четвъртък, 26 ноември 2015 г.

РУМЕН ЧЕРНЕВ - ЖИВОТ НА ДЛАН





АРТ СИЛИСТРА, ФЕЙСБУК

Съвсем логично животът показа по-голямо въображение от мен. Ако някой ми беше казал, че след завършването на ВНВМУ ще плавам само 4 години, ще се оженя преди да навърша 26, ще живея в друга държава и ще имам внуци от смесени раси, щях да изпадна в недоумение и неудържим смях. 

Или пък че след толкова следване, следдипломни квалификации, професионално усъвършенстване, ще си вадя хляба с наученото от гимназията и ще разчитам на пенсия, получена по такъв начин.
Да, обаче се случи точно така: имах късмет да започна плаване на интензивна западноевропейска линия, а по-късно и на кораби за насипни товари с грамотни и опитни капитани. Беше чудесно, чувствах се свободен и независим. По късно се влюбих и доброволно замених свободата с брак. Още на втората година с помощта на к-н Иван Антонов получих разрешение от Директора на БМФ да кандидатствам "Икономика на транспорта" във ВИИ "Карл Маркс" - София. Заредиха се очни занятия, изпити... Смених 7 кораба за 3 години: "Преслав", "Бузлуджа", "Мургаш", Копривщица", "Люлин", "Хр. Смирненски", "Велико Търново". 

Всъщност "Велико Търново беше последния кораб на БМФ, където направих сватбения си рейс. Година и половина преди това се бях запознал с Искра и к-н Стефан Бузев с жена си Янка присъстваха на сватбата ни в отговорната роля на кръстници. Хареса ми идеята да се върна в родния си град Силистра и да стана...началник. Началникът на местното пристанище се пенсионира и аз, като високо квалифициран кадър, заех неговото място, без да знам, че погубвам амбициите на местния партиен секретар да се издигне. 

Започнах с много проблеми, подводни камъни и непредвидими ситуации. След една година всички роми (сега така им казват) в града ме познаваха, наред със битките си спечелих язва и така на шестата година управление си взех неплатен отпуск и пак с помощта на к-н Антонов се качих на виетнамските кораби чрез "Трансимпекс". 

Плавах два рейса по 7 месеца, върнах се в родното пристанище и продължих да управлявам още 5 години. Появи се нов проблем - големите началници искаха да закрият малките пристанища по Дунава и да оставят само 3. Отново битки и емоции. Въпреки че отново спечелихме, реших да се пробвам в туризма като шеф на местното туристическо бюро и на втората година бях издигнат за Директор на "Балкантурист" Силистра. 

Беше сравнително лесно и забавно. Бяхме монополисти на хотелските и ресторантските услуги в града, имахме бюро за местен и международен туризъм, посрещахме гостите на Силистра и всички ни познаваха. Организирахме седмични срещи на силистренските медии ("Петък 15 часа") и обсъждахме градските проблеми. Приватизирахме предприятието с работническо-мениджърска приватизация, построихме малък пътнически кораб (М/к "Браво" - в момента някъде по южното Черноморие) за разходки по Дунава, венециански вечери, шампанско, чер хайвер, романтика...

За построяването на кораба голяма заслуга има доц. Николай Трънулов, който изработи проекта и даваше ежедневни указания. За оборудването помогнаха старите приятели от "морското" - Бузев, Атанасов, Илиев, както и много местни колеги и приятели. Междувременно дъщерите пораснаха и ето ги на прага на живота. И двете спечелиха пълни стипендии за американски колежи и отидоха да учат в САЩ. Като на шега играхме в лотарията за зелена карта и я спечелихме. 

Толкова различни лотарии и ТОТО съм играл и никога не съм печелил - само тогава спечелих. Седнахме да мислим с Искра какво да се прави и ето какво измислихме. Бях на 52 години когато решихме, че можем да опитаме нов, различен живот. Голямата щерка беше започнала работа в един институт в Канзас Сити, малката още следваше в Бриджпорт, Кънектикът. 

През октомври 2000 година се преместихме да живеем в Канзас Сити и първите месеци деляхме едностайния апартамент на дъщеря ни. Оказа се, че в този край не се нуждаят от туристически директори и трябваше да се примиря с позицията на куриер в една банка - най сладката работа, която съм работил. Да, обаче бързо ме издигнаха в чиновническа позиция и когато разбрах, че няма да мога всяка година през лятото да си бъда в България, започнах да си търся работа в образованието. 

Ясно защо - американците се шегуват, че трите предимства на учителската професия са юни, юли и август. С жена ми завършихме по две различни специалности в американски университети и сега сме квалифицирани учители в държавни училища в Канзас Сити, щата Мисури. За 14 години съм си бил 15 пъти в България, имаме близки и приятели, не сме продали нищо от имуществото си, опитваме се да живеем, стъпили с единия крак в САЩ, с другия - в България. 

Заблуждаваме се, че живеем два живота, макар и добре да знаем, че е само един. Дъщерите се омъжиха, родиха се внуци. Голямата преподава икономика в колежа "БАРД", щата Ню Йорк, малката е учителка в Канзас Сити и живеем наблизо. Имаме четири внучета - две момчета и две момичета. 

С малки изключения все още се държим, но годините се забелязват и усещат. Вече имам една от онези продълговати кутийки със седем гнезда за ежедневната доза хапчета и витамини. Още не съм решил къде да се спра, когато няма да мога да прелитам оттам дотук и обратно. Надявам се решението да се открие само. Знам, че повечето неща, които трябваше да се случат, вече се случиха и не съжалявам за нито едно от тях. Животът прелита по правилата на автомобилното движение - на каквато предавка си се изкачвал нагоре, на същата предавка се осъществява спускането. Но след като не можем да спрем препускащото време, нека поне да го пояздим с удоволствие.
Горд съм, че завърших Морското училище. През 1966 г. освен във ВНВМУ бях приет в МЕИ - София и в СДУ (СУ "Св. Кл. Охридски") - специалност физика. Изборът ми беше продиктуван от романтични и финансови съображения. Радвам се, че не съм сгрешил. Много пъти при вземане на трудни решения или преодоляване на препятствия съм се ръководил от мисълта, че аз мога да направя това, че аз ще успея и този път, защото съм от Морското, където хората са научени да успяват. 

Чувството за принадлежност е силно като при брака, дори понякога по-силно. Бракът може да е несполучлив, да се стигне до развод. От принадлежността към Морското няма как да се откъснем. Преди години се опитвах да пиша стихове, но разбрах, че не съм за тази работа. Все пак, ето едно, дето си го обичам: 
1968, Азовско море: 

Чужда ми е водата/ във всяко друго море.// Няма я там синевата, която познавам добре./ Няма очите на мама/ дето водата солят.// 
Твоите очи ги няма,/ дето с всеки залез скърбят.// Няма ги и вълните,/ които със чудна мощ// ни захвърлиха в залива скрити/ и прегърнати цяла нощ.// 
Ще проплавам морета/ и страна след страна// ще пребродя, додето/ потъна в някаква дълбочина,// но вълните любими/ ще ме носят на рамена// 
и духът ми ще има/ само една страна,// дето камъни остри/ покриват чудния бряг,/ върху които просто  ще завърша своя бяг.// 

С молба за прошка, с обич и уважение:
 Румен Чернев (Черното) 

Няма коментари:

Публикуване на коментар