В Русе - юбилей (50) на митрополит Наум

Негово Високопреосвещенство Русенският митрополит Наум е роден на 19.10.1968 г. във Варна и тази година навършва 50 г., на което е посветено тържество в негова чест. Духовният водач на епархията с център Русе завършва основно и средно образование в родния си град. След отбиване на военната си служба през 1989 г. постъпва в паралелния курс на Софийската духовна семинария „Св. Йоан Рилски“ при гара Черепиш. През 1994 г. завършва Богословския факултет при Софийския университет „Св. Климент Охридски“.

На 22 декември 1990 г. като студент в Богословския факултет е постриган за монах от Браницкия епископ Герасим, под духовното старчество на Варненския и Преславски митрополит Кирил, и е ръкоположен за йеродякон от митрополит Кирил в катедралния храм „Св. Успение Богородично“ във Варна. На 26 юли 1992 г. е ръкоположен за йеромонах също от Варненския митрополит в старинния храм „Св. Параскева“ във Варна. От 10.9.1992 г. до 15.7.1996 г. е ефимерий и учител в Пловдивската духовна семинария „Св. св. Кирил и Методий“, като летните месеци е и ефимерий в Бачковския манастир. През 1997 г. е на специализация в Гърция.

От 1 юни 1997 г. служи като енорийски свещеник в гр. Велики Преслав, Варненска и Великопреславска епархия. На 20 декември 1998 г. е възведен в архимандритско достойнство от митрополит Кирил в храм „Св. Архангел Михаил“ във Велики Преслав. По решение на Св. Синод на БПЦ от 1 април 2004 г. е назначен за Главен секретар на Св. Синод на БПЦ и за председател на църковното настоятелство на Патриаршеската катедрала „Св. Александър Невски“.

На 17 март 2007 г. в храм „Св. Александър Невски“ е хиротонисан за епископ с титлата „Стобийски“ от Българския патриарх Максим и членовете на Св. Синод в пълен състав и като такъв продължава да изпълнява задълженията си на Главен секретар на Св. Синод. На 16 март 2014 г. е избран от русенските епархийски избиратели с 22 гласа за кандидат-митрополит на Русенска епархия. На 23 март 2014 г. в Синодалния параклис „Св. цар Борис“ след провеждането на синодалния канонически избор е избран с пълно единодушие за Русенски митрополит. На 5 април 2014 г. е историческото му посрещане на епархийската граница (в гр. Бяла) и въдворяване (в гр. Русе) като епархийски митрополит на поверената му от Бога Русенска епархия. На 6 април 2014 г. Русенският митрополит Наум отслужва първата св. Литургия в катедралния храм „Св. Троица“ – Русе като епархийски архиерей на Русенска епархия.

Християнското учение се разпространява в Русенския регион към ІІІ-ІV век. Към 370 – 380 г. съществува епископия в Сексагинта Приста (дн. Русе), на която предстоятел е еп. Поликарп. На територията на днешната Русенска епархия през IV – VI век освен епископията в Сексагинта Приста съществуват епископии и в градовете Апиария (дн. с. Ряхово), Абритус (дн. Разград) и Трансмариска (дн. Тутракан). Те са включени в района на митрополитския и административен център Марцианопол (дн. Девня). Участници от тези епархии взимат участие в някои Вселенски и поместни събори.

След основаването на автономна, след това автокефална Българската архиепископия – патриаршия, просъществувала до 1018 г., Червенската епископия влиза в състава й. Единственият известен Червенския епископ от периода е епископ Николай, светителствал през 871 г, за който намираме писмени сведения от средновековен каменен надпис. Няма ясни сведения за положението на епископията по време на Византийското владичество, но вероятно е била подчинена на понижената в ранг Търновска архиепископия към Константинополската патриаршия.

С превръщането на Търново в столица на Второто българско царство значението на Червен нараства поради близостта с новата столица. Значението на епископията също нараства и тя е въздигната в ранг на митрополия. В диптисите на Търновската патриаршия Червенската митрополия се нарежда по ранг на второ място след Преславската митрополия. В Синодика на цар Борил се споменават имената на митрополитите Неофит, Калиник, Захарий. При археологически разкопки е намерен надпис с името на митрополит Павел.

Монашество и исихазъм: През Х – ХIII в. поречието на р. Русенски Лом се превръща в монашески духовен център. Основават се множества скални манастири край дн. села Басарбово, Нисово, Красен и др. През ХIII – ХIV в. системата от скални манастири и скитове се разраства. Край с. Иваново широка известност с духовния подвиг на обитателите си – иноци придобива Царската лавра с идиоритмично правило „Св. Архангел Михаил”.

След падането на България под османско владичество в 1396 г. Търновската патриаршия е унищожена, а Червенската митрополия понижена в ранг на епископия, подчинена на Търновската митрополия. Катедрата се заема от гръцки духовници и се служи предимно на гръцки език. 

През ХVI в. Русе (Русчук) се налага като важен за Османската империя стратегически град за контрол на Дунава и на васалното Влашко княжество. Града се развива и като главен търговски център, в който чрез река Дунав навлизат за пръв път в Османската империя най- напредничавите идеи и технологии на времето. Именно по това време седалището на епископията се установява окончателно в Русе, но запазва средновековното си наименование – Червенска епископия. Запазени са имената на 20 Червенски епископи в периода ХVI – ХIХ в., предимно от гръцки произход, като последния еп. Синесий напуска Русе през 1864 г.

През 1865 г. Червенската епископия е въздигната в ранг на митрополия към Константинополската патриаршия, като на катедрата в Русе е назначен митрополит Паисий. Населението не го приема и управлението на епархията временно се поема от протосингела архим. Нил (Изворов) – голям борец за независима Българска църква.

Възраждане: През втората четвърт на ХІХ в. българите провеждат десетки масови протестни движения насочени срещу политиката на гръцката Патриаршия. Този непрекъснато задълбочаващ се конфликт поставя началото на българската национална църковна борба, която по своята дълбока същност е борба за духовна еманципация. 

...Русенци се включват в движението за църковна независимост още през 40-те год. на ХІХ в., когато само Русе и Свищов се отзовават на призива на безспорния духовен водач Неофит Бозвели за общи действия пред Високата порта по църковния въпрос. През 1845 г. в Цариград се събират депутати от вътрешността на страната, с цел да подкрепят подадения от Бозвели мемурандум. Русенският представител х. Петър х. Петкович проява най-голяма инициативност, приет е лично от министъра на външните работи, пред когото той обосновава идеята в Цариград да съществува постоянна делегация, която да защитава българските интереси.

...През този период русенци започват упорита борба срещу гръцкия владика Синесий, който открито се обявява срещу извършване на богослужения на български език и изучаването му в училищата. Благодарение на усилията на русенци Синесий е принуден да се откаже от властта си и на негово място е избран протосингел Нил Изворов. Младият духовник започва ревностно да изпълнява своите обязаности и да представлява българите в Меджлиса.

...През същата 1861 г. русенци подават молба до управителя Ариф паша, в която открито заявяват желанието си за духовна независимост. Под документа се подписват повече от 200 души. Според мнението на всички, мнение нееднократно изтъквано в тогавашната преса, през този етап българите в Русе са много по-организирани и по-категорични в исканията си.

...През 1865 г. Русенската епископска катедра е въздигната в митрополитска и през месец май за пръв митрополит е избран българинът Паисий. Фактът, че той е представител на прогръцки настроеното българско духовенство, дава основание на русенската община да откаже да го признае за свой духовен водач. Виждайки, че мисията му е провалена, Паисий благоразумно се оттегля във Враня, където пребивава до избирането му за Скопски владика, а Русенската община сама урежда всички свои училищни, църковни и финансови въпроси, като сама контактува с властите.

...След официалното провъзгласяване на фермана от Високата порта през февруари 1870 г. и създаването на автономна Българска църква – Екзархия, българите в Русе ликуват. Общината си позволява дори да направи допълнителни разходи и отпуска суми за осигуряване на вино, ракия и музика по отпразнуването на голямата победа.

В тези месеци на тържествуване, русенци продължават да действат и искат от Временния съвет в Цариград да приложи по-голяма демократичност при изготвянето на Екзархийския устав. В тези напрегнати месец Тулченската, Силистренската, Свищовската и други общини предлагат на Русенската разглеждането на проекта за устав на Екзархията да стане тук и след това да се изпрати в Цариград. Силистренци се мотивират с това, че Русе се брои център на вилаета и общината тук е една от най-силните. Стига се дотам, че дори се говори за установяване на Екзархията в Русе – идея на която не е чужд и граф Игнатиев. Много висока оценка на ролята на Русенската община в църковните борби дава Иларион Макариополски: “С такова благоразумно разсъждение, с такава деятелност и с такова благородно честолюбие, с които се отличава честната ваша русчушка община, като се въодушевяват и другите български общини…”

На църковно-народния събор в Цариград се решава Русенска и Силистренска епархии да се обединят в една Доростоло-Червенска митрополия, със седалище Русе, а през 1872 г. за духовен глава е избран митрополит Григорий. 

В Българската екзархия: На Църковно-народния събор в 1870 г. се учредява независима Българската екзархия, непризната от Вселенската патриаршия. С решение на събора се обединяват в една епархия Червенската и Доростолската митрополии и се създава единна Доростоло-Червенска митрополия със седалище в Русе. За пръв български екзархийски архиерей на катедрата в Русе през 1872 г. е избран и хиротонисан архим. Григорий Немцов. Митрополит Григорий (1828-1898) с присъщата си дипломатичност и такт успява да издигне авторитета както на епархията си, така и на Екзархията пред властите на Дунавския вилает, включващ почти всички български земи от Черно море да Ниш със седалище е Русе. Упълномощен е от екзарха за официален представител на Българската екзархия пред Дунавското вилаетско управление. 

В Свободна България: В Свободна България се издигат множество нови храмове в различни населени места от епархията. Съществуващите се обновяват, изографисват и подобряват. Възстановяват се много от разрушените манастири. В началото на ХХ век е възстановен Басарбовския скален манастир. Започва интензивно да се развива социална, издателска, просветителска дейност с активното участие на Църквата в обществения живот. 

Доростолският и Червенски митрополит Михаил лично ръководи местните клонове на Червения кръст и дружеството за закрила на децата. Активно участва в построяването на болница за туберкулозно болни. Той е голям радетел за въвличането на повече вярващи в делото на Църквата чрез организирането им в православни християнски братства. 

През 30-те години на ХХ век в епархията се основават десетки детски, младежки, работнически православни братства, както и православни братства към почти всеки храм от диоцеза. Значително се разширява социалната дейност. 

Изграждат се църковни приюти, детски градини, църковно средношколско общежитие, социални кухни. Броят на църквите в гр. Русе се удвоява, а съществуващите са изографисани и обновени. През 1934 г. към  храм „Св. Троица” е построен Църковен салон, в който ежеседмично се изнасят сказки от най-изтъкнати лектори и се провеждат църковни тържества.

Във времето на комунизма: В комунистическия период Църквата се сблъсква със значителни рестрикции. Социалната и образователната й дейност е забранена, а голяма част от имотите и – конфискувани. Много свещеници са арестувани и измъчвани, а някои са намерили своята смърт мъченически. 

След демократичните промени в страната: През 1994 г. за Доростолски и Червенски митрополит е избран Левкийски епископ Неофит, главен секретар на Св. Синод, на мястото на подалия оставката си митрополит Софроний. По решение на Петия църковно-народен събор през 2001 г. от диоцеза на Доростолската и Червенска епархия се отделят три духовни околии, които образуват новоучредената  Доростолска митрополия със седалище в Силистра, а титлата на избрания през 1994 г. Доростолски и Червенски митрополит Неофит е променена и той започва да се именува Русенски митрополит. През 2014 г. за Русенски митрополит е избран Стобийски епископ Наум, главен секретар на Св. Синод.

Днес в Русенска епархия има над 200 енорийски храма, а територията й се разпростира на четири административни области: Русенска, Разградска, Силистренска и Търговищка с архиерейски наместничества в Разград, Попово и Тутракан.Русенска епархия има над 200 енорийски храма, а територията й се разпростира на четири административни области: Русенска, Разградска, Силистренска - Тутраканска духовна околия, обхващаща тереиторите на населените места в общините Тутракан и Главиница, и Търговищка с архиерейски наместничества в Разград, Попово и Тутракан. 

В община Тутракан хламовете са: Св. Възнесение" с. Антимово (1891 г.), „Св. Дух" - стар храм с. Белица; „Св. Дух" - нов храм с. Белица в строеж; „Св. Харалампий" с. Варненци (1869 г.), „Св. Параскева" с. Дунавец   (1860 г.), „Св. Св. Кирил и Методий с. Нова Черна (1937 г.), „Св. Троица" с. Пожарево (1830 г.), „Успение Богородично" с. Старо село (1862 г.), манастир „Св. Марина" с. Сяново  (1944 г.), „Св. пророк Илия" с. Сяново в строеж, „Св. Георги" - гробищен храм гр. Тутракан (1888 г.), „Въздвижение на св. Кръст“ с. Цар Самуил в строеж, „Св. архангел Михаил" с. Царев дол (1884 г.), „Св. Георги" с. Шуменци (1996 г.).

Православни храмове в община Главиница: „Св. св. Константин и Елена“ с. Богданци (1995 г.), „Св. Димитър“  гр.  Главиница (2005 г.), „Св. св. Константин и Елена“с. Дичево (1937 г.), „Св. св. Кирил и Методий с. Долно Ряхово (1900 г.), „Успение Богородично" с. Зафирово (1906 г.), „Св. Георги“ с. Коларово (1940 г.), „Св. Георги" с. Малък Преславец (1927 г.),  „Успение Богородично" с. Сокол (1932 г.), „Св. архангел Михаил" с. Стефан Караджа, „Св. Николай" с. Черногор в строеж.

Манастири в Русенска епархия: Скален манастир „Св. Димитър Басарбовски“, Манастир „Света Марина“, с. Каран Върбовка, Манастир „Света Петка“, с. Копривец. И Манастир „Света Марина“, с. Сяново в община Тутракан. В красива долина, недалеч от с. Сяново, Тутраканско, се намира Сяновският девически манастир. Старо предание разказва, че в този район се е намирал град наречен Паскаля, от който е останало името на местността “Паскалъка”. До града е имало три манастира: “Света Марина”, “Свети Никола” и “Свети Мина”.  Съдбата им е неясна, но се предполага, че са опожарени от турците при падането под робство. 

И днес при обработването на земята се намират каменни плочи, човешки кости и хоросанови отломъци. През 1911 г. водата от аязмото блика отново и започват да прииждат от всякъде християни поклонници. Новината за извора се разнесла бързо и извора е каптиран. През 1943 г. за енорийски свещеник на с. Сяново е назначен новоръкоположения свещеник Димитър Мирчев Петков. През същата година той, заедно с още двама свещеници отслужил водосвет на извора и се измил с лековитата вода. Станало чудо – ревматизма, от който страдал, бил излекуван. 

Отец Димитър решил да възстанови манастира. Начинанието било благословено от Доростоло-Червенския митрополит Михаил на 16. 10. 1944 г. Бил основан комитет с председател и касиер свещ. Димитър Петков и членове Трифон Сабански и Иван Мокрев. С даренията на християните, посещаващи всекидневно аязмото, през 1944-45 г. е построен параклис, в средата на който е извора. Трите стаи за поклонници са построени с дарението на Донка Хлебарова от с. Нова Черна. 

Назначен бил пазач от с. Стамболово, който пристигнал в манастира с парализирани дясна ръка и крак, но след седмица, при ежедневно измиване с водата от извора оздравял напълно, след което не пожелал възнаграждение. На храмовия празник – 30. 07. 1945 г., деня на св. Марина /стар стил/, била отслужена света Литургия от свещеници от съседните села и други епархии. Събрали се около 5000 поклонници. Постъпилите дарения от “имена”, “водосвети”, “молитви” и от продажбата на кърпи, грижливо се записвали в приходната книга, за издръжка на манастира.

Около 1950 г. в манастира постъпила монахиня Текла /в мире Капка стоева Иванова/. Тя се грижела за свещеното място и посрещала ежедневно поклонниците. За съжаление се случило нещастие. В регистъра за починалите на с. Нова Черна, срещу нейното име е записано: “похитена и безчестена от злосторна ръка”. Тя е погребана на 11. 10. 1960 г. в манастира. Опелото извършил отец Христо Христов. След нея за кратко време изпълнявала послушание друга монахиня. За манастира настъпили трудни години. Околийския лекар от Тутракан, често правел проверка по сигнали, че мястото не е манастир, а лечебница. 

От направените проверки се оказало, че се спазва хигиена край извора, в храма и религиозното вярване да се пие вода “за здраве”, не може да се забрани. Злонамерени хора заплашвали поклонниците, че посещават манастира и правят дарения. Заплашвали, че манастира е построен без знание на държавната власт и, че е нелегален. Наплашени, християните започнали да се отдръпват и да не посещават манастира. Пазача напуснал. Светата обител започнала да се разрушава. 

Иманяри започнали да търсят скрити съкровища. Но както казва една поговорка: “святое место пусто не бывает”. През 1991 г. възниква идеята за възстановяване на манастира. Бил разкрит извора, над който издигнали параклис. Била построена и малка сграда. Всяка година на храмовия празник – 17.07. – Св. вмчца Марина, се стичат множество богомолци от близо и далеч. Единственият действащ манастир с аязмо в Добруджа отново очаква своите поклонници.