Честито на победителите в изборите! Неспечелилите да свият временно знамената, за да ги изперат и изгладят, защото със сигурност скоро пак ще им потрябват

 15 ноември 2021. Доживяхме и до този понеделник, за да посрещнем старта на 40-дневния Коледен пост. В него политическите страсти все още бушуват и въздухът е сгъстен от напрежение, инжектирано от тестостерона на поредния следизборен ден. Съзнанието на всеки от нас и особено на преките участници в изборния процес се настройва да приеме фактите от народния вот за президент и 47-мо НС.

На част от тях не им се вярва, че за кой ли път през последните 30 години избирателят поиска и подкрепи „нови лица“, за да ги опознае по делата им, след като е подочул оттук-оттам само думите им. Други повдигат вежди и с усмивка под мустак ще се пъчат: „Ние като ви казвахме…“. Тези, които си останаха вкъщи, злорадстват с познатото подмятане: „Видяхте ли…се колко можете“. Актуална за момента остава интригата относно избора на държавен глава – повторението на избора на президент и вицепрезидент е идната неделя.

Предстои седмица на прегрупиране и на студени прегръдки между доскорошни враждуващи вътрешнопартийни и междупартийни групи в името на идеята да надделее един от двамата основни кандидати, предварително сочени за фаворити. За да стане накрая ясно „Кой е по-по-най...“ в следващите пет години. Поне в президентския лагер, който може при добро желание и умение да подпомогне подреждането на пъзела в премиерския стан.

Колкото до резултатите от парламентарния вот, напоследък проблемът е, че депутатският танц продължава само няколко седмици, а управленските стъпки на национално ниво дори не се явиха на хоризонта – силуета им го нямаше ни като слънце, ни като облак. Мярна се като контур в небесата само характерният ни неравноделен такт, завещан от нашите прадеди, за да се различаваме – за добро или за зло, от всички останали народи.

Със сигурност едно е ясно: няма как да се случат чудеса на политическия небосклон, докато ни се предлагат на тезгяха удобните, а не способните, и до момента, в който залагаме само на своите, а не – поне понякога – за разнообразие – и на совите. Друг е въпросът, че совите, т.е. мъдрите, знаещите, не са това, което бяха, както биха казали старите хора.

Преди години беше популярна американската филмова драма „Уморените коне ги убиват, нали?“. Действието в нея се развива по време на Голямата депресия преди стотина години и разказва за танцов маратон с награда от тогавашни 1 500 долара. Главната героиня във филма Глория (Слава) е толкова разочарована от неуспеха и по принцип от безпътицата в живота, че предлага на своя партньор да я убие.

В България не стига, че няма достатъчно расови коне в иначе разноликия политическия табун, ами на всичко отгоре провалящи се не за първи път водачи на изтънели откъм членове партийни сотни не се оттеглят - може и временно, някъде на паша, за да ближат раните си, получени в все по-зачестилите сблъсъци на изборния ринг. Въпреки видната умора и отсъствието на хъс, подплатен с послания за перспективно разбиране на „нещата от живота“.

Очевидно е, че т.нар. основни политически сили се налага час по-скоро да пуснат напред припкащи със свежи сили жребчета, жадни да усетят мириса на барут в битките и да почувстват свистенето на стрелите, насочени към тях. И…който оцелее от досега с отровното им жило, ще продължи напред, още по-мотивиран да се бори за победата – на първо време над себе си и личното си его, а после и в името на първенството на своята…партия. По-нататък – каквото сабя покаже и, разбира се, честта, майко, юнашка!

Честито на победителите в изборите! Неспечелилите да свият временно знамената, за да ги изперат и изгладят, защото със сигурност скоро пак ще им потрябват. Междувременно някои от партиите е добре да си сменят знаменосците, включително и по места, или поне да туинговат лицата на досегашните, както и да обновят речевия репертоар на своите атове, подготвяйки ги за боя, защото рано или късно и на следващия ще му дойде ред.