Спомен от 2014 г.: Непретенциозна разходка в сезона на лалетата из императорския град Истанбул, средище на религии и център на света

 

         

Версинаж. В различните краища на света има градове гиганти, в които се чувстваш малък и нищожен, дребен и незабележим. Защото се потапяш в атмосфера, където натрупванията във времето и пространството са безкрайни, и навсякъде витае духът на хора от многобройни разнолики племена, оставили нещо за бъдещето.

Истанбул, наследникът на древния Константинопол, а още преди това на Августа Антония и на Византион, е от мегаполисите, в които има следи от 4-5 цивилизации, останали като свидетелства за буен имперски растеж и за мощен разпад. Пълен абсурд е да си помисли човек, че за 2-3 дни може да обходи една територия от 150 х 50 км, на колкото се простира столицата на 4 империи, увеличаваща населението си два пъти на всеки 12 години.

Великолепен екскурзовод като г-жа Васвие, родом от село Средище, и някогашен строителен техник в Силистра, само може да скъси разстоянието до познанието за града, в който има една единствена трамвайна линия – едновременно транспортно средство и ориентир. Но където е изградено под земята половин километрово метро още в средата на 19-и в., ползвано за транспортни нужди.

Какво му трябва на екскурзианта при една тридневна обиколка в Истанбул: Зареден фотоапарат, карта на града, сгъваем чадър, от време на време геврек за една лира, при желание – закупени от улични търговци –  пресен джус от нар за утоляване на жаждата и печени кестени за задоволяване на апетита. И чай, разбира се – малко силен и  горчив, но такъв е теинът по тези географски ширини. Кафето може да се спести, защото „не е това, на което сме свикнали“, дори и да е „а ала турка“. Колкото до цигарите, на закрито мисията е невъзможна, в противен случай – глоба от 69 до 79 лири.

         

Кьофте, чорба, сютляж, ашуре, ени ракъ, баклава, локум – това при възможност, ако има време за истински гурме удоволствия. Защото часове минават, докато направиш запознанството си с остатъците от площад „Хиподрум“ – някога музей под открито небе, от който са  останали три древни колони, и със съвременния му събрат „Таксим“. Още – с брилянтната джамия „Света София“ (1 000 години църква – от 537 до 1453 г., и след това – 500 години джамия, от близо 70 години – един от най-посещаваните музеи в света). И, разбира се, с нейната посестрима „Синята джамия“, както и с комплекса „Топ капъ“. Някога, когато в него на кон е влизал само султанът, е бил разпрострян върху 700 дка, което е два пъти повече от Ватикана и толкова по-малко от Монако.

Почти задължителна е разходката с корабче между мостовете, третият от които се строи в момента. Само тогава блясва омаята на Босфора с безброя от гледки към стотици сгради – архитектурни паметници. И към съвременни вили на богаташи, някои от които естествен декор за сериали, гледани в по 40-50 страни по света и особено на Арабския полуостров.

Малка, но съществена подробност е, че левенти като героите от тях и красивите им партньорки във филмовите любови и изневери, не се срещат по улиците, където щъкат туристите и работещите момчета и мъже, а покрай тях – за атракция, крачат забулени истанбулски булки. Може би защото нямат време от снимки за кинозрелищата, прославящи съвременна Турция, вкл. и осигуряващи й по 500 хил. туристи повече всяка година. Благодарение само на спорния отвсякъде, но зрелищен сериал „Великолепният век“, пресъздаващ времето на султан Селим и султанката Хюрем, поредната от славянски произход, изминала по ирония на съдбата краткото за османската империя разстояние от робството до аристократизма. Друга е темата за харема, кой знае защо останал в нашата представа само като място за забавление на вездесъщия султан, наричан още „сянката на Аллах“.

Преди да се превърне в поредния, чийто живот е отнет с отравяне или одушаване. Насилствената смърт при османците никога не се случва с проливане на царска кръв. От 36 султана – 21 са с преждевременно прекратен живот, като убийствата по правило са извършвани от иначе най-верните хора – еничарите, на практика управляващи държавата. Преди да поднесат трона на тепсия на следващия от династията, защото измежду султаните никога не е имало случайни хора. И винаги е било планирано кой е следващият, след като е решено да бъде премахнат настоящият владетел. Еничарският корпус е разформирован в средата на 19-и век.

Пропусната е възможността на трона да седне жена султанка подобно на Екатерина Велика, руската императрица от германски произход, но казват, че това е история, която заслужава отделно внимание. Най-вече в контекста на спора „за и против връщането на фереджетата и бурките“, твърдят – за повечето по желание, защото зад тях се крият сериозни финансови чуждоземни „жестове“. А става дума за страна, където 30% от жителите й са до 14 г. и има недостиг на висши учебни заведения (при 9 държавни и 30 частни ВУЗ), за да учат в тях всички желаещи, вкл. и момичетата. Това е положението в родината на Великия реформатор Кемал Ататюрк, за който със закон не се допуска да бъде коментиран. Къде на шега, къде наистина се говори, че бащата на нацията „дал права на жените, но забравил да го каже на мъжете“. Макар че в най-новата си история Турция е имала и жена премиер в лицето на Тансу Чилер.

Всъщност, за харема, където се помещава женската аристокрация, официално се казва, че е под контрола на валиде ханъм, майката на султана, която реално е №2 в управленската йерархия на империята. И под нейно ръководство са поне 500 души, за които е имало отделени 300 стаи, няколко бани, отделна джамия и други необходими помещения. Приближените до султана момичета не били повече от 10-15 от тях и по неписано правило никоя от тях не е туркиня. Като станели на 21 г. ги освобождавали, а често ги женели за представителите на мъжката аристокрация.  По неофициална статистика  90% от жените в харема – най-често закупени в ранна възраст на пазара на роби или прибрани  от средите на пленниците, са т.нар. обслужващ персонал.

В най-силните си години в султанския дворец се е готвела храна за 20 000 души, вкл. за ангажираните с държавните дела над 5 000 войници, сред които и еничарският корпус, реално – мъжката аристокрация около султана. Към него имало три школи за обучение на мъже, от които се подбират най-ерудираните, за да служат в различните управленски структури на империята. Както и за столовата за бедни, на които храната е раздаване непременно надвечер по тъмна доба, за да не се накърняват чувствата им, т.е. да не се прави видна нищетата им и публично султанското подаяние. За разлика от днешно време, когато всичко това се случва непременно пред светлината на прожекторите и пред дулото на микрофоните на журналистите. В името на по-високи партийни рейтинги.

И да не пропуснем – в сезона на лалетата – един от непреходните символи на Турция и конкретно на Истанбул (столица на империи непрекъснато от 330 до 1923 г.).

Кощунство е да не им се полюбува човек, а и да не се снима с тях. Защото става дума за 14, 2 млн. екземпляра от 80 до 200 вида (ранни, средни и късни), засадени почти навсякъде в парковете на града, вече бил културна столица на Европа през 2010 г. Тази пролет е благодатна за растежа на красивото цвете в страната, разпростряна между 4 морета, едно от които вътрешно, както и на два континента. На лалето истанбулци посвещават специален фестивал в третата седмица на април. Сигурно втората по растеж икономика по света може да си го позволи да бъде пищен и в името на повече приходи от туризъм. В момента от него в хазната влизат по 30 млрда всяка година, от които не повече от една трета остават в Истанбул, а останалите отиват за развитие на други краища на страната над 75 млн. население.

В миналото Истанбул е бил пазител на християнството, макар в града да са били изградени и едни от най-внушителните римски храмове. Днес тук правят впечатление 3 100 джамии, но редом с тях своите религиозни убежища имат евреите (36 синагоги и 10 училища), арменците  (56), гърците (108), както и българите, като нашата църква („Св. Стефан“ или Желязната църква) в момента се реставрира, вкл. и със средства на турската държава. Специална фабрика през 16-и в. е произвеждала фаянсови плочки за джамиите в империята. Днес 23 000 от тях са само в Синята джамия – най-красивата и най-светлата, побираща до 5 000 души едновременно, вкл. жените, мястото на което е на втория етаж, спокойно разстелили молитвените си постелки върху килимите в нея и под ефектното електрическо осветление. Колкото до рекордните й 6 минарета, при положение, че броят им не е фиксиран в исляма, според легендата майсторите сбъркали думите „алтъ“ (6) и „алтън“ (злато).

Любопитното е, че тя е прощъпулник на архитекта Мехмет Ага, помощник на славния арменец Мимар Синан, живял 98 години и стоял начело на строителното войнство при управлението на 4 поредни султани, за да построи над 400 обекта, половината от които са съхранени здрави и в 21-я в., независимо че на всеки сто години в Истанбул има разрушителни земетресения. Част от тях са джамии, за да има къде мюсюлманите да провеждат петте си за деня молитви, най-важната от които е петъчната обедна молитва, родееща се с християнската утринна неделна молитва. Пет са религиозните празници в Турция. Най-малко 4% от доходите си трябва да задели привърженикът на исляма в полза на дарения. В миналото, а и сега, всеки може да построи джамия, ако чувства вътрешна нужда и може да си го позволи.

В Одрин, за да изградят джамията Сюлеймание, чиито 70-метрови минарета са най-високите в Турция, дори изписали „обърнато лале“, макар и на скрито място в красивото архитектурно творение.

Така удовлетворили някой си българин Лалю, който дълго не си давал терена за мюсюлмански храм, но накрая склонил, ако бъде увековечен по този скромен нетрадиционен начин. Малко удовлетворение е, че днес тук има две български църкви – „Св. Георги“ и „Св. св. Константин и Елена“. И двете са от 19-и в. и са актуални свидетелства за православно присъствие в един от най-големите градове на Тракия в днешна Турция, превърнал се в регионална столица на образованието, тъй като в едноименния университет се учат 40 000 студенти.

Кратката непретенциозна разходка в царството на лалетата – емблема на Турция, и символ на богатството, красотата, пролетта и на персийски символ на съвършената любов, бе в компанията на учители от ОУ „Иван Вазов“ – град Силистра. Неотдавна училището отбеляза своята 40-ата година, в името на която силистренката Свидна Динева от Loyal Travel – София, бе организирала специалната екскурзия до един вечен град, в който никога не е скучно, колкото и пъти да го посещаваш, защото винаги преживяванията са различни.

Йордан Георгиев,

Истанбул – Силистра, март-април 2014 г.