Проф. Милко Палангурски в Силистра: Осъзнаването с фанфари не става

В Силистра по инициатива на Регионален исторически музей, с любезното домакинство на Художествена галерия и със съдействието на община Силистра бе проведено поредното събитие от най-новата научно-популярна проява, свързана с академичността. Тя бе наречена „В името на святото дело”, за да бъде развита тезата от  проф. д.и.н. Милко Палангурски от Великотърновски университет „Св. св. Кирил и Методий”. Гостът представи чрез лекцията си общото между две събития в историята на България, случили се в рамките на малко повече от половин век, за да оставят трайни следи в нейните най-нови анали.

По покана на РИМ д-р Николай Тодоров зам.-ректорът на най-големия в Северна България хуманитарен университет разгледа в паралел историческото значение на Съединението на Княжество България и Източна Румелея (6 септември 1885 г.) и на Крайовския мирен договор между Кралство Румъния и Царство България за възвръщане на Южна Добруджа към Отечеството (7 септември 1940 г).

Още в началото на лекцията проф. Палангурски заяви, че общото между Съединението и Крайовския договор е, че става дума за две събития, които България прави сама на базата на решение за обединение и след договорка със съседните страни. С допълнението – Договорът от 1940 г. е резултат от определена политика още от 30-те години, когато в Европа върви процес на териториално преразпределение между държавите.

И с още една уговорка: Крайовският договор, наричан неправилно Спогодба, е подписан само от двамата министър-председатели и от никой друг. И с предварителното съгласие на СССР, Германия и Италия (отчасти). Проф Палангурски: „Това е черупката в исторически план – отказ от нещо за сметка на друго, налагат се отстъпки“.

И още: П. Р. Славейков е казал през 1878 г.: „Добруджа е курбан за българската свобода“. На практика – два пъти курбан – веднъж териториално, втори път заради размяната на населението и обезбългаряването на Северна Добруджа, поради което в момента в северната ни съседка население с български корен има в областта Банат, както и в населени места в окръг Търговище и около Букурещ.

При връщане на лентата назад – относно Съединението – според учения прави впечатление участието на българските отговорни фактори в оня момент. Да споменем, че силистренският краевед Вълчо Радев наричаше „добруджанския въпрос – прислужница на македонския въпрос“. 

Другата открита прилика между двете събития е готовността на българската нация да защити обединителните актове – през 1885 г. и 55 години по-късно. Междувременно България губи 16 000 кв. км. от територията си във войните в първите 20 години на миналия век. Както се казва: за съжаление, в историята няма „ако и справедливост“. 

Други прилики: ролята на армията и единомислието на политическите кръгове. Още повече, че след възстановяването на българската държава вече 140 г. се случва едно и също нещо – по границите ни пулсират жертви. Успехът в полза на Добруджа се дължи на разумно поведение на управленците при изпълнение на национални каузи: „Възвръщане на Южна Добруджа – да, относно Западните покрайнини – ако може, а за Беломорието – ако стане…“.

Разгледана бе и темата за „тайните“ в архивите у нас и по света, конкретно в Европа, където засекретяването е от 25 до 100 години. С едно наблюдение – на Балканите най-модерен е архивът на Турция – вече с 60 млн. дигитализирани единици, а най-затворена в това отношение е Гърция. Особена е ситуацията и в Русия, където според професора има „друго мислене“ по въпроса.

На дискусия бе подложен и безпартийният период в развитието на България слез 1934 г. Със заключението: по това време у нас няма политици, а има парламент с чиновници, тогава не се раждат характери, готови да вземат навременни и разумни решения относно поведението на страната в сложната политическа и военна обстановка в първите години на 40-те. При това в години, когато имаме едномилионна невоювала, нахранена и сравнително модерно въоръжена армия.

Но…след смъртта на цар Борис III през 1943 в България…няма политици. Така е пропуснат решителният момент за ползване на армията като коз при решаване на световния проблем в края на Втората световна война…осъзнаването с фанфари не става.