Преди 85 години унгарски професор изнася сказка в Русе за величието на търговията във Волжка и в Дунавска България

Стара максима е, че в книги, издадени преди десетилетия, при други политически и икономически условия, може да се намерят публикации по теми, които са и днес не само актуални, но и интересни. Убедих се в това, когато ми попадна случайно издание от 1939 г., наречено „Външната търговия на прабългарите и нейното отражение върху техния културен живот“, отпечатано в Русе по идея на тамошното Общо търговско дружество. Копия от книжката са предадени за съхранение в Държавен архив Силистра и в Регионална библиотека „Партений Павлович“ Силистра.

На практика това е сказка, изнесена три години по-рано от проф. д-р Геза Фехер, по случай празника на българските търговци. За автора от Уикипедия научаваме: „Работи в България от 1921 до 1944 г. Член е на Българското археологическо дружество от 1924 г. Чуждестранен член на Българската академия на науките (1943). Един от основоположниците е на прабългаристиката. Взема участие в археологическите разкопки в Абоба (Плиска), Преслав и др. Научното му творчество от междувоенния период е посветено на прабългарската култура, разчитането на надписа върху Мадарския релеф и на историческите връзки между прабългарите и старомаджарите.  Признато е, че има изключителни заслуги за създаването на широк обществен интерес към прабългарите в Европа“.

От текста, поместен на 45 страници, научаваме известни, но и малко познати неща за волжките и за дунавските българи от древността и за тяхното значение десетина века по-късно. Относно търговията им той казва, че се е развивала в „два далеч отстоящи обекта: по течението на средната част на р. Волга, както в източната и в средната части на Балканския полуостров“. И още, че заслуга на тогавашните българи е да осигурят по тези места такъв ред, какъвто е необходим за развитие на търговията.

В онези времена средна Волга е кръстопътят между Азия и Европа – между Запада и Изтока, Севера и Юга – една територия, която е „приказна, неизвестна област“. Благодарение на българите тя влиза в „кръга на културния свят“, за да бъде в продължение на 7 века център на търговския живот. Другият прабългарски клон прави същото, но на Балканите, включително гарантирайки сигурност на територията след падането на Рим, тъй като условия за това не били създадено при славяните – примерно до 7 в., защото нямали държавна спойка.

Именно прабългарите, като дошли тук – според някои те са се върнали, откъдето са тръгнали векове преди това, създали необходимата организация и въвели „славяните по пътя на културата“. Авторът припомня, че прабългарите са правели това навсякъде, където са се установявали, тъй като оказвали силно влияние върху съседните им народи. (бел.-Подобно нещо прочетох преди години в книга, издадена през 2000 г. в Москва, но по линия на Република Чувашия в РФ, където директно бе казано, че българите, слизайки от планините, са подчинявали всички заварени племена и етноси).

Проф. Фехер разглежда и темата как маджарите са се научили от прабългарите да развиват скотовъдство и земеделие, да оформят държавен и социален строй, да създават писмовност и др. Прави отправка отново и към славяните – „една маса без тежест“, които били сплотени от прабългарите с единна нация с установено държавно чувство. Посочено е умението им да възприемат, но и да развиват новите за тях културни елементи. Припомня се, че „големи български учени са написали известни по целия Изтокисторически, медицински и астрономически книги“.

Казва се също, че „под владичеството на великия си хан Кубрат те са станали фактор в европейската история; той освобождава западните българи от аварското иго и така образува българска държава, чиито граници са реките Кубан и Дон“. Отбелязва се, че народът на великата империя на българите е по-културен от всички свои тогавашни съседи: руси, хазари, печенези, фини. И любопитна подробност – тази българска държава влиза в полезрението на европейските центрове едва тогава, когато започва да играе важна роля в източната търговия.

Според унгарския учен, арабинът Ибн Фозлан пръв „разправя много интересни работи за тях (българите)“, твърдейки още, че в средата на 10 век вече има достатъчно сведения за градовете им. Каква по неговите думи е била представата за българите като за прочути търговци, работещи с мито от 10%: примерно, заради търговията с кожи от самур, бяла и синя лисица, белки, златки, невестулки и бобри; кехлибар, кости от мамут, рибен клей; оръжие (саби); накити и фини платове. И – изненада!, търговия имало и на роби – пленници от славянските среди, продавани по пазари в Болгар – столицата на Волжка България.

Така с времето и благодарение на предприемчивостта си, българите вкарали в търговския си обсег много важни стоки от целия Далечен север, включително сол, дрехи и др. Излиза, че при своите експедиции и пътешествия с търговска цел българите първи запознават тамошните племена с вече познатите на света индустриални произведения. Постепенно Болгар (твърди се, че в края на съществуването си е имал 10 000 каменни къщи) и други градове, като Сувар, например, се превръщат в „транзитно-приемни и препродавателни центрове между  Северна Европа и Азия“. Паралелно с всичко това се развиват индустрията, строителното изкуство, включително на обществени сгради, както и духовната култура.

Проф. Фехер прави преглед на търговията и в Дунавска България, с уговорката, че за нея има много малко данни, за разлика от волжките им събратя, търгували от Балтийско до Жълто море, от Ледения до Индийския океан. Причината за архивния недоимък по този въпрос е, че данните за дунавските прабългари идват от византийските хронисти, създадени от писатели, които са се вълнували само от политико-исторически и от църковни събития.

Факт е обаче, че император Юстиниян повиква хан Тервел и войските му за помощ пред стените на Цариград само четвърт век след създаването на Дунавска България. Няколко години по-късно дори се налага да си откупи мир от българите с договор от 716 г., наложен от тях. Подробност: в него е записано „Търговците от двете страни да представят своите стоки с пломби и печати…“, което доказателство за „внос – износ“ между двете държави. Историци смятат, че хан Крум води войни с Византия, за да принуждава съседа си да подновява договора, който явно е бил в българска изгода.

В третото десетилетие на 9-и в. българските стоки са търсени както на Север, така и на Запад, а българското строителство се характеризира с монументални постройки, като сериозен напредък има и в сферата на културата. Прави впечатление също, че външната политика на България от интерес на Юг се ориентира с интереси на Север, респективно на Запад (български дипломати „се движат из франкската земя“). При Крум е превзета София – според унгарския учен, това е най-важният пункт на Балканския полуостров. Така България става важна транзитна страна по отношение на световната търговия, което носело „значими доходи от мита“.

Междувременно започва експлоатацията на солни богатства в област Трансилвания (в онези времена солниците в Европа все още не са разкрити), която тогава е част от българската държава - свидетелство затова е запазената топонимия. И в този ред на мисли – основаният от българите през 9 в. град Пещ (днес част от унгарската столица Будапеща) става най-важният български пункт за отвъддунавските франкски земи, тъй като е важна транзитна точка.

За силистренци е приятно да разберат, че в сказката си проф. Фехер отделя няколко страници (26-28 стр.) на Преславния дом на Омуртаг на територията на извънредно важен път, свързващ столицата Плиска с най-близкия дунавски пункт, макар границите на държавата да са извънредно далеч от линията Силистра – Тутракан. По въпросния път се стигало най-бързо до новите северни владения и до най-важната част от стопанска гледна точка – солниците, тъй като солта се пренасяла главно по вода.

В материала има и момент, според който в хрониката на Георги Монаха става дума за важно сведение от времето на цар Симеон във връзка с търговията, а именно, че той с война е трябвало да защити интересите на българските търговци, респективно на държавата, тъй като след серия от интриги средище на сделките става Солун, което не се нравело на българите. За мощта на България по онова време свидетелства и писание от времето на Василий Българоубиец, който, завладявайки българските земи, отбелязва, че „почва да се наслаждава на изобилие и благосъстояние“.

В края на сказката проф. Фехер обобщава: „Ония, които си представляват прабългарите за количествено малък народ спрямо славянските маси, все пак не могат да не признаят, че прабългарите бяха квасът на тези маси“. И продължава с твърдението, че турското робство не успява да унищожи търговските способности у българите. В резултат на това вече през 19 в. търговците от средите на нашите предци завладяват пазарите на империята и се превръщат в най-големите виновници за възраждането на българския народ – именно те са строители на училища и храмове; издатели и купувачи на книги.

За финал унгарецът, живял почти четвърт век в България, заявява пред русенските търговци преди 85 г.: „…обръщаме се първо към търговците с пожеланието да следват все така въодушевено великия пример на своите стари предшественици и на ония от времето на Възраждането – да бъдат винаги начело на своя народ по пътя на неговия напредък в света“.

Преразказ: Йордан Георгиев