За титана Ботев и неговата гибел - една силистренска разработка 145 години по-късно

В края на м. август 2021 г. в град Балчик бе проведено седмото издание на Форум  „Българско наследство”, в който един от панелите бе посветен на 145-ата година от гибелта на Христо Ботев - титан на словото и на революционното дело през годините на Българското възраждане. Сред докладчиците бе и силистренецът Валентин Петков от Национален клуб  „Традиция”. Месец след събитието той допълни разработката си със спомен, в който има и двойна силистренска „връзка”, при това става дума за възможните убийци на поета, прославил се и като войвода на чета.

Българите имаме своите титани във времето и един от тях неминуемо в световен мащаб е Христо Ботев Петков. Личност, прескочила пределите на величавост и дала на света класика в писаната и мерена реч. Ботев е явление на Българското възраждане, пламнало и изгоряло в огъня на българското пробуждане, въпреки че е знаел, че прави саможертва. Но дали е така? Още в ранна младост Ботев, прозирайки идеалите за свобода, щастие и равноправие, изживява участта на утопичния социалист и идеалист във всички форми на усещане за битието.

В атмосферата на смутно и сложно брожение желанието на българите да се обособят като суверенна и свободна от оковите на султана държава, той е готов да даде и живота си в името на всичкото щастие на сънародниците си. Прозирайки, че ще е жертва на борческия процес, още в ранното си творчество патриотът бунтар написва своята епитафия със стихотворението „На прощаване”. В него той реди стихове – исканата прошка от светинята майка Иванка Ботева: „Не плачи, майко, не тъжи, че станах ази хайдутин, хайдутин майко бунтовник”. И след исканото опрощаване за поетия път завършва със стиховете „Умря сиромахът за правда, за правда и свобода”.

В бр. 4 на вестник „Дума” К. Петрович записва стихотворението, открито в тефтерчето на Бачо Киро със заглавие „Едно момче кани дяда си да му свири на кавал”, сиреч това е емблематичното стихотворение „Хайдути”, започващо по Бачо Киро така: „Я надуй, дядо, кавала и аз да викна да запеем песни юнашки хайдушки, песни за вехти войводи...”. Какво казва поетът в текста: „...ако ни никой не чува, то песента ще се пренесе по гори и по долища, горите ще я поемат, долищата ще я повторят”.

Тук Ботев в алегоричен смисъл дава повод за тълкуване, че борбата и пробуждането са като песен гласовита, която се разнася навред „да...додея ми..., ас самичък да пея за тегло дядо сиромашко и за свойте си кахъри, кахъри черни ядове...”. Знаен бунтар, Ботев не понася робия и тегло, потисничество и тирания, което изразява и в издавания си вестник „Знаме”, където за дръзките и точни пояснения като опитен политик и народопознавач с изящна психологическа атака успява да разсърди в точния смисъл на израза Любен Каравелов, смятан за един от видните революционни водачи на своето време.

Ботев е строго мъмрен от българското букурещко общество, принуждавайки го чрез натиск да се сдобрят с Каравелов, но това е само привидно – за да излиза в. „Знаме”. Между „младите” и „старите” революционни деятели има остра полемика и борба какъв да бъде пътят на българското събуждане за свобода. Ботев е узрял за идеята за въоръжена революционна борба на територията на угнетеното отечество.

В продължение на няколко месеца агитира в Букурещ, Браила и в другите земски български места отвъд Дунава да застане начело на една въоръжена чета и да се отправи в българско. Където очаква революционните маси да го последват като продължение на борбата на Априлското въстание. Така поне го уговаря, заедно с Никола Обретенов, ръководителят на Врачанския революционен окръг Стоян Заимов.

Те двамата обаче никаква организация не изграждат и не правят подготовка за предстоящото идване на четата на Ботев. Ботев още тогава е обречен на измамни брожения и чистопробни лъжи. Истината дори е още по фрапираща. Изпаднали в идеята за рекет и охолно пребиваване, отседнали във Враца, Заимов и Обретенов се изживяват като водачи на нещо несъществуващо. Врачани с мъка успели да се отърват от тях, плащайки им доволна сума, след което те се озовават в Букурещ, където довършват с химерните си идеи Ботев, събрал поборници до 200 и повече на брой, за да отпътуват с кораба „Радецки” към българския бряг.

Не може да се каже, че Ботев не е бил прозорлив, но лицемерните, лукави и не дотам патриотично настроени среди в лицето на споменатите, пък и мнозина други, са гледали на тази работа като на „сеир”. Войводата е знаел, че с живота си е дотук, до отиването си в родината, където да пролее своята благородна кръв. Когато Ботев води тежки стълкновения и жестоки битки, един Стефан Стамболов си е пиел сладко-сладко питието в Букурещ, за което жестоко бил упрекнат от титана на българската култура Иван Вазов.

Дотолкова българите били потъпкани и притъпени в своето покорство, че падишахът за тях е вече свещен, дотам са я докарали столетията българска робия. Всеки трети се кланя на дивана (личния съвет на султана), всеки пети става предател на рода си, всеки десети дори е участник в преследване на революционните начинания. Отделно, една голяма част от нашите т. нар. водачи възприемат тактиката на илюзорните обещания, без да са си мръднали пръста да отидат на място и да вземат организацията в свои ръце – отново пак става дума за Стефан Стамболов, който избягва от революционния си окръг и оставя на произвола всички повярвали и вдигнали се на въоръжена борба.

За раболепието на някои българи в „Известия на Държавните архиви“ (кн. 53 от 1987 година) четем следното по повод на Ботевата чета в писмо на архимандрит Константин – Оряхово, до митрополит Григорий в Русе: „Вчера дойде да са осъществи тоя слух. Около 250 души с форма и оружие, не се знае от где са са качили на вапора Радецки и като доближили ближнето село до Оряхово Козлодуй, присилили капитанина да са отбие при примянутото село и излезли из вапора”. Същият продължава „Никакво известие досега не е пристигнало от кърът, през дето са минали злодейците разправят. Като пишех настоящето, каймакам бей пратил да ма викат, може да е дошло някакво известие.” (Оряхово 18 май 1876 г.)

Същият архимандрит Константин с писмо от 25 май 1876 г. пише до митрополит Григорий: „Градът е потънал в страх да не би размирниците да го запалят, както са са канили и да възпроизведат неприятни сетнини на миролюбивите граждане” (край на цитата). Между впрочем, при слизането на четата на Ботев на Козлодуйския бряг няма посрещачи, няма подготвен и въоръжен народ, както е лъгал Стоян Заимов, забягнал, оставяйки на произвола съдбата четата на Ботев.

Възможно е и да е имало податки за отмъщение и палеж на Враца заради тяхното предателство. Врачани събират една подобаваща сума в златни лири и я поднасят на каймакамина (гражданска административна титла на управителя на каазата –  административно-териториална единица в османската империя), като доказателство за лоялност и, че нямат нищо общо с размирниците. Очевидците на стеклите се обстоятелства сочат, че Ботев, излъган от псевдоводачи като Стоян Заимов, Никола Обретенов и неговия помощник Г. Апостолов, в яда си бил решен да ги разстреля, но уви...!

Относно споменатия архимандрит Григорий – в Оряхово в писмо от 17 юни 1876 г. той пише на русенския владика: „Изпровождам малко от Видинския хайвер за през остатък поне на постите. Не трябва обаче да го считате за приношение от новата Богоспасяема епархия” (БДА, кн. 53 стр. 313). Виждаме продажността на една част от клира, която лиже подметките на падишаха и само гледа как и колко владичина да събере.

Уважаема аудитория, дотук с въведенията в темата. За участта на Ботев и неговия живот и дело плеяди автори са написали томове, книги и спомени, ала участта на поета революционер е с незавиден пълен провал. Ние сме пригодни да забравяме и изобщо да не помним, дори да изпадаме в патова ситуация. Но нещата се случват така, както се случват. Те не могат да не се случат, ако открай време е отредено да се случат, според П. Дако „Изумителните пътища на новата психология” (2002 г.). „Човек носи име, че е жив, а е мъртъв“ (Откр.3:1).

Ботев обаче не е редови покойник. Няма гроб, няма ги главата, костите. Жалостно, та чак жалко – няма я истината за сетните негови мигове! Сто и петдесет години е една монада – преливане в пусто в празно (едното нищо), че е „вечно жив”, а са пропилени възможностите тленните му останки да почиват в мир.

Както става известно, Ботев е застигнат с куршум отзад в гръбначния стълб в местността „Камарата“ над падината „Йолковица“. Убит е от Никола Тихов Обретенов (наричан още Тихо, Келеш Кольо, Кавръков, Тропчо) – син на митологизираната баба Тонка от Русе, както още от Георги Апостолов и от Перо Херцеговинеца. Каква ирония, аскерът и башибозукът надвечер при изсвирване на тръбата спират бойните действия и се прибират по домовете си, а Ботев е убит след изтеглянето им.

Казва се, че турците оставили свой снайперист. Доказано е обаче, че турските пушки стрелят до 300 разкрача, а пушките на четниците до 900 разкрача!!! Няма логика наблизо да има такъв човек от страна на врага. Ботев, отслабнал от голямата лъжа на водачите – негови съратници, изнемощял и променен до неузнаваемост, прикляква зад една скаличка, когато съзаклятниците организират пуча срещу него.

Говори се по спомени, че Ботев е миришел лошо, както при обесване а това е вследствие на изстрел в гръбначния стълб. Същите тези – Георги Апостолов – жаден за водач и лидер с военно обучение, Обретенов, Петър Симеонов-Перо, разсъбличат Ботев, вземат всичко ценно от него, вкл.  картата, бинокъла, 52 наполеона, златен часовник и бялата куртка с калпака. Инсценират последно сбогом с него, като го оставят полугол там на камарата, без да му извършат дори скромно погребение, за което са имали възможност, за да не го подлагат впоследствие на гаври? С този акт на подлеците лъсва сатанинският им облик. Ботев не е жив, разбира се. Разстреляните умират. Поетите войводи също – на 20 май 1876 г.

 Ботев завещава на света безсмъртните крилати думи, написани встихотворна форма: „Тоз, който падне в бой за свобода – той не умира...”! Храброто сърце е предопределило избора: свобода или смърт. Пътят е славен, защото е страшен. Юнакът може и млад да погине. Всичко останало от поезията на Ботев е достъпно до всеки, но нека покажем отношението на власт имащите след освобождението – 1878 г. Държавата в чест на заслугите на Ботев отпуска на майка му Иванка Ботева през 1887 г.  пенсия от 1 200 лева годишно, която пенсия през 1896 г. е спряна!!! Отново виждаме дългата ръка на Ст. Стамболов, който не долюбва Ботев заради известността му.

През 1904 г. Иванка Ботева Петкова прави прошение до председателя на Народното събрание за възстановяване на пенсията й, пишейки: „Майка съм на убития през 1876 г. поет и войвода Христо Ботев; на починалия през 1890 г. директор на Народна библиотека и музей в гр. Пловдив Стефан Ботев, който тъй също бе деец по освобождението на България, и на убития през 1885 г. при Сливница портупей юнкер Боян Ботев...Върху молбата има бележка на Прошетарна комисия от 2.12.1904 г. и резолюция със следния текст: „Прошетарната комисия реши...да се отпусне на просителката 100 лева месечна пенсия“. (ЦДИА, ф. 173, оп. 2, а. е. 1 600, л. 55).

Мимо всичко има и добродетелни българи – безспорно, които в противовес на държавата даряват. Покойният митрополит Панарет Рашев отделя от своя фонд, намиращ се на съхранение в Русенския банков клон, сумата от 26 000златни лева и изпълнители на завещанието заверяват на госпожа Венета Ботева от Търново за изпълнение на завета му от 2 юли 1887 г.: „Споменатата сума от двадесет и шест хиляди златни лева ще признаете за положена от нас в банката ви с 5 год. Срок за сметка на гореказаната Венета Ботюва, лихвата на които ще да заплатите неи, догдето е жива, а после смъртта й ще да разделите и предадете капитала от 26 000 на децата й Димитър и Иванка“. (ИБДА, кн. 53 стр. 348)

Това е, което може да споделим днес, тук и сега, 145 години след смъртта на титана Ботев, повод да споменем, че в Сорбоната в Париж със златни букви е записан вечният му стих „Настане вечер, месец изгрее, звезди обсипят свода небесен, балканът пее хайдушка песен” – непреходен спомен за великия и безсмъртен поет и революционер Христо Ботев.

През 30-те години на миналия век във водеща Варненска болница проф. постъпва като пациент вече възрастният и тежко болен възрожденец Никола Обретенов, син на славната Баба Тонка от Русе, приет за лечение от известния за времето си доктор професор Янко Кузманов. Известно е, че след пребиваването си в Силистра, той отива да живее във Варна.

Лекарят бил патриот и, знаейки кого лекува, разговарял с него на различни теми, включително свързан с любимата му история и в частност по въпроса за съдбата на Христо Ботев. В сетните си часове Обретенов, който умира на 90 г. през 1939 г., споделя пред Кузманов: „Ние убихме войводата“, след което издъхва.

Тридесетина години по-късно, когато самият Кузманов е на преклонна възраст, е лекар на Футболен клуб „Доростол“. По време на една сбирка с приятели, също лекари като него, сред които хирурзите д-р Игнатов и д-р Янков, както и футболисти, по някакъв повод той споделя случката от 30-те години с Обретенов.

За тогава свидетелства младият тогава футболист Николай Сабанов, който твърди, че лично е чул разказа на варненския лекар. През 2021 г. силистренецът Валентин Петков Нарлев от Клуб „Традиция“ написа материал във връзка с участието си в 7-ото издание на Форум „Българско наследство“, в Балчик, посветен на 145-ата година от гибелта на Христо Ботев. При подготовката на материала той се среща със Сабанов, който половин век по-късно вече е известен местен фермер и бизнесмен, за да чуе от него въпросната история.