сряда, 9 януари 2019 г.

Силистренецът родом, достигнал покрива на планетата: Аз съм човек, изкачил „Еверест“ по трудния маршрут, но не съм герой

Юристът от София Стефан Стефанов (специалист по банкови дела), родом от село Окорш и учил в град Силистра, покорил през м. май т.г., връх Еверест“, наричан покривът на света, бе гост на Силистра по покана на кмета на община Силистра д-р Юлиян Найденов за тържеството за награждаване на десетте най-добри спортисти на Силистра за 2018 г.

Награда - плакет, от областния управител Ивелин Статев. Специална награда и от кмета на общината. Г-н Стефанов - 14-ият българин (пръв е Христо Проданов през 1984 г.), стъпил на най-високата точка на планетата – вр. Еверест, висок 8 848 метрае възпитаник на спортния педагог Петър Цветков - дългогодишен спортен деятел в ДФС Доростол, и доскоро директор на Спортно училище Дръстър“, носител на тазгодишната награда на община Силистра за дейци на спорта. Заедно с Димитричка Черникова, в миналото националка и майстор на спорта по дълги бягания, а доскоро учителка по физическо възпитание в СУ Никола Вапцаров Силистра. Всички те се снимаха с десетте най-добри спортисти за 2019 г.

При гостуването си в Силистра г-н Стефанов имаше среща с журналисти и приятели на спорта, пред които разказа своята история: Град Силистра е изиграл голяма роля във формирането ми като личност, защото тук съм израснал, иначе съм роден в село Окорш. Благодарение, разбира се, на моите родители и на моя треньор – Петър Цветков – много важен човек за мен, с когото бях от трети клас до завършването на единственото училище, в което съм учил тук – сегашното СУ „Никола Вапцаров“, както и на учителите ми. Колкото и трудни моменти да съм имал в живота си, винаги се връщам с умиление в годините назад.

„Еверест беше нещо, което присъстваше в мен от детството ми – винаги съм искал да се кача на най-високия връх, да стигна Марианската падина, която е най-ниската, и т.н., може би защото, благодарение на майка ми, съм чел много и различна литература. Бях национален състезател по джудо – обявяван съм за най-резултатен и за най-техничен състезател; бил съм два пъти пръв по карате киокушинкай – тъй като се води към „бойни спортове“състезанията тогава се провеждаха  под егидата на МВР. Имах успехи и в конния спорт, както и в колоезденето (карал съм до 250 км без да слизам от велосипеда със средна скорост като при професионалисти), преодолявал съм и други спортни предизвикателства.

Дълбоко в себе си оставам спортист, макар да съм един от известните банкови адвокати в София и в страната – имам успешна собствена кантора. В себе си обаче си оставам и онова дете, закърмено с джудото – един от малкото спортове, носещи дълбока източна философия. Дали заради това или заради нещо друго, винаги съм искал да покорявам някакви върхове. През 2017 г. с група приятели достигнах до базовия лагер на връх „Еверест“ в Хималаите, както и до връх, висок 5 650 м. Не бях очарован – очаквах много повече от хората, от Изтока, но тогава прозрях, че няма нужда да търсим философията на определени места, защото тя е във всеки от нас, в характера на човека.

Тогава реших, че съм много подготвен да се пробвам да се кача на връх „Еверест“. И тогава избрах маршрута си – откъм Тибет и от трудната част. Този връх не може да бъде покорен – много хора го изкачват от юг, затова прецених, че трябва да го изкача оттам, откъдето го правят по-малко хора. Срещнах се с алпиниста Боян Петров – той беше решил също от север да изкачва, организирахме се и направихме няколко съвместни тренировки. Физически и технически бях подготвен, заех се със специфични планинарски неща, като скално и ледено катерене, самоизвличане и др.

Включих се в международна комерсиална експедиция с 14 души и бях единственият без опит в най-високата планина – всички останали бяха професионални алпинисти, изкачвали т.нар. осемхилядници. Честно казано, не ме респектираха с нищо и лично за себе си видях, че алпинистите, представяни като духовно извисени личности, се оказа, че не е правило – зависи от самия човек. Повечето от тези хора са жадни за постижения и в името на тях забравят да бъдат хора, да оценяват човешкото. В планината няма взаимопомощ. Аз отидох твърде наивен в това мое изкачване и разчитах, че хората, с които сме заедно, сме един отбор, а не беше така: отборът се оказахме аз и моят шерп, който е повече водач, отколкото носач.

„Моят“ шерп беше изкачвал „Еверест“ от юг, но никога от север. Аз се запознах с него пет дни преди атаката на върха. Да уточня: цялата експедиция е 57 дни. Един месец, а може и малко повече продължава аклиматизацията, в която никой на никого не помага. Съветът: ако нямаш опит в планината – не разчитай някой да те научи. Моята наивност, слава Богу, бе простена от Господ – оказах се достатъчно подготвен сам да си почувствам тялото, както винаги съм правил. Дозирах си подготовката, ползвах съветите на Боян Петров, с когото по това време не бяхме заедно, а беше на друго място, където се аклиматизираше, и трябваше да се присъедини към мен в периода 9-12 май 2018 г.

Бях избрал най-крайната палатка на базовия лагер с идеята до мен да бъде палатката на Боян. Колкото и да бях подготвен, не го показвах пред останалите. Извоювах си авторитет пред тях, макар да нямах опит във високата планина, където човек трябва да доказва кой е, както и характера си, и не трябва да показва слабост. Защото това може да накара хората около теб, включително и шерпите, да те подценят и по някакъв начин да се опитат да те смачкат, за да не поискаш да се качиш на върха. Случи се обратното от мен към тях, поради което си извоювах уважението им.

Тръгвайки нагоре, от 14-те души в нашата експедиция само 6 стигнахме до върха. Потеглихме в последния момент. Те тръгнаха на 14 май, а аз, защото бях по-бърз и от професионалните алпинисти, потеглих един ден по-късно. Разстоянието от базовия до изнесения преден базов лагер, който е на 6 500 м, аз преодолях за 10 часа, а те изминаха за два дни. Оттам нататък всеки в в  отбор само със своя шерп, защото ръководителят на експедицията реално остава само диспечер. Следва традиционният труден, макар и не невъзможен, т.нар. китайски маршрут – първи представители на КНР – паравоенна национална експедиция, са минали по този маршрут едва през 1975 г.

По пътя към върха по този „път“ са вървели още национални отбори на Русия, КНР, Япония и Индия – с повече хора и обезпечени с всичко необходимо. Най-много загинали има алпинисти от индийски произход, макар всеки от състезателите им да е имал със себе си по двама шерпи. От 15 до 21 май м.г., когато заради лошото време „затвориха“ за изкачване на върха, имаше 11 жертви. Много хора се интересуват дали загиналите стоят на пътеката – вярно е, в различни пози са – някои са застинали на висящи въжета. Има един, който от 2005 г. насам е останал прав в опит да се върне на траверса. Определено „срещата“ с тях не е приятна, тревожен си – и нагоре, и на слизане.

Истината е, че изкачването на „Еверест“ е огромно постижение и из се гордея, че съм го постигнал. Но не е подвиг и това, че някой го е направил, не го прави по-добър човек, не прави тези хора по-специални. И мен не ме направи по-добър човек. Аз съм човек, изкачил „Еверест“ по трудния маршрут, но не съм герой. Същия Стефан съм си, но просто имам едно постижение в повече. Аз имам респект от всеки, който е успял да преодолее това предизвикателство. Там, на върха, се докосваш до друго измерение, макар за някои да звучи налудничаво.

В нощта на атаката при –23 градуса температура на въздуха и с порив на вятъра 120 км/час от лагер 3, който се намира на скално ребро на 8 300 м и е силно казано истински лагер, тръгнахме петима души. В едната част на палатката, която е осигурена с клинове и всичко останало, си седнал, а сте двама в нея и краката ви висят в пропастта. На този лагер 3 на практика само се почива – последно се спи на лагер 2, който е на 7 500 м, когато за последно се ползва и кислород – малко, но достатъчно.  Бях уверен в себе си и по тази причина тръгнахме по-късно от останалите –  посъветвах се с моя шерп, а и по време на едномесечната аклиматизация почувствах тялото си в кондиция.

Не исках да стигна по тъмно до върха, макар че някои започват атаката в 20 ч. А защо вечерта – защото слизането е ужасно. От 8 300 м нагоре е само скала и не е ходене, а е катерене. От южната страна е т.нар. Стъпало на Хилари,  което е по-полегато след земетресението от 2015 г. – има повече стъпалца, а от север е скала. Духа силен северен и северо-западен вятър. До върха и на самия връх брадата ти става цялата в лед. Аз достигнах до него за 7 ч. и 4 минути от лагер 3, което е рекорд за български алпинист, но не го изтъквам като подвиг. Известният ни алпинист Дойчин Боянов го е направил за 9 ч. и 20 м, с уговорката, че не е ползвал кислород, който помага, но натоварва с 8 кг раницата, което на тази височина при катерене е много важно.

Аз не успях да ям и да  пия по време на атаката на върха и на слизането до изнесения преден базов лагер, тъй като ми беше замръзнал термосът при изкачването. Енергийните и течните гелове също бяха замръзнали, превърнали се бяха в твърди захарни пръчки. Така на практика бях около 19 часа без храна и вода, което никак не е геройство, а е по моя вина. След лагер 3 аз продължих надолу сам, тъй като очаквах шерпът да дойде с мен, но той тръгна отново нагоре, за да развали лагера. Така поради забравяне от моя страна „храната“ и „напитките“ останаха в него.

На върха стоях повече от 35 минути, въпреки кървавите сълзи на моя шерп, който ме умоляваше да тръгнем надолу, но усещането на „Еверест“ е специфично. На върха при –36 градуса и изключително силен вятър, макар и не с постоянна скорост,  стигнах в 6,20 ч. китайско време. Беше тъмно, поради което на снимките нищо не се вижда. На върха си вързан за парапета, всъщност последното разстояние е само парапети, т.е. въжета. Движението остава със самохват, катерейки се по въже. Най-трудните препятствия са три стъпала по пътя към върха – едното е дълго 43 м и е скален отвес със стълби.

Тази година 120 души са изкачили върха от север, а над 600 – от юг. В цифрата от север са и националните отбори на най-големите страни, сред които и шерпите. Аз съм единственият българин, изкачил през 2018 година от север най-високия връх на планетата. На върха има една 22-килограмова статуя на местен цар, която е „качена“ 4 дни преди моето изкачване от двама шерпи – единият е с 22 изкачвания, а другият е рекордьор по скоростно изкачване. Така на практика съм първият българин, докоснал се до нея.

Статуята е символ на единството – въпросният цар е припознат като пример за обединение на Непал. Досега там, където завързах и българското знаме, имаше само молитвени флагове, а вече стои и статуята. Направих си снимки. Колкото и да бяха ужасни тези 35 минути на върха, аз имах възможност да отбележа още едно постижение – заснех сянката на върха – изгрев зад гърба ми с проекция на изображението му. Така ставам един от малцината покорители на върха с подобен фото спомен. Чувствата, които изпитах на върха, са лични и няма да ги споделя. Там човек е наистина в друго измерение – хем е той, хем не е. За да се усети възвишената енергия на върха човек, трябва да е духовен. Познавам хора, които са го качили, но единственото, което ги е вълнувало, е да стъпят на него.

Аз не съм от тях. Когато стигнеш на върха, не можеш да се зарадваш. Исках да кажа на камерата нещо сам на себе си, но постоянно мислех как ще се върна. Връщането е страшно. Нагоре се чувстваш по-сигурен – аз лично не се изморих, не ми беше студено, дори ми стана топло – освен в щурмовия костюм, отдолу бях със специално термо бельо; в първия момент съжалих, че съм облечен и с полар, макар че при стоенето горе ми дойде добре. Аз все пак съм от Силистра и е нормално…, (смях) ...да. 

Гордея с това си постижение, макар да си казвам – леле-леле, колко лесно го изкачих. Но не беше лесно. Атаката и слизането беше най-лесната, така да се каже, част – по простата причина, че по време на аклиматизацията се случи това с Боян Петров, с когото се бяхме сближили. Отдавам му дължимото, макар да го познавам по-отблизо от 15 ноември 2017 г., имам респект и уважение към него и за мен е специален.  Не отидох на нито една негова пресконференция, където той говореше за мен като за трето лице, с квалификацията „един изключителен мултиспортист“, който е в страхотна спортна форма по направените функционални изследвания.

Най-тежките ми моменти бяха в очакването да се върна. Аз не исках никой да знае, че изкачвам „Еверест“ – това е мое решение и не държах да бъда известен. Считам се за стойностен човек и без да съм известен. Не съм скромен, но не исках никъде да бъде отразено.

Няма коментари:

Публикуване на коментар