо горещо към него…Да, ама след малко сервитьорчето идва и те отрезвява – „Машината
е изключена – чай няма…” Ново 20! Кръчмарите у нас, както е известно, никога
нямат под ръка кана за сгорещяване на вода и не познават функциите на
микровълновата печка; не са чували за уреди като тостери за печене на хляб, а
при тях никога скарата не е включена за подобна „екстра”, струваща поединично
на цената на цял хляб.
Както и да е –
позната и мила, но уродлива родна картинка, озвучаваща кръчмарското
гостоприемство – тук кавичките са задължителни. Върхът на сладоледа обаче е, че
има и продължение на сценката – „Трябва да платите пет лева за програмата”,
започнала преди повече от 3…часа, както разбираш по-късно от афиша на входа три етажа по-долу. Малка подробност, че
подобни „неща” се пишат с малки букви, а, както е известно, българинът
дребнобуквието не го чете дори в договорите си с приносителите на услуги.
Не ти остава
нищо друго освен да благодариш за чая, т.е. за студения душ на отказа да бъдеш
обслужен като бял човек, и да си тръгнеш горд и недостъпен като леден къс от
айсберг, тръгнал на пътешествие от Северния полюс към Антарктида. И да излезеш
да подишаш чистия въздух, загърбвайки безхаберието, резултат от повреда в чипа в
разкапващия се от безкултурие наш роден човешки материал.
И чак вкъщи ти
идва наум, че точно тук някой ти дължи един неголям по размери хонорар, останал
неплатен за иначе добре свършена работа в нечия полза.
Халал да им е.
Честита нова година!
Няма коментари:
Публикуване на коментар