http://bgswim.com
ПСК „Черно море" (Вн) сложи края на дългогодишната доминация на “Младост′91" (Пд) като хегемон в родното плуване, оглавявайки класирането за Купа "България" - най-меродавния измерител, тъй като обхваща общо точките постигнати от всички състезания на 25-метров и 50-метров басейн под егидата на БФПС.
Един от ключовите виновници това да се случи е Денислав Калчев, родом от Силистра, възпитаник на Веселин Суров.
Като състезател имаше репутацията на човек, който не обича да говори. А първият европейски шампион в българското мъжко плуване може толкова много да разкаже. Обичайна гледка на юношеските състезания у нас в края на 80-те години беше как Денислав Калчев скача от дисциплина в дисциплина. Понякога по 8-10. След поредния триумф, той просто вдигаше краката си на шведската стена, разказваше някой виц в очакване да бъде извикан за следващия старт. Май губеше само на бруста, но невинаги.
„Просто си имах талант за плувец. Едно от нещата, с които много се гордея е, че успявах да отговоря винаги на постоянните предизвикателства на треньора. В различни дистанции, на различни плувания. Опитвал съм се с всеки старт да прекрача още една граница и да видя колко надалеч мога да стигна. Какво мога да докажа на себе си. Винаги съм изисквал от себе максимума и това отвъд него. Когато се състезавах, гледах да се раздам на 100 процента, че и повече”, обяснява Денислав Калчев като за начало на интервюто, което BGswim.com пуска в две части.
Хвърлянето от дисциплина в дисциплина, плувайки от дългото към късото, даде широката основа и избор на възпитаника на Веселин Суров да се спре на най-подходящата.
Първият му голям успех дойде на 400 м съчетано с финала на европейското първенство в Атина през 1991 г. Току-що беше навършил 18 години. През 1994 г. в Рим силистренецът стана първият български плувец с индивидуален финал на световно първенство. Стори го на 100 м бътерфлай. В края на същия този сезон в Ставангер (Норвегия)триумфира и като европeйски първенец на 100 м съчетано. За тези си успехи намери място в десетката на „Спортист на България”. На следващата 1995-а възпитаникът на „Доростол”(Силистра) записа още един голям финал – континенталното първенство във Виена (на 100 м бътерфлай). Така той стана единственият българин, промъкнал се само за две години в три свръхфинала.
Записваше още финали от световни и европейски първенства, чупеше рекорд след рекорд на голям и малък басейн. И в бътерфлая и в съчетаното. В разцвета на силите си и на прага на третото си участие на олимпийски игри той беше принуден да приключи с плуването. Трябваше да изхранва семейство. Нямаше как това да стане в България. След 18 години живот на имигрант - в САЩ, Англия и Египет Денислав Калчев реши да се завърне в България преди две лета.
- Г-н Калчев, как Ви се видя българското плуване след 18 години живот зад граница?
- Когато напусках България преди близо две десетилетия, родното плуване оцеляваше в условия на криза, в неизвестност. Сега пак има хаос, но някак по-улегнал (смее се). Това, което ме радва е, че виждам толкова много деца, желаещи да се занимават с плуване. Когато през 1998 г. заминах цареше апатия по басейните. Липсата на интерес в подрастващите към „синия” спорт беше тотална. По-големите нямаха мотивация. Треньорите губеха позиции, не намираха смисъл в това да продължават. Като цяло на плуването беше започнало да се гледа единствено като източник на пари. Това се отразяваше на високото спортно майсторство и на резултатите.
Сега повечето неща в българското плуване опират до парите, но много родители могат да си позволят техните деца да плуват редовно. Басейните, които функционират, се понапълниха. Естествено наблюденията са ми предимно върху Варна, където работя.
- Във Варна общината предоставя безплатно базата на комплекс „Приморски”. От друга страна клубовете в плувните спортове се увеличават с всяка година. Добре ли е за вътрешната конкуренция или се създава напрежение?
- Поддръжката на един басейн, и то на 50-метров, е голям разход. Така, че адмирации за кмета, за хората от общината и тяхното решение. Не смятам, че е правилно да има толкова много клубове, дори в град с големината, населението и плувните традиции на Варна. БФПС не трябва да допуска такова роене. Може да прозвучи консервативно и носталгично, но в град като Варна трябва да има максимум 1-2 клуба, но те да са солидни и функциониращи на високо ниво и в тях да тренират всички деца. В момента това няма как да стане.
В средата, която е създадена, всеки иска да набере повече деца, мислейки само за финансовата страна. Така се опорочава идеята на плуването. А в крайна сметка треньорът би трябвало да иска най-вече децата му да се развиват, да подобряват постиженията си. Това казвам и на родителите. Ако видя, че съм достигнал тавана си като треньор, че не мога да дам повече на състезателите си, нямам проблем да ги пусна да продължат развитието си при колега. Защо да ги спирам ?
- Кога решихте, че е крайно време да се завърнете и да се отдадете на българското плуване?
- Винаги съм искал да се завърна. Направих го поради лични причини и покрай една група, която водех. Нямах намерение да тренирам деца, но започнаха да се появяват предложения от различни клубове. От „Черно море” бяха най-настоятелни. Имах обаче няколко причини да предпочета точно този клуб. Той има богата и славна история. Баща ми Хараламби Калчев е тренирал в него. Казах, че ще приема каквито и да са условията.
Носят се много клюки, че съм искал колосални суми, че треньорските ми сертификати от САЩ са фалшифицирани. Затова ги качих на профилната си стена във Facebook, да се уверят. Контрактът ми е стандартен трудов договор с уговорката да работи в перспектива за развитието на клуба.
- Като човек, който винаги си е поставял високи цели, с каква амбиция се хвърляте в новото предизвикателство?
- Иска ми се чрез работа в екип да подобрим условията за подготовка в клуба и във Варна. И не просто да търсим таланти, а да развиваме потенциала им. Да ги задържим и след тийнейджърската възраст в басейна, за да ги подготвим за голямото плуване. Когато се класират на олимпийски игри и световни първенство да не бъдат просто участници, а да имат достатъчно самочувствие и подготовка за представителни класирания.
Изрично мое условие беше да се работя по програми, които съм изготвил и изпитал във времето и то в държавите с плувни традиции. В същото време ще работя за осъществяването на нови програми и идеи. Стремежът ми е по идеята да се увлекат колкото се може повече деца. Не съм си поставял възрастови ограничения за плувците. Водещото при мен е желанието за тренировка. Убедил съм се в работата ми в САЩ, където съм тренирал и столетници, и деца в предучилищна възраст. Това, което ми дава увереност, че е мотивацията на треньорите, състезателите и родителите.
- Бихте ли разяснили онази част на плана, в която състезателите ви не само ще участват на олимпийски игри, но ще гонят призови класирания?
- Това е необятна тема, по която може да се говори с дни. Подобен майсторлък се изгражда с много тренировки, функционираща база и всички необходими условия за елитно плуване. За щастие в момента Варна отговаря на въпросните критерии и то за период минимум от 4 години. Плюс това климатът е благоприятен, въздухът чист, при това морски, 50-метровият басейн (в Камчия) е перфектен. Фитнесът, сауната, всичко е на едно място. А това за България си е направо Монте Карло.
- Г-н Калчев, кое ви подразни или направи неприятно впечатление при първия досег с новата за вас плувна ситуация в България?
- Натъжават ме телевизионни репортажи като този това по „Нова ТВ”, показващ пълното безхаберие и разруха на комплекса на „Червено знаме”, който през 1985 г. прие елита на Европа. (Журналистическо разследване разкри как някакви фиктивни фирми харчат колосални суми за ремонти, а резултатът е не само нулев, но плачевен – б. р.). Стана ми тъжно да видя какво се случва с открития басейн „Диана”. Превърнали са го в къпалня, да не можем да плуваме в него.
- Как стана така, че се озовахте и в Египет?
- Бях ангажиран в програма на USASwimming (Плувна федерация на САЩ) за развиването на плуването в Египет. Работех по нея още в Америка. В Кайро отговарях за развитието на въпросната програма, разгърната на 7-8 различни локации, и едновременно с това за състезателите, които са достатъчно подготвени, за да превключат на професионално ниво. В момента Бистра Господинова се занимава с това.
Записахме успехи, взехме медали, направихме шампиони на страната за наборите 2002, 2003, 2004 г. Това си е голямо постижение, неописуема радост.
- Работил сте на 3 континента, в две държави водещи плувни сили – САЩ и Англия и една в която по думите на специалистите тепърва ще изумява света – Египет. Лесно ли е да се работи с африканци, при това араби, за които без да звучи расистко и обидно, нямат репутацията на най-големите работяги?
- Всяка държава си има своята специфика, особености, но навсякъде за спорта е валидно едно: всяко дете иска да стане шампион. Всеки родител иска да види детето си на най-високото място на почетната стълбичка. Арабският свят не прави изключение. Да, вярно доста по-различно е. Има норми и закони, които просто се спазват.
Заради религиозните ограничения и пости трябва да се пренаписват и адаптират тренировъчните програми. Плуването обаче е страшно развит спорт в Египет. Прогресира буквално за часове. Строят нов 50-метров басейн. Напливът от желаещи да тренират е огромен. През 2013-а в програмата бяха увлечени 11 хиляди деца. Сега са около 14 хиляди.
- Как си обяснявате бумът на арабското плуване. Тунис дори си има олимпийски шампион в лицето на Осама Мелули и то в дисциплина, където си трябва яко блъскане?
- Има много таланти, но и много желание за работа. Състезател от нашия клуб стана олимпийски шампион на Младежките игри в Китай през 2014 г. и то на 1500 м св. стил. Водя преговори с египетската страна за съвместен лагер и състезание в България.
- Да се върнем към началото на треньорската ви професия в САЩ. Работил сте заедно с първия тъмнокож олимпийски шампион в плуването - Антъни Нести, с когото дори бяхте конкуренти...
- С Антъни бяхме колеги в един проект във Флорида, но се засякохме само 6 месеца. Най-дълго трупах стаж и впечатления при работата си с Ренди Рийз - един от великаните на американското плуване. (като един от екипа на националния отбор на САЩ и треньор във Флорида е направил шампиони легендарните Трейси Колкин, Дара Торес, Мартин Лопес-Зуберо, Дънкан Армстронг). Научил ме е на много неща. Хич го няма по приказките, но е убеден на 100% в правотата на това, което прави. А то е програмирано в детайли. Когато започне да изпълнява плана си, никой не го закача. Наблюдавал съм го с часове. Слушал съм го. И когато му задам и най-наивния въпрос – било за техника, било упражнение за крака делфин или за подводно, той търпеливо ми го обяснява.
Учил съм се и от брат му Еди Рийз – старши треньор на Тексаския университет, също голям капацитет, наставник на Йън Крокър, Брендън Хансен, Ааерол Пиерсол и много др. Преди Ренди съм трупал опит, слушайки и наблюдавайки много други треньори от различните нива. Така успях да видя плуването от всяка една гледна точка. Постепенно получих възможност да работя с групи и с времето си изкарвах нивата едно по едно, със съответните дипломи. Научих се как се правят програми. Как да се развива един клуб. Как да се обезпечава финансовата част. Разясниха ми се много моменти около работата на спортния психолог, на когото американската система залага изключително много.
Най-важният урок, който разбрах в САЩ е , че постоянно трябва да се стремиш към усъвършенстване, да не губиш желание да трупаш нови знания. Да искаш да се учиш. В никакъв случай не съм перфектния треньор, но винаги съм готов да изслушам и да се уча и от колегите от най-ниската позиция в йерархията на професията – и тук, и в Египет, и в Америка. За мен всеки треньор е добър и мога да науча от него нещо ново.
- Как стана трансформация ви от състезател в треньор? Лесно ли се отваряха вратите, казвайки че сте участник на две олимпиади и европейски шампион?
- Това може и да не прани впечатление в България, но навсякъде по света работи. В чужбина ти засвидетелстват уважение с подобна визитка. Помага ти за по-бързото израстване в кариерата. Но да се върна на трансформацията ми от състезател в треньор. През 1998 г. имаше още много плуване в мен. Бях крайно мотивиран да участвам на олимпийски игри за трети път в Сидни през 2000 г. Намирах се в най-добрите си години, на бях постигнал максимума на възможностите си.
Времената обаче бяха други. Беше доста тежко за „сините” спортове. Финансовото ми положение ме принуди да предприема в друга посока и да направя нова крачка в живота си. Нямаше пари и просто се наложи да напусна България, за да изхранвам семейството си.
- Някои хора твърдяха, че с вашия треньор Веселин Суров, който беше наставник на националния отбор, сте били в привилегирована позиция, от която са били ощетени други състезатели с амбиции за участие на олимпиадата в Атланта през 1996 г.
- Не мисля, че са прави. Федерацията подсигуряваше подготовката и на много други добри състезатели. Развиваха се по един или друг начин. Това, че съм бил на европейско или световно ниво дава много отговори. Все пак за Атланта аз си бях покрил норматива. За другите не знам. Не мога да коментирам защо не са били на олимпиада. Аз си гледах моето плуване. Моята подготовка, плана на треньора.
- Как стана така, че от финалист на световното първенство в Рим през 1994 г. бяхте далеч от полуфиналите на 100 м бътерфлай в Атланта?
- Това е част от спорта. Гледах да спазвам стриктно програмата, за нещастие докарахме върховата ми форма преди самите игри.
- Къде сте се виждал най-смелите си мечти като състезател, който беше на европейския връх и в световния елит?
- Мога само да гадая. Зная, че когато бях в най-силните си години останах без треньор. А такъв от класата на Веселин Суров нямаше. Той обаче реши да става кмет на Силистра. Остави ме почти на улицата. Почувствах се предаден. Изоставен. Трябваше да се простя с много мечти и илюзии. Години ми трябваха, за да го преглътна.
- Стигнахме до края на състезателната ви кариера, но не разказахме за началото. За тренировките в басейна с трите коридора, но с много талантливи деца от наборите 1973-1974 и 1975 г. (сред тях Мария Кочева и още един проектоолимпиец – Радостин Върбанов) и един много надъхан и способен треньор – Суров...
- За плуването ме откри баща ми Хараламби - състезател на средни и дълги дистанции, на 400 м св. стил. Участник е в прословутата маратонска щафета Варна-Одеса, от която се издига като един от най-добрите плувци в града, а и в България. Среща се с майка ми, която е родом от Силистра, и решават да се установят край Дунава.
Баща ми ме е вкарал във водата на 6 години. По това време Суров, който вече е отбил казармата, решава да стане треньор и да направи силна група. Получава подкрепата на родителите и се хвърля с много хъс в работата. Какво като басейнът е маломерен?! Плувахме огромни обеми. Случвало се е и по 4 пъти на вода, дето се казва, не можехме да изсъхнем. По това време нямаше избор, но си обичахме спорта и с радост ходехме на басейна. Години по-късно, когато вече можех да осмисля и да сравня с американската система руската, по която тренирахме, си дадох сметка, че тя е била за оцеляване.
Много плуване, много щанги, всичко по много и който оцелее отива на олимпиада. Но пък в СССР са имали много хора за подбор. Да кажем 100 хиляди годишно, от тях през 4-годишния цикъл ситото ще редуцира групата до 10 хиляди и така до десетимата най-добри. През следващите 4 години ще дойдат нови 100 хиляди...В момента в Китай се действа на същия принцип. Моята програма е микс от американската (с акцент на основната серия и с по-малко обем) и от руската. Прилагам я спрямо българските условия.
- Бяхте ли уверен, че ще станете европейски шампион в Ставангер през 1994 г. ?
- Не. Знаех, че ще направя много силно плуване, че имам място на почетната стълбичка, но наистина бях много изненадан, че победих всички. Като цяло годината беше много успешна за мен. Записах финал на световното в Рим. 1995-а също беше силна година за мен. Отново влязох в Топ 8, този път на Европа - във Виена. За повечето плувни хора у нас 1996 -а мина под знака на представянето ми на олимпиадата в Атланта. Аз обаче не бих го определил като провал, не постигнах лично време, което щеше и да е национален рекорд.
През същата тази година станах шести на планетата на шампионата на малък басейн в Рио де Жанейро. Нима това не е успех? Нямаше да успея, ако Явор Блъсков не беше поел разноските. Без неговата помощ нямаше да отида и на лагера в САЩ, да участвам на местния шампионат във Форт Лодърдейл.
Спонсори и ентусиасти като него ми помогнаха да се реализирам в доста трудни времена за българското плуване. Ако някой твърди, че е имало труден момент за българското плуване това е периодът, през който аз се състезавах на много високо ниво – от 1989 до 1998 г.
- Сега ситуацията в българското плуване е подобна на тази от ваше време. Имаме няколко изявени таланта с голям потенциал, но на световно ниво проблясъците са единични. Намирате ли за състоятелно подобно сравнение?
- Българското плуване има няколко звезди в момента. Бих отличил Антъни Иванов, с чийто баща Антон бяхме конкуренти. Надявам се отговорните хора във федерацията, старши треньорът на националния отбор и неговите помощници да вземат по-сериозно и присърце, това с което са се заели. По-важното е да се работи в колектив.
Трябва да се търсят спонсори и по-важното – хора, които да търсят спонсори. Всеки член на Управителният съвет на БФПС да бъде наясно за какво отговаря. И когато талантът, направил нещо впечатляващо като финал на европейско първенство, той да бъде стимулиран, оценен. Иначе младите все по-често ще поглеждат към чужбина, за да се реализират.
- Кои важни житейски уроци научихте от живота зад граница?
- Да казвам винаги това, което мисля. Да бъда гъвкав. Това, което не ми се получава да го заменя с нещо, което работи и в крайна сметка да постигна набелязаната цел. Гледам да се уча от грешките си, да не ги повтарям. Гордея се с това, което съм и смело мога да заявя, че мога да дам много на българското плуване. Искам да споделя опита си, да помагам на нашите треньори. А не да им взема хляба, както твърдят някои.
- Ясно е, че животът Ви е плуване, но какъв е той извън плуването?
- Аз съм плувец и ще си остана плувец. Обичам да разтоварвам с филми – кримки и комедии. Обичам да се смея. Да съм в добра компания. Да заспивам щастлив. Да ставам усмихнат. Да ходя с желание и импулс на работа. Старая се това, което е извън живота ми да него слагам в него.
Денислав Калчев. Роден на 1 юли 1973 г. в град Силистра. Личен треньор: Веселин Суров. Дисциплини: 100 м, 200 м бътерфлай, 100, 200 м и 400 м съчетано. Клубове: „Доростол” (Силистра), „Славия”, „Боян Баев” (Русе). Успехи: Европейски шампион на малък басейн от Ставангер (Норвегия) през 1994 г . – 100 м съчетано плуванеи трети от Рощок - Германия. Двукратен европейски финалист на 50-метров басейн – осми на 400 м съчетано в Атина 1991 г. и осми на 100 м бътерфлай във Виена 1995 г.
 |
| Веселин Суров - треньор и на националния отбор на България, на снимката със свои възпитаници в Силистра |
Калчев е първият български плувец с индивидуален финал на световно първенство – Рим 1994 г. (100 м бътерфлай), шести на шампионата на планетата на малък басейн в Рио де Жанейро и финалист на 200 м съчетано (10-и). Двукратен участник е на олимпийски игри – Барселона (1992) и Атланта (1996). Балкански и десетки пъти национален шампион.Рекордьор в коронните си дисциплини. Избран сред 10-те най-добри спортисти на България" през 1994 г.
----------
BGswim.com се появи в Интернет на 8 юни 2002 г. Бяхме първата и най-популярната плувна медия в България. Продължаваме да сме. Присъедини се към Фейсбук групата на BGswim.com, за да научаваш новините около „сините“ и водните спортове.
Няма коментари:
Публикуване на коментар