Пратихме в Лондон 63-ма олимпийци и сме №63 в класацията по медали, в Рио де Жанейро да отидем с един, за да сме първи

Силистренката Пламена Миткина
изпълни мечтата си да отиде на олимпиада,
макар и като треньор на националния
 отбор по стрелба с лък, а не като състезател 

   Репликите в личните страници във Фейсбук понякога дават храна за размисъл на всеки, който обича да разсъждава по една или друга тема. Най-често актуална за съответния ден. Да речем за току отминалата лятна олимпиада, така възторжено и ефектно закрита в края на миналата неделя.

Ето го прозрението, заслужаващо продължение: „България е на 63-то място в класирането по медали. Това може би е така, защото сме изпратили 63-ма участници на олимпиадата в Лондон. Какво ли би станало, ако бяхме изпратили само 1 спортист? Дали щяхме да сме на 1-во място?” И коментарът към нея: „Тъй като гледам, на следващата олимпиада в Бразилия ще се явим само с щангиста Гълъбин Боевски и тогава може да сме №1”. Защото ще сме изпълнили единствени 100% от мечтите си.

Фейсбукарите знаят, че вратата на световната информационна врежа е отворена денонощно за всякакви реплики и дуплики, поради което във всеки момент дума дума отваря. Така де, Гълъбин тъй и тъй е в родината на кафето, по всяка вероятност задълго. Бори се за свободата си, но нищо не му пречи междувременно да тренира на воля за сметка на Дилма Русеф. Ще е под строг контрол за допинг, а вероятно ще намери и спаринг парнтьори, за да знае във всеки момент къде се намира във „формата си”. Сигурно ще се сдобие и с интернет, за да научава новостите в спорта. Като олимпийски шампион едва ли е забравил всички тайни, на които го е научил Папата на щангите. Иван Абаджиев също е в Америка, макар и на север, и какъв е проблемът да го консултира отвреме навреме? Дори и по телефона да му шепти, нашенецът пак ще разбере какво трябва да направи, за да победи. Готви се, както едно време, отива и печели, като в миналия век. Ние се застъпваме пред МОК за него и го освобождават от зандана. Боевски печели бъдещето си, а България пести средства и се отчита с един единствен медал, при това златен.

И така с минимум средства ще се вредим сред първите 50 страни в ранглистата по медали. За да не казваме, както сега, че редом с нас са Малайзия, Индонезия, Пуерто Рико и Тайван; зад нас са предимно страни като Ботсвана, Мароко, Бахрейн, Габон и др. държави без традиции в спорта. Тактично премълчаваме, че подобна на нашата участ имат фалиралата Гърция, бедният европейски брат Португалия, държавите джуджета Кипър, Черна гора и пр. закъсали за спортни отличия. Не забелязваме, че на опашката са икономически просперитети като Саудитска Арабия, Катар, Кувейт и Хонконг, защото по тези азиатски ширини са оперирани от стремежа да лъскат имиджа си пред света чрез достижения в спорта.

Ще се намерят ли в България в следващите 4 години достатъчно Хомо фабер, т.е. „трудещи се човешки същества“ (треньори), за да изваят онези групи от Хомо луденс („играещи хора“, значи „спортисти“), с които нацията ни отново да се представи и прослави. Без значение дали ще е в традиционни спортове като вдигане на тежести, борба, стрелба, гребане и т.н., където този път бяхме „ядец“. Или в изяви в по-екзотични и нетипични за нас дисциплини. А най-добре в някоя от спортните игри, ако и страната ни със своите 7 млн. души да не е атрактивна за рекламните телевизионни гиганти. По комерчески съображения те винаги ще предпочетат финали с участието на САЩ, Русия, Бразилия, Германия, Китай, Франция и др. големи страни. Защото нали не си представяте, че ще осребрят щедро телевизионните си права, когато играят за волейболната купа националните отбори на България и Куба?

За да се случи всичко това на всички управленски равнища у нас трябва да има Хомо сапиенс (разумни хора), които по възможност да погледнат безпристрастно на събитията и на последствията от тях. Премиерът Бойко Борисов да забрави, че шансът е причината за краха, и преди да бръкне в хазната за нова помощ на някой спорт, да се интересува как ще бъдат похарчени. За да е сигурен, че ще има с кого да се снима след 4 години, без значение в какво качество. Защото сега му се наложи да влиза в движение в унизителната роля на успокоител на провалилите си, и добре, че прати президента Росен Плевнелиев да я изиграе по-професионално. Шефката на БОК Стефка Костадинова е най-добре да научи как точно във Великобритания или в някоя друга страна, направила бум на олимпиадата, са икономизирали спорта, за да се наместят на стълбичката на победителите. Безспорни лидери в своите спортове като Валентин Йорданов в борбата, да речем, би било добре да прегледат отново как предшествениците им са поддържали нивото си в продължение на години. Чудесно ще е, ако се намерят хора апостоли, които да тръгнат по селца, паланки и малцинствени гета, за да издирят децата с нисък социален статус, но с жилав ген и с мечти за уреден живот, постигнат с усилие, но със заслуги към обществото.

И най-накрая: изключително полезно ще е най-гледаните телевизии да пускат до откат филми като „Деца играят вън“, „С деца на море“, „Войната на таралежите“, „Следите остават“ и др. Впрочем този, последният от тях, с участието на Стефан Данаилов, макар и не в най-главната роля, е долу-горе връстник на първия ни медал - бронзовия на боксьора Борис Георгиев в Хелзинки преди 60 г. и на първия ни златен медал, постигнат от бореца  Никола Станчев на олимпиадата в Австралия през 1956 г.

За да си припомнят възрастните, а подрастващите да разберат, че в живота  има и друга ведра вселена освен виртуалния свят на мобилния телефон, таблета, интернета и социалните мрежи.