Проведената в Лондон олимпиада №30 влезе в историята,
за да даде възможност за подготовка на героите от следващото най-голямо спортно
събитие в Рио де Жанейро през 2016 г. В символичната класация по медали
българските олимпийци се върнаха 50-60 години назад. Този факт обаче едва ли ще
се отрази на самочувствието ни на нация, участвала неизменно в прощъпулника
през 1896 г. и до днес. Защото заедно с културата спортът продължава да бъде в
графата „надстройка”, но на практика без тях нацията започва да прилича на
наколно жилище, на което основите постепенно изгниват от подводните течения.
Както при всяко голямо събитие имаме една лоша и няколко
добри новини. Отрицателната е, че нашего брата нямаше достатъчно поводи да
се тупне в гърдите с отколешното
„Булгар, булгар” и да забрави за измъченото си битие. За да даде възможност на
управляващите да си поемат дъх, благодарение на „надстройката” и да продължат
напред, за да градят...„базата”.
Добрата новина е, че в най-ярките си краски цъфна
миризливото цвете на пренебрегваните факти. Държавата, респективно и общините,
абдикираха в голяма степен от спорта. Предрешена в тоалета на „сдружение с
нестопанска цел”, всяка федерация, изградена от безброй дружества по места, води своята неконтролирана „игра” в условията на
предимствата и недостатъците на т.нар. „граждански сектор”. Състезатели и
отбори се спасяват поединично по пътя към вездесъщото „високо спортно майсторство”,
без да е публична цената на постигнатото и особено на неуспехите. Бившият
„масов спорт”, от две десетилетия наричан „спорт за всички”, е в постепенен залез.
Физическото възпитание е нещо като „свободно междучасие”, както в училище, така
и в университета. Да не говорим за „трудовите колективи”, където борбата отдавна не е за спортни и възстановителни занимания за сметка на работодателите в името на завидно
здраве и производствени резултати.
Още по-добрата новина е, че блесна и надеждата: за
„Браво!” и „Ура! в Рио ще е необходимо спортистите ни да са направили поне
„7 часа разлика” спрямо конкурентите си. Ако много държат да са сред
победителите, заслужаващи аплодисменти, без да разчитат в съответния ден Господ да е българин или междувременно трайно да сме счупили къръка, за разлика от олимпиадата в Лондон. Защото такава е съдбата
на всяка малка и бедна страна: да бъде наистина по-добра, за да бъде забелязана
и оценена. От световни спортни централи, мощни спонсори, рекламни мастодонти и
зрителска общност. Как ли? Като работят „Под прикритие” и под „Домашен арест” в
своеобразен „Стъклен дом” по специална и прозрачна „обществена поръчка”. В името на всенародното
оправдание на изразходваните средства от хазната и от, дай боже, достатъчно частни
спомоществователи. Макар и в момента немотивирани да спестят по една софра в
името на хедонизма си, за сметка на оптимизма в спортните среди.
В противен случай само след 4
години на олимпийските игри край Жълтата река няма да има „100-личани вповече” в бяло-зелено-червени екипи,
които да възродят патриотичното чувство, така умело подостряно в едни минали „добри
времена”. Когато големият брой на медалите бе резултат от вътрешното взаимодействие
в някогашното своеобразно „ТКЗС” (държавен бюджет,
държавни предприятия, държавни спортни дружества) в името на лъскавата фасада на отиващия си социализъм.
Впрочем, провалът на олимпийците ни, за едни
неочакван, за други – закономерен, дава различни опции за всички, от
които зависи дали изобщо ще има за кого да стискаме занапред палци по спортните
терени на света. При това в политическия контекст на предстоящите след една
година избори. При управлението си, левицата, маскирана за извинение в т.нар.
„тройна коалиция”, предпочете да помпа по малко, но редовно пенсионерите,
надявайки се, че паметта им ще се окаже свежа и в изборния ден, за да потвърдят
мандата й. Надеждата им обаче зави надясно, а междувременно бяха пропуснати възможности
за залагане на преспективи и в други сфери, вкл. и в спорта, респективно в
бъдещето на младото поколение. Заменилите ги на поста „гербери” заложиха на
магистралите, където също има ленти, но не за медали, а за разрязване, докато се усетят, че трябва да дават пари и за други дейности,
които са част от всекидневието ни.
Не е да подценяване желанието ни възроденият отбор на
волейболистите ни, примерно, да бие по-убедително на следващата олимпиада, ако
изобщо стигне до момента да се здрависа с Дилма Русеф. В противен случай ще се
надяваме отново да ни представят „за цвят” достойни ветерани като Йордан Йовчев, Венелина Венева, а вече и Станка Златева. Както и други като тях, за да доказват на света, че сме
имали успехи, но отдавна, чак в „миналия век”. За съжаление, предвид обстоятелства, свързани с
възраст и човешки възможности, поставяните от тях „рекорди за участие” и
достойното за възможностите им класиране ще предизвикат френетична подкрепа и
умиление у публиката, но няма да напълнят кошницата с медали на олимпийците от
Република България.
Няма коментари:
Публикуване на коментар