Здравка Евтимова в Силистра: Да направим най-доброто за някого е най-добрият пробиотик

Регионална библиотека „Партений Павлович“ – град Силистра. 9 април 2024 г. Зала „Диоген Вичев“ е препълнена в очакване да се случи поредното литературно предизвикателство, превърнало се в неочаквана като съдържание среща с писателката и преводачка Здравка Евтимова от град Перник. Тя е член на Съюза на българските писатели, на ПЕН-клуб, на Лигата на писателите на Великобритания. От пет години преподава на университетско ниво „Творческо писане“, определяйки студентите ни като талантливи млади хора (един от примерите според не я е момиче от Кайнарджа), умеещи да пишат на родния си език, който перничанката смята, че е сложен, но богат и развиващ мисленето на децата още от малки.

Срещата премина по странен начин, защото, за разлика от много други творци, гостенката първо похвали домакините, включително споделяйки впечатление, че градът изглежда подреден, както с положителен заряд е и видяното по пътя при дългото пътуване към него. Отделно нейната изява не бе подчинена на самопредставяне на седемте ѝ романа и над стоте разказа, както и на преводи от няколко езика – английски, френски, руски и др., може би с вярата, че дошлите на срещата имат представа за тях.

Реално с всичко, казано в монологичен план, тя пренесе в Добруджа духа и начина на мислене на общността на граовци – симпатичната със своята поведенческа експресивност група българи в района на Перник. От нейните думи присъстващите добива представа за творческата дързост, създаваща неповторимата атмосфера на танцовото, песенното, музикалното и словесното изкуство на Граово.

За тази обособена етнографска и историко-географска област научаваме от интернет, че „..обхваща  Брезнишката и Пернишката  котловина. Границите ѝ са оградени от планините Вискяр и Люлин на североизток; Витоша на изток;  Голо Бърдо на Югоизток; Черна гора на юг и  Любаш на запад. Граовската област има две „столици” – „старата“ е Брезник, изместена от Перник през XX-и век, защото градът се разраства в резултат на развитието на минното дело“ (www.graovo.wordpress.com).

Пред аудиторията Евтимова заяви, че произхожда от неплодороден край, защото при обработката на земята винаги излизат „3 кофи камъни и една кофа пясък“. По тази причина най-вече там растат кисели джанки, от които става люта ракия, наречена „каменарка“. Почитателите ѝ научиха и за „луничавите жени със сини очи и руси коси“, които имат и умения, резултатът от проявата на които всява респект у иначе отрудените и сурови представители на мъжкия род в района. Има се предвид работата в мини, които в миналото са стигали на дълбочина от 35 метра, докъдето се отива по тесни стълби.

„Думите са най-големият приятел и най-големият враг при хората“, заяви писателката, която и на други места в страната провежда подобни срещи (преди Силистра е била в Севлиево). Както и в съдбата на други автори, и при перничанката се намесват със своето влияние фигури като нейните майка и баба, включително и с характерната за българина внушения, че „музикант къща не храни“, подобно на него и писател също трудно може да си изкарва хляба. Впрочем, стана ясно, че у нас се печели повече от преводаческа дейност (оказа се, че една преводна страница може да стига 48 евро). И въпреки това, Ефтимова помни своя първи хонорар от 3,16 лв, както и една литературна награда от 1 000 лева, с която по настояване на майка ѝ си купува кожух, когото не само не заобичва, но и намразва.

Споделен бе и изводът: „Преводачът е по-голям от герой от писателя“, защото пишещият може да го прави добре, благодарение на дарбата си, а превеждащият се „отглежда“. Евтимова сравни писането на разказ с окопаване на дървета. За себе си сподели, че когато пише не знае как ще завърши творбата, иначе не ѝ е интересен творческият процес. За нея „Всичко е сюжет“, както и вярва, че „Има незаслужено незапомнени книги, но няма незаслужено запомнени“.

Уверена е, че трябва да се пише с най-простите думи – разбираеми, категорични и ясни, идващи в езика ни от хилядолетията назад. Прозвуча и предупреждението, че словесата ни влияят на нашите емоции, давайки пример с положителността на „Песента на колелета“ на Йордан Йовков и отрицателността на „Сбогом на оръжията“ на Ърнест Хемингуей. Това било потвърждение, че думите са най-голямата ценност, потвърждение на което са българската поговорка „Блага дума желязна врата отваря“ и френската „Учтивостта не струва нищо, но купува всичко“.

Прозвуча и драстичното заключение „Нашият език не позволява да бъдат тъпи децата ни, той ги кара още на 3 години да мислят и разсъждават“ (има се предвид усвояването на сложността на времената и на други граматически категории). Направена бе обаче и уговорка, че в това отношение е важна отговорността на родителите и на учителя. Срещата завърши с положителното послание „Да направим най-доброто за някого е най-добрият пробиотик“.