ВЕРСИНАЖ, 21 март 2015 г. Възпоменателна вечер за Пирин Бояджиев, почетен гражданин на Силистра
Тази година се навършват 20 години от кончината на почетния гражданин на Силистра Пирин Бояджиев - ярък представител на едноименния род, останал в спомените на своите съвременници като изявен учител, преводач, автор на научни статии, дарител на библиотеката и на Държавен архив - Силистра. Заедно със съпругата си Мара Бояджиева - преподавател в педагогическия институт в Силистра, двамата са ярко доказателство за скромен, но достоен живот на будители. Утре е специалната вечер, посветена на човека с възрожденски дух. Началото е в 17 ч. в зала "Диоген Вичев".
В живота по-предишна от срещите ми с двамата културтрегери и стожери на образоването бе с г-жа Бояджиева в учебната 1974-1975 г. в ОУ "Иван Вазов" (бел.-в тази първа година на своето съществуване то бе само "Пето основно училище", тъй като още нямаше свое име). Тогава бях в осми клас и реално съм сред първите завършили това ново тогава училище. В онези времена в силистренските училища освен руския език, който бе задължителен за всички, сред чуждите езици преподаваеми бяха немски и френски. Аз съм син на учител франкофон и нямах причина да уча другия европейски популярен език.
В интерес на истината не помня кой бе учителят/учителката титуляр по френски, но не съм забравил, че дълго време в часовете ни през втория учебен срок влизаше да преподава студентка абсолвентка от последния курс на Силистренския педагигически институт "Дочо Михайлов". Накрая на практиката имаше и наблюдаващи преподаватели. И кой мислите преди всички - Мара Бояджиева. Тогава тя е в предпенсионна възраст, но изглеждаше в перфектен вид - с хубава прическа - модерна за времето си, с изящна фигура, струва ми се в дрехи в приглушени тонове.
В един от последните часове с нейно участие като методист имахме малък инцидент с мое участие. Студентката не беше от най-добрите (най-вероятно френският език ѝ е бил "втора специалност, а тогава тукашните студенти дори имаха и "трета" - пеене, трудово обучение, пионерска работа), представяше се неубедително, особено в случаите, когато трябваше да ни предаде някои тънкости на "езика на любовта" (образно казано). Аз бях един от добрите и внимавах какво говори, което ме предизвикваше понякога да я поправям, което е извън правилата, но какво да се прави - тийнейджърска дързост (не бих си признал, че е било проява на недобро възпитание!).
Да, но другарката Бояджиева, която е следяла "нещата" в часа също внимателно (в онова време бихме казали с русизма "осторожно") и съответно не е пропуснала моята фриволна изява в ущърб на студентката, макар и в полза на всички в класа. Друг е въпросът колцина от съучениците ми се вълнуваха като мен от френския. (Тук отварям скоба за година-две напред вече в гимназията - за едно празненство, когато с кратки римушки си правехме шеги помежду си, вероятно да ме уязват по своему, момичета от класа ме бяха разиграли словесно така: "С кюнец панталон, той френския владее и се големее").
Та, в осми клас в онази конфликтна ситуация в края на часа Бояджиева ми даде урок, който запомних завинаги. Явно, подразнена от поведението ми спрямо нейната студентка, тя пред всички високо заяви: Я, онова момче (бел.-за мен става дума) да си даде бележника". Естествено, без да зная за какво иде реч, го вадя с треперещи ръце от чантата и ѝ го подавам. И чувам да се казва: "Пиша Ви "Parfait", т.е. "шестица, но никога повече не си позволявайте да поправяте учителя по време на часа". И действително, повече не съм си го правил, макар по-нататък в ученическия си живот да съм имал пререкания или несъгласия с учители по един или друг повод. Веднъж, вече в гимназията, защитих съученичка в час по български и литература и учителката ми се скара, че се обаждам "като черна станция на бяло поле", но това е друга "история" с...продължение.
После пак в гимназията (ПГ "Климент Охридски") моята класна Надежда Сарафова - тогава съвсем млада учителка, ни преподаваше по френски. За да бъде по-лесно за всички, бяхме разделени на две групи, като идеята бе учителят да работи с по-малко хора в рамките на един учебен час. И в тази среда от съученици не бих казал, че имах конкуренция, което се отрази и в крайния резултат - не постигнах развитие в усвояването на езика. Но и тук съдбата ме срещна с представител на семейство Бояджиеви, този път със самия Пирин Бояджиев. Него не го познавахме в нито едно от известните му качества - той то-що се беше пенсионирал, но вероятно е продължавал да поработва по заместване, да е бил на не повече от 62 години.
Накратко: класната ни счупи крак и отсъства доста време докато се възстанови. Именно в този период дойде да взема вместо нея часовете др. Бояджиев. Работата с него бе приятна, лежерна, завладяваща, защото той бе наясно с "нивото" на "ж" клас, и не ни даваше зор. Стараеше се обаче да се отнасяме с уважение към езика, за да го заобичаме, включително ни учеше на песни, които вероятно са били предвидени в учебния материал, пък кой знае. Общо-взето споменът е за общуване с културен човек, който със своя леко присипнал глас не ни приспиваше, а ни увличаше да следим мисълта му и интонацията (произношението), да се опитваме да попиваме от неговите знания.
Срещите ми с Пирин Бояджиев продължиха много по-късно, примерно след четвърт век, вече в "зората на демокрацията" - тогава той бе сред уважаваните социалдемократи от възстановената БСДП, последователи на д-р Петър Дертлиев, който през 1990 г. без малко не стана президент на България. Неведнъж съм бил свидетел на изказвания на Бояджиев по събития, свързани с книги и други литературни вечеринки. Случвало се е в духа на времето да изрази свои мисли с невъздържан тон, защото вече бяха години, в които прозираше малокултурието както сред т.нар. културтрегери, така и в поведението и изказа на хора, заемащи отговорни ръководни места.
В продължение на 11 години - от 2013 до 2025 г., работих като пиар в Областна администрация Силистра и всяка сутрин пътят ми минаваше покрай малката кокетна, но все по-схлупена къщурка на ъгъла на улиците "Генерал Скобелев" и "Петър Вичев", в която някога живееха Бояджиеви. Заглеждал съм се към старовремския кьошк, покрит с керемиди и обграден от асмалък, чиито подпори вече са наведени като кобилица на излязъл от употреба геран. И винаги съм се сещал за тях, двамата видни силистренци - хем признати за стореното от тях свято дело в сферата на културата, науката и образованието, и хем не чак дотам осветени в публичното пространство, за да е жив и ярък споменът за тях.
Съвсем е жалко, че, както се говори, родата на съпругата не е позволила в един момент преди не зная колко години на задната фасада на къщичката да бъде поставена паметна плоча в чест на Бояджиеви - там, където сега стената се самосъбаря и вече ѝ се виждат тухлите. Може би е ирония на съдбата - намигване, че пропуснатите възможности ни пречат да тачим и да предаваме преживяванията си на идните поколения.
Иначе и преди 10 години сме провели възпоменателна вечер за него, Пирин Бояджиев, за което ВЕРСИНАЖ пази свидно свидeтелство: www.jordansilistra.blogspot.com/2015/03/blog-post_98.html.
Няма коментари:
Публикуване на коментар