За архивите, дето все още са живи; за рехавия журналистически небосклон и за доброто старо време на местните медии

В условията на поредната политическа криза у нас, може би най-голямата и най-зависимата от медийното й отразяване, стана ясно, че всичко в България вече протича на принципа на скачените съдове. При тях една субстанция, в случая информация и отношение към властта, преминава от един в друг съд. И се консумират филтрирани от политическия цензор, редакторския настрой и от промитите мозъци на гражданите. На практика т. нар. централни медии се върнаха в зората на демокрацията, когато за тях единственото важно е това, което се случва на жълтите павета в столицата. Даже вече не толкова в институциите, колкото на улицата. И изобщо не е интересно какво се твори някъде там в периферията на държавата. С изключение на случаите на жертви от пороища и други природни „явления”; при битови стълкновения с фатален край и в резултат на прочие случки, достойни за еднократна употреба в името на евентуалния по-висок медиен тираж. Впрочем той вече е мираж, не само защото народът няма пари за вестници и предпочита безплатното информиране от интернет, а и по причина на вече тотално отсъстващата бримка от чорапа на живота в страната. Какво от това, че върви жътва, вихри се кампания за бране на череши, вишни, кайсии, праскови, дини и пр. плод и зеленчук. Много важно, че ядем домат, пренесен от 200 км, и хляб, преминал магистралата със 100 км в час.

         Журналистическите гилдии по места са вече жалки останки от предишни времена. На терена са едни мохикани, които все още имат търпението да събират трохите от софрите на властта и бизнеса, за да ги превръщат в дописки и репортажи. Понякога и в очерци, макар че тях все повече никой не ги иска, защото кой чете разкази в днешно време? А и дали днешните медийни звезди могат да пишат подобни неща, изискващи въображение и художественост? Някои са на възраст, когато няма какво друго да правят, а и навикът да бъдеш с лист и химикал в ръце е втора човешка природа. Други са се хванали на медийното хоро и не искат да се пуснат от него, защото не могат да повярват, че вече свърши хубавото време да си с професията журналист – уважавана и последна крепост пред неуважителното отношение на властта към негово величество гражданина. Съществува и категорията на продължаващите да практикуват медийност между другото, защото им харесва да са на ръба на бръснача на общественото мнение. А и все още информацията може да бъде едновременно стока и познание, които могат да потрябват, когато вероятно се случи да получат своята цена в подходящия момент. Примерно по време на избори, когато най-после някой кандидат се позаинтересува от битието на народа, за да му говори в множествено число за собствените му проблеми.

         Някога, някога – къде в края на 19-я век, в Добруджа в градове като Силистра и Тутракан са се издавали по няколко вестника наведнъж. Защото е имало печатници, информацията и книжовността са идвали по Дунава от Виена и Букурещ. Не знаем колко много хората тогава са уважавали работата на журналиста и ефекта от техния труд – писаното слово, но е знайно, че сме имали преса. Дори и в румънския период. После след „Девети септември” първо този процес замръква, за да избуи десетилетие по-късно по околии, села, паланки, ТКЗС-та и заводи. Над 80 издания за по-малко от един век!

И така до началото на 90-те години. Отново бум на медии: в продължение на 15 години – не по-малко от два всекидневника само в Силистра и поне един седмичник в Тутракан. В един период 3 са телевизионните кабеларки и още толкова радиостанциите в тогавашна 50-хилядна Силистра. Независимо от онзидешното ниво на техниката. Куражът, самочувствието, способностите, стремежът са достатъчни. Впрочем, вероятно и средствата за издръжка на медиите. Едва проходило, преди близо 20 години радио „Мелодия” има 24 души журналисти, водещи и сътрудници. За сравнение – днес емисиите му се правят от два души, даже от един човек. Стремителен бе стартът и на основния му конкурент – радио „Менес”. В далечната 1993 г. се явиха 15 души на първия конкурс за водещи. Днес радиото мълчи, защото е с отнет лиценз. Не по-малко от пет са FM в района, вкл. и радиа от националния ефир, но нито едно от тях не осведомява местната общественост какво се случва на територията, граничеща по река и суша с Румъния. Само музика и реклами, доколкото ги има, при това отново без местно естество. Единствено общинското кабелно радио „Радиоцентър Силистра” е със същия си състав от трима души, в сравнение с миналото си, но пък за сметка на това отдавна емисиите му не звучат в 14 000 радиоточки в цялата област. Радиомрежата е компрометирана по възраст и като ефект от липсата на инвестиции след преминаването й от ръцете на някогашната държавна БТК в собствеността на общините.

         От 3 всекидневника в Силистра вече има само един, при това русенско издание, благодарение на групировката „Бряг”. И да отбележим – прави се от един човек – той (едновременно) репортер, фотограф и редактор. В криза е и репортерското войнство за националните медии. Актуални като щатове са само кореспондентите на БНР и БТА, т.е. само държавата на този етап не се отказала от един край, който на два пъти е имал злата участ да бъде извън ефира на българското. Защото София  е далеко и тамошните медии никога не са разтребвали за информация от най-северния север. Малко успокоение е, че повече от 70-годишния ни национален радио ветеран е имал двама директори добруджанци, при това земляци от крайдунавското село Гарван. И още, че начело на един от най-тиражираните всекидневници – „24 часа”, е също силистренец – Борислав Зюмбюлев. Силистренски журналистичеки кадри има в БТА, БиТиВи, БНР, „Телеграф” и др. Сравнително минорно е настроението и в общините от Силистренска област по отношение на медийното си покритие. Извън областния център ефирно радио има в град Дулово, където делата му са зависими само от ентусиазма на един човек. В Тутракан има два седмичника, единият от които – „Независимост”, е продължител на традиции от преди повече от 100 години и е зависим от икономическите възможности на местен бизнесмен, а другият – „Тутракански глас”, излиза неизменно от 50 години насам, за да ги има като факт вестникарските руини сред наследниците на древната Трансмариска. Любопитна подробност е, че в 4 от общините – Главиница, Ситово, Кайнарджа и Алфатар, положението на медийното присъствие се спасява от общините, които издават всеки месец свои вестници. Първо, защото по закон Общинският съвет на всяка от общините е длъжен да обявява решенията си на гражданите, а и все пак някой трябва да забелязва какво се случва в кметствата, читалищата, училищата, земеделските кооперации и съществуващите структури на бизнеса. Най-малко това има значение за архивите и за времето, когато някой ще реши, че ретро-информацията му върши работа.