За безхаберието, демонстрирано от повредения чип на родния ни човешки материал

     

Празничните дни са едни от тези моменти през годината, когато се показват автентичните ни запаси от страсти и излизащи от храстите запаси от контрасти в нашето поведение. И особено това си проличава в кръчмарска обстановка, независимо дали става дума за елитен бар или за евтин квартален пъб. Защото и на едното, и на другото място се случва човек да попадне сред хора, които се  мислят за пъпа на света, дори и за автори, притежаващи запазената марка на номера на китайката.

                Последна коледна нощ за 2014 г. Късна разходка из осветената дунавска градина в Силистра, преди вандалите да са посегнали на новите лампи. Радваш се на красотата, но в един миг замръзваш и наблизо чуваш приятна музика да гали ухото ти, канейки те да я усетиш наживо. Мисъл те прострелва като стрела на австралийски абориген: „Колко малко заведения в Силистра вече предлагат „жива свирка”, както биха казали в Сърбия?” Колко му е, натискаш бутона на асансьора и тутакси се вписваш в атмосферата на празника на публичното място.

Минута – две за адаптация. Още десет, за да свикнеш с осветлението и да размениш някоя и друга прегръдка с други като теб, дошли да се сгреят и да изпитат удоволствие от досега си с познати и обичани песни, изпълнявани от певци, които за пръв път виждаш в живота си. Тц, никой не те отразява, за да те попита какво ти иска душичката – добра дума, музикална стрела или едно питие по избор – на настроението и на съдържанието в джоба. Чайче, например, защото му прилича по това време. С ясното съзнание, че по празници кръчмарите не харесват клиенти, които не пият на корем, не поръчват като за световно и не плащат все едно са братовчеди на най-големия и щедър богаташ оттук до края на света.

Поръчката все пак е приета – да речем – с усмивка, макар и в погледа на младежа да се чете „едно наум”. Вече си подготвен за чая и си мислиш – дали не бе добре да поръчам и нещо горещо към него…Да, ама след малко сервитьорчето идва и те отрезвява – „Машината е изключена – чай няма…” Ново 20! Кръчмарите у нас, както е известно, никога нямат под ръка кана за сгорещяване на вода и не познават функциите на микровълновата печка; не са чували за уреди като тостери за печене на хляб, а при тях никога скарата не е включена за подобна „екстра”, струваща поединично на цената на цял хляб.

Както и да е – позната и мила, но уродлива родна картинка, озвучаваща кръчмарското гостоприемство – тук кавичките са задължителни. Върхът на сладоледа обаче е, че има и продължение на сценката – „Трябва да платите пет лева за програмата”, започнала преди повече от 3…часа, както разбираш по-късно от афиша на  входа три етажа по-долу. Малка подробност, че подобни „неща” се пишат с малки букви, а, както е известно, българинът дребнобуквието не го чете дори в договорите си с приносителите на услуги.

Не ти остава нищо друго освен да благодариш за чая, т.е. за студения душ на отказа да бъдеш обслужен като бял човек, и да си тръгнеш горд и недостъпен като леден къс от айсберг, тръгнал на пътешествие от Северния полюс към Антарктида. И да излезеш да подишаш чистия въздух, загърбвайки безхаберието, резултат от повреда в чипа в разкапващия се от безкултурие наш роден човешки материал.

И чак вкъщи ти идва наум, че точно тук някой ти дължи един неголям по размери хонорар, останал неплатен за иначе добре свършена работа в нечия полза.

Халал да им е. Честита нова година!