Проф. д-р Радослав Радев: Една везбичка върху маските срещу коронавируса би ни помогнала да се спасим от него

Наскоро проф. д-р Радослав Радев от Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ проведе в интернет онлайн лекция за везбата като трета българска азбука (след глаголицата и кирилицата), защото тя е своеобразна графична система за управление и е българската мяра за цветове. 

В рамките на близо един академичен час той предложи на многобройната си и разнолика аудитория непознати за широката публика наблюдения и заключения, свързани с изображенията по българските шевици, черги и килими. За да изведе познание, което е полезно както за всички автори на везба, така и за ползващите резултата от техния творчески голям труд, подвластен на вековно наследство.

Проф. Радев: „Българската везба е отделен, специфичен дял на българския език, свързан с интимното, съчетаващ думането и мълчанието; тя има спектрално въздействие и е вечно послание“. И някак като заклинание прозвуча в самия край на лекцията, че „една везбичка върху маските срещу коронавируса“ биха ни помогнали да се преборим с проблема, връхлетял ни през 2020 г.

Предполагам за повечето виртуални участници е било изненада твърдението на професора, родом от Главиница, Силистренско, и възпитаник на ТМТ „Владимир Комаров“ в сегашния областен град, че по време на Османската империя, в която в продължение на пет века са и изконните български земи, е била актуална битката…за цветовете. Те са били израз на властта и на нейното упражняване като влияние – например, еничарите, които до унищожаването си през 1828 г. в продължение на триста години са вдигали и сваляли султани, според дрехите си са били оприличавани на лехи от лалета.

В същия период обаче на поданичките на султана от немюсюлманската среда е било забранено да носят дрехи в зелено, жълто и в ярко червено. Битката за цвета е битка срещу робството – ако цветовете преобладават в дрехата на намиращия се под робство, то той не може да бъде победен. Според професора, в  битката срещу цветовете се включва в 40-те години на 19 в. и гръцкото духовенство, усетило пробуждането на духа при българите.

Странно на пръв поглед и дори неочаквано, но вероятно вярно е  твърдението му, че негов  „партньор“ е българското чорбаджийство, което се обявява срещу везбата като практика в бита. Анализът обаче показва, че при българите има изобилие от цветове, вероятно заради наличието им в ландшафта в различните сезони на годината. Оттам и изводът, че везбата се родее с възраждането на нацията, тъй като чрез нея се е съхранила българската ни същност.

Същите тези заемат напоследък много български етнолози, сред които и д-р Йордан Касабов от Силистра, каквито мотиви той има и в новата си книга „Скритият бог (древна българска същност)“, която е под печат. По темата той отделя внимание и в материала си „Шиковската женска носия“, публикуван в книга 12-а на „Известия на Научен център „Св. Дазий Доростолски“ Силистра“, който е към РУ „Ангел Кънчев“ и бе представен в проведената на 1.10. т.г. първа Академична кръгла маса по идея на Филиал Силистра.

През 1921 г. тогавашният министър на образованието издава наредба училищата да имат униформи с везба, характерна за съответния регион (или етнографска област). Идеята била моделите да бъдат изработени български художници. И отново – изненада, против това предложение се обявява българската интелигенция и така то пропада. А функцията на везбата е знакова, тъй като тя съхранява ритуална практика и символизира плътен духовен живот. Везбата е едновременно подредба и ритъм; тя не може да съществува без сюжети, реализирани от отделните елементи, като сред тях има и пътуващи мотиви.

Според проф. Радев, във везбата всичко (видимо) може да се изрази чрез цвете, тъй като в нея те представляват особена магия. Не са запазени обаче записани сюжети на везбата, което според професора ни обрича на дълъг път към нейното словесно изразяване (възстановяване).

Направен е анализ, че древните гърци не правят разлика межди синьо и зелено. При българите българският цветови спектър се събира около зеления цвят, при това в отделните му нюанси, иначе по принцип това става около белия цвят. Черният цвят символизира трагедията на живота, червеният – излаза от тази трагедия.

Проф. Радев разясни „разликата“ между двете български азбуки – глаголица и кирилица, и тяхната посестрима – везбата. Най-важното от този анализ е, че в основата и на трите са кръг, кръст и триъгълник, с уговорката, че буквите освен графична имат и числова стойност. При тях обаче няма интерес към вътрешното пространство на буквите, а, примерно, при глаголицата почти всички букви са с голямо вътрешно пространство. За разлика от буквите, при везбеното „писмо“ има насищане на пространството с линии и геометрични форми, между съществува „сблъсък“. И трите български азбуки се четат чрез съзерцание, но при везбата се „влиза“ и във вътрешния обем на елементите. Подредбата им има значение при четенето и съответно за разбирането на съдържанието.

Проф. Радев смята, че везбата е специфичен език за изразяване, свързан с интимното начало и с детското усещане. Той припомня, че до 19 в. българката е имала „право“ по-малко да изразява своите чувства, в сравнение със следващия период. Било й е забранено да дава външен израз на своята емоция, оттам и заключението, че „мълчанието е голяма наука“.

В допълнение: ромбът е „женски“ знак, съотнесен към мисленето на дете на 6 г., предвид неговото възприятие на тази възраст (ето защо липсва разлика между голямо и малко - децата не я правят). Той е важен във везбата,  защото чрез него в съчетания се отразяват разбирания за семейство, годеж, род, родина и др. Ромбът позволява и изисква насищане с цвят. Според Илия Бешков за една устойчива култура са необходими ритъм, орнаментика, жест и хумор, поради което и четерите ги има във везбата с акцент (особено силно изразяване) върху ритъма. 

В този смисъл най-откроени са ръкавите - при тях ритъмът е най-действен - не случайно точно ръкави се подаряват на сватба. Любопитни вметки представи проф. Радев, например за наречието „горе-долу“ (с него се означава...потентност) - „горе съм добре и долу съм добре“; защо на въпроса „Как си?“ обикновено отговаряме „Горе-долу“, т.е. шарено.

При възприемането на везбата и нейните послания активно е окото (момъкът вижда от пръв поглед везбата около пазвата на момата, за да остане във вечен плен от нея). Везбата има много очи, на практика тя...„гледа“. Изводът на проф. Радев: българинът има силно око, което с орловия си поглед е плашело...мюсюлманите, поради което те избягвали да гледат християните в очите (по думите на английски пътешественик).

Жените възприемат везбата, която на практика е пластично изкуство, като живо същество, което се ражда благодарение на женската чувствителност. Сама по себе си тя е „добра магия“, затова шевиците имат предпазна роля (те „лаят“, както се изразяват по въпроса в Пиринско, срещу лошовината и неправдата – образно казано). Всяко нещо от бита може да бъде обозначено с цветове от жената във везбената творба с цел успоредяване на света и намиране на баланса. В името на жизнеността черният цвят във везбата (точката) са загърля с други цветове. В заключение проф. Радев заяви, че чрез везбата българката закодира себе си и реално създава най-свободната своя биография, която може сама да напише („понасям тегобите – пренасям хубавото“).

Изследователската му проблематика е свързана с технологиите на методите, с преподаване в средното училище на българска възрожденска литература, творчеството на Иван Вазов и Алеко Константинов, развива теоретически и практически постановките за писмената и устната реч, разработва принципи за използването на коментара в литературното обучение и издава учебници. В областта на литературознанието и културознанието е осъществил цялостен труд за българската еротика, както и за българския смях и смехотворец, за знаковостта на мъжкото облекло. Преподава литература и изобразително изкуство, антропология и семиотика на изкуството и има редица изследвания, посветени на синтеза между литературата и изобразителното изкуство.

В. Кореспондент, Велико Търново

В рамките на близо един академичен час той предложи на многобройната си и разнолика аудитория непознати за широката публика наблюдения и заключения, свързани с изображенията по българските шевици, черги и килими. За да изведе познание, което е полезно както за всички автори на везба, така и за ползващите резултата от техния творчески голям труд, подвластен на вековно наследство. Лекцията предизвика  огромен интерес и беше гледана от повече от 21 000 души във фейсбук страницата на университета. Благодарим на проф. Радев за възможността да публикуваме част от нея и на страниците на „Кореспондент”.

По думите на проф. Радев българската везба е отделен, специфичен дял на българския език, свързан с интимното, съчетаващ думането и мълчанието; тя има спектрално въздействие и е вечно послание. Почти като заклинание прозвуча в самия край на лекцията, че „една везба  върху маските срещу коронавируса“ би ни помогнала да се преборим с проблема, връхлетял ни през 2020 година.

В българската култура функционални са две писмени системи – глаголица и кирилица. И макар да се разчита на геометрични знаци и във везбата, тя не се възприема като азбука, а реално тя е третата писмена система, която се основава на знаковостта на цветовете. За разлика от другите две, които се постигат чрез графичните стойности на буквите, ползващи кръга, триъгълника, кръста, без да са семантично натоварени вътрешните пространства на тези графики, дори когато са отчетливи като при буквите „О“, „Д“, „П“, „А“ и др., то при везбената азбука целта и смисълът се извеждат именно от вътрешните пространства, които се натоварват със значение чрез цветовете. 

Ето защо везбата употребява онези геометрични фигури, които имат вътрешен обем, и най-вече ромба, който е и женски символ, както и кръга, триъгълника, розетката. Когато художниците правят илюстрации чрез буквите, те постъпват именно така – насищат със сюжет и смисъл вътрешното пространство на буквите. И това е още от Средновековието с украсата на книги. Запълването на вътрешното пространство на буквата В (от илюстрацията) с образи и орнаменти е сходно с това на буквата Г, независимо че нейното вътрешно пространство е отворено и има само едно покривче отгоре.

Везбата използва същия принцип – насища вътрешното пространство, поради което начинът за четене не е като се следи съотнасянето на буквите, образуващи дума, а като гледащият се концентрира в цветовете и линиите на вътрешното пространство до момента, в който стигне до точката. Ето защо според Бойка Асиова ритъмът започва от точката, за да затвори черното и да го загърли с цветност, както е при цветята. И тъй като везбата има предпазваща функция, оказва се, че тя е израз на една оптимистична жизнена позиция. Черното се загърля в цветност. 

В някои региони обаче, Югозападна България и Плевенско, черното е в по-голям обем и фон, но то е съотносимо към червеното. Геометричният знак вече не е значим в своята графичност, а според това какво вътрешно пространство загърля – то е това, което трябва да се изпълни със смисъл. Така постъпват и българските художници, когато илюстрират. Най-последователен в това отношение е Илия Бешков.

За един определен период четенето чрез кирилица и чрез везбено писмо се изравняват – особено с утвърждаването на християнската религия и четенето на Библията и възприемането на иконите и храмовата стенопис чрез съзерцание. През 19 век обаче съзерцанието остава като същност само при четенето на везбеното писмо. Везбарките използват букви от глаголицата и кирилицата, но те не образуват думи чрез изписването на отделни букви, а от една буква правят ритъм, така че тя не се изписва, а се вписва в общия цветен контекст. В този смисъл тя е в спектър и в това се изразява и везбеното писмо, че е спектрално, т.е. то е динамика на цветовете. Не се обяснява, а чрез окото се пречупва в съзнанието.

В по-голяма степен обаче се активира ритмиката на ромба. Чрез него се прави разказ – всяко насищане с линии и цвят на вътрешното му пространство и подреждането им едно след друго прави сюжет. Това особено е характерно за чипровските и котленските килими.

Удивително е колко много линии и цветове могат да се вкарат във вътрешното пространство на ромба. В шевица от книгата на Росица Чуканова (Българска народна шевица. Пловдив, 2017) ромбовете са пълни с динамика и отражения, поради което изискват висока концентрация и същевременно внезапност при гледането – всичко влиза в мига на възприемането, а не в неговата последователност. Интересното е, че в теста за интелигентност на Алфред Бине ромбът характеризира интелектуалното развитие на шестгодишните. Напълно обяснимо, тъй като при децата няма преди или след – моментът храни душите и ума им. 

Ето защо, когато българският художник Васил Симитчиев търси свобода в изкуството, той следва детското възприятие, защото при него няма причина и следствие. Той остъклява едно пристанище в Швеция, носи в раницата си вода от Балтийско море, за да направи морето свое, глади с ютия националното знаме, отвива и завива електрически крушки, за да види колко време ще остане светлината в тях.

И всичко това е една игра, отварящa голямото детско можене, което възрастният не иска да го може, защото му се вижда безсмислено. При везбата няма такива граници, защото не се различава голямо и малко, и това е същинската философия, изразена чрез нея, а и нейната хармония. Тя има ритъм, а в този ритъм всяко е със своята значимост и ценност. Ето защо неща, сведени дори до точки, кръгчета, се наричат мушенкените – дето се мушкат навсякъде, търкуланки, междулки. Не е знаково отграничаването, а взаимодействието. И това е особено видимо при везбите от Плевенско, откроени в албума на Елена Тодорова „Български народни шевици“, част 1(Пловдив, 2015), в които цветовете не са толкова ярки.

В носията шахматно наредени ромбички и квадратни мотиви в квадратна рамка се нарича капане. Оттам ризата се казва капанка (капка, в речника си Найден Геров отбелязва и думата „капавица“) и населението – капанци. Не съм сигурен за връзката със значението на капан (според едно от преданията името е свързано именно с капан), но който погледне към тази пазва на жената, напълно вероятно е да остане за цял живот неин пленник.
Не е случайно, че в украсата на ръкавите се извезват везбички, наречени змейови главички – изобщо по ръкавите са най-активните и действени мотиви, та жената пленява дори без да си мръдне ръцете, а ако ги мръдне, мъжът ще се търкулне към нея, та пази, Боже, после какво може.
За възполницата, която е везмо на предницата под кръста, Бойка Асиова в книгата „Запеските. Дух и материя“ (Пловдив, Жанет 45, 2015) отбелязва: „Възполницата е като къпинов ластар. Увива се около шията на мерака и го притегля под завивката“. На българина окото е силно и то е неговата радост, но и негово оръжие. Това са разбрали и враговете му и са предприели мерки за предпазване. Мери Монтегю пише за начина, по който турците се предпазват от християните: „Турците си въобразяват, че погледът на християните носи нещастие на нови постройки и за да отклонят „лошите очи“, както те казват, закачат над сводовете или къщите топки или нещо фантастично, което да привлича погледа на минаващите с цел да не задържат твърде дълго очите си върху сградата. А децата, особено децата на султана, стражите крият от погледите на християни – мъже или жени“ („Балканите през погледа на две английски пътешественички от 18. век”. С., 1979. Изд. на ОФ, с. 90). Вярва се, че силата на погледа се усилва, когато детето влезе в полова зрялост. За момата казват: с поглед круши брули. Навремето, когато са питали някой как е, той отвръщал „Шарено“, защото в шареното е животът. Васил Стоилов, когато рисува своите картини, свързани с мадоната, си прави план и описва коя възрастова група в какъв цвят да е. За бабите е записал – всички цветове. И везбеното писмо представя възрастния човек като цветен, защото той е преминал голяма част от живота си, видял е и добро, и зло. Има везба, която се нарича „Старец баба гони“ (Коев, Иван. Българска везбена орнаментика. Пловдив, 2017. Изд. Георги Марков) – изключително пъстра, а стилизираните форми са овални, на които във везбата им казват търкуланковци. Дядото и бабата са такива – търкулнали са се през живота, та вече могат да се гонят, като стоят на едно място, защото шареното е в тях.
Българинът е грамотен, преди да се научи да чете и пише на кирилицата, защото преди това е усвоил азбуката на цветовете. Не е случайно, че Любен Каравелов много често пише за моминската градинка, както и Петко Славейков в поемата „Изворът на белоногата“. Според тях това е българският парад, който формира определена чувствителност и нравственост. Затова цветовете са азбуката на добротата. Сборникът „Под манастирската лоза“ на Елин Пелин би следвало да се чете чрез тях.
Има дори такава магия за добрина, която се отваря и затваря чрез цветовете. Тази магия е, все едно четеш българската везба.
Хубава добрано, най-хубава от сички. От добра майка, от добър баща, от добри сестри, от добри братя! Ако е бела, по бело цвете, ако е синя, по синьо цвете,
ако е жолта, по жолто цвете; ако е червена, по червено цвете; та да ульокне като льоко перо, да се учисти като чисто сребро, да се утроси като рожен клас, та да стане като мажко детенце на майчина биска; като младо егне на летно сонце. Българска народна поезия. Т. 7. С., 1983, с. 442

Ние не се замисляме откъде е дошъл изразът „Влюбил се от пръв поглед“. Ами как няма да стане така, като момата е в цялата си украса, толкова богата, че очите викат и другите сетива. Има такава везба, която се нарича „Петте трепки“, поместена в книгата на Бойка Асиова „Запеските. Дух и материя“ (Пловдив, Жанет 45, 2015). Момъкът поглежда момата и петте му сетива са в луд възторг. Малко творци могат да предизвикат подобно въздействие. Не е случайно, че очите са често срещан мотив във везбата, наричат ги Четирите очи, Пастрица с четри очи, С пет очи, Гъши очета, Очетата, На очи.

От идеята за добротата може да се изведе и най-важното послание на везбеното писмо. Всяко нещо – предмет, явление, човек, може да бъде преобразено в цвете. Прагматичният план на изразяване става естетически. Битът се стилизира, за да се претвори така, както твори природата – чрез магията на цветните полета.

Ковашките клещи (големи, малки, налбантски), кошници, овчарски ножици за стригане на овце, волски подкови, чекрък (рудине), глинени съдове, сърпове за жътва и т.н. – всичко това цъфти за друг живот и за друга чувствителност. В носиите от Софийско шопкинята дори е стилизирала въшка. Битката с въшката е била епична, но само геният на шопкинята е решил въпроса – когато бълхата стигне до полите и се срещне със себеподобната си, тя отскача ужасена от себе си и отхвръква кой я знай. С тази предпазна функция Бойка Асиова обяснява и името на шевицата в Разложко – „запески“ извежда от пес (куче), което пази полите на жените. „Запески“ е името на везмото по ризата на разложкия женския костюм. Това е общото название на стилизираните предмети, извисени до образа на цвете. Всяка запеска задължително се състои от коренче, листа и цвете.

Коренчето е в масленозелено. Цветето е счервен контур и черен пълнеж, листата са със зелен контур и разноцветен пълнеж. Запеските винаги вървят в чифт, като на втората запеска цветът на контура на цветето е обратен на първата. Основните цветове са червено и черно. Авторката отбелязва, че в мисленето на жените везбичките са живи същества. „Когато запескитеса с гръб една към друга, „се сърдят“, а поставени с лице една срещу друга, „се ритат“. Могат и да се „гонят“.

Така погледнато, везбеното писмое писмото на оптимизма, на добротонастроение, на чистото нравствено начало, то преобръща прагматизма на живота и подобно на слънцето, което дава живот чрез светлината и топлината, дава и надежда. Ако България има загуби и беди в политическия и социалния живот, то във везбата жената подрежда нейното бъдеще, защото черното остава само точка, загърлена от цвят.

---

В допълнение по темата:

Познавате ли цветовете в шевиците на Добруджа? Едва ли ги знаете по имена и съдържание. За да ги научите - за обща култура или за ползване, прочетете публикацията "Цветове по добруджански" (https://istoryavshevici.blogspot.com/). Според автора й, "Тази публикация е посветена на това как добруджанците са наричали цветовете. Подобно наименуване се ползва и сред други етнографски групи но в случая ще обърнем по-специфично внимание на Добруджа. Добруджанците са намерили едно особено решение как да наричат цветовете - те ползват принципа на аналогията. Съответният цвят получава името си на сравнителна база "Този цвят е като...". 

Така цветовете получават имената си. Тази особеност показва по един интригуващ начин езиковото ни богатство. Редица хора се включиха в изготвянето на тази публикация. Те помагаха със знания, споделени спомени, сведения и илюстративен материал. Идеята беше инициирана от Александър Ястров, Радка Стефанова, Марина Стоянова. Включиха се мнозина. Благодаря на всеки, който откликна от сърце!  

И така, нека започнем: 1. Гивезено, Гевезено (бордо, вишнево), От тур. güvez ‘виолетов, лилав’ или вероятно с индоевропейски произход (БЕР 1: 307, 221; Фасмер 2: 380; Младенов 1941: 95); 2. Куршумлиено (оловно сиво); Куршум (от тур. – олово); 3. Пепеляво (сиво); 4. Бозаво (сиво или сиво с кафеникав нюанс) 5. Гълибово (сиво със зелен отенък); 6. Джандармено, Джангариено (синьозелено - морско синьо); 7. Жабунчено, Прозалиено (светло зелено); 8. Смрадляково, Смралникаво (оранжево); 9. Портакалено (тиквено оранжево); 10. Казълчибучено (между червено и лилаво); 11. Винено (тъмно червено); 12. Бакърено (медно червено); 13. Кавяно (студено кафяво); 14. Мощарено, Нощарево (между жълто и бежово, като горчица от румънски "muștar" ); 5. Ябълчено (светло розово); 16. Пембено, Пембяно (розаво); 17. Божуряно (божурено червено) Черненски диалект; 18. Зехтилияно (маслено зелено - зелено с кафяв отенък) Черненски диалект; 19. Креняно (кремаво синьо - лилаво) Черненски диалект; 20. Орешаво (бежово) Черненски диалект; 1. Синилчано (наситено синьо) Черненски диалект; 22. Фрезаво (между жълто и розово) Черненски диалект; 23. Аляно (червено) а Халяно е на Черненски диалект; 24. Блято (избеляло) Черненски диалект; 25. Медяно; 26. Шикеряно; 27. Лимонияно (лимонено жълто); 28. Люлюкаво (Светлоилаво); 29. Гьонгериено (Циклама); 30. Мораво (виолетова лила); 31. Тютюнано (между жълто и кафяво със зелен отенък); 32. Прозалиено ( жълто със зелен отенък).

За тази публикация наименованията на цветовете са най-вече от селата Нова Черна, Шуменци (община Тутракан) Главан, Проф. Иширково (вкл. нощарево, казълчибучено), Калипетрово (община Силистра) - гьонгериено, кавяно и прозалиено, Стожер (община Добрич) Белгун, Челопечене, Могилище (община Каварна) и Лозенец (община Крушари). Пепеляво, лимониево, пуртакалено, гълибово, ябълчево, винену, бакърено са думи от село Главан. 

В останалата част от селата и градовете на Добруджа названията се повтарят, но се срещат и за един и същи цвят различни имена. По-голямата част са български но има и заемки от турски и румънски, което се обяснява, както с историята на българите в Добруджа, така и с историята на цялото българско землище.

Портал 12. Везането на шевици връща жената към изконната й роля да одухотворява

Везането и бродирането са били част от ежедневието на всяка българка. Под ръцете й са излизали истински шедьоври на изкуството, без да е ходила на курсове, уоркшопи и т.н. Красотата и вплетената сила на шевиците са били част от живота на българската жена.  Разговор с Глория Ангелова за изконната роля на жената да вдъхва живот и да одухотворява всичко около себе си и как можем днес да се завърнем към българската шевица като начин на себеизразяване, творчество и проява на чиста женственост.

Глория е уеб дизайнер, но едно от любимите й неща са българските шивици, на които посвещава голяма част от времето си. Родена е в сърцето на Лудогорието, в град Исперих, където се заражда любовта й към изкуството, към всичко това, което ръцете могат да сътворят. Истинска магия се случва пред очите й, когато за първи път вижда майсторка везбарка как везе и само с няколко бода и цветни конци създава цяла картина.

Толкова се впечатлила, че поискала и тя да се научи. Така влиза в света не само на цветните конци, а и на символите: елбетицата, дървото на живота, богинята майка, грифони, пауни и бичи глави. Оттогава този свят радва душата й и я вдъхновява. Особена слабост има към богинята майка и дървото на живота: „Впечатлявам се от гениалната стилизация и безбройните интерпретации на символите – това как умът и сърцето в перфектна хармония са сътворили образи със съвършена простота, но дълбоко съдържание и въздействие“. Според нея най-точните анализи и достоверни източници по темата са книгите на Юлия Боева, Ирен Ямими и Иван Коев, както и изследванията на старите етнографи.

Шевиците влияят с формите и с цветовете си. Багрите им са пъстри, живи, рисуват природни картини, в които са вплетени изкусно символи преминали през вековете. Това неминуемо се отпечатва в подсъзнанието и ни въздейства благотворно. Пъстротата и цветовете им повдигат духа и настроението ни. Влиянието обаче е различно – когато човек е облечен с везана блуза или когато е хванал иглата и съсредоточено везе шевици. И при двете състояния има магия, която ние се опитваме да рационализираме и да обясним, но по-важно е усещането, което ни носи, досегът до този пъстър свят.

Шевиците държат съзнанието ни будно. Всяка работа, свързана с ръцете, везане, свирене, предене, миене на чинии и мн. др. кара мозъка да си почива, а не да заспива. При везането процесът не може да е механичен, въпреки че бодовете се повтарят многократно. В момента, в който отклоним мисълта си от действието, правим грешка. Затова се изисква определена будност. Това е като активна медитация,  фокусира ни в този повтаряем процес, в който умът си почива от всички жужащи мисли. Процесът ни помага да се насочим навътре и да заглушим за малко външният шум. 

Една от функциите на символите в шевиците е предпазна. Много жени разказват, че са чували от своите баби, че шевицата никога не е абсолютно симетрична, за да предпазва от „лоши очи”, защото асиметрията обърква погледа. Леката асиметрия, незавършеният мотив, умишлената грешка във везбата правят композицията жива и одухотворена, а не стерилна и изкуствена.

Важно е да подчертаем, че символите в шевиците не са само български, те са българската интерпретация на символи, идващи от древността, които се срещат във много култури по света както във везбата, така в архитектурата и в целия бит на човечеството.

Как геометричните форми влияят на нас хората?

Ние сме заобиколени от геометрия и математика. Дали го осъзнаваме или не, формите, цветовете, звуците, думите, ароматите и много други неща ни влияят,оставяйки свой отпечатък в подсъзнанието ни. А именно оттам идват голяма част от нашите действия, мисли, състояния. Шевиците са мисъл, облечена във форми, ръцете са инструмент на мозъка, който ги пресъздава. Но хората не са измислили геометричните форми – те са видяни в природата.

В шевиците откриваме геометрията на природата, цветовете на цветята и принципите на всемира. Шевиците са изградени от  прости геометрични форми: триъгълник, квадрат, правоъгълник, спирала и други. Хората са се опитвали да научат езика на природата и да общуват с природните сили, молейки ги за помощ или за милост. Със степента на своето съзнание са осъзнавали, че има движещи сили и закони, които управляват живота.  

Везането като медитация. То е вид освобождаване на ума, изместване на фокуса, терапия, концентриране, творческа практика, медитация, изява на красотата, трениране на търпение, на постоянство. Това изключително женско занимание връща жената към изконната й способност да одухотворява, да създава красота, да озарява бита с красиви неща. Любима ми е приказката на будистките монаси, които казват, че: „Когато ръцете работят, умът си почива.

Бродирането на шевици помага да развием търпение и постоянство.  Учи ни също как да свършим една „голяма работа“, като прилагаме много прост принцип, когато я разделим на малки части. Когато имам да избродирам нещо сложно и голямо, се отчайвам като видя колко работа ме чака, тогава следвам един принцип. Казвам си, че всеки ден ще везам, без да определям точно време или площ. Дори и един бод да направя през деня, той ме приближава към крайната цел. Прилагала съм го, и толкова неусетно и леко се свършва една голяма работа с малки стъпки. 

Богинята майка във везбата е символ на творческия принцип във Вселената. Тя е очарователен символ, един от най-любопитните. Тя присъства в много култури, които са я изобразили не само в бродериите си, а и в каменни, бронзови релефи и други. Символизира култа към творческия принцип, към великата богиня на живота. Богинята майка е фертилен символ, който представя изконната способност на жената да зачева, ражда и продължава живота. Символ е на плодородието, на изобилието, мощен източник е на творческа енергия.

Понякога е силно геометризирана и стилизирана, а друг път е по-реалистична, но колкото повече се проучват символите в шевиците, толкова повече окото свиква да ги разпознава. Съществуват разновидности на богинята майка: с двуглав кон, с вдигнати ръце, с рога, вероятно има и други варианти.

Елбетицата е двоен еднораменен кръст, олицетворение на слънцето и житейския цикъл. Двата кръста се пресичат под 45-градусов ъгъл. Приема се, че символизират 4-те основни посоки на света и 4 допълнителни. Самата дума е много интересна. В едно изследване на този символ Юлия Боева разказва, че баба й от с. Добри Дол, Варненско, използвала думата „елбетя” в смисъл на „Ако е рекъл Господ”, „Ако така е правилно”. Също пояснява, че в арабския „ел бет” означава „домът, къщата”, но в старата арабска митология обратното съчетание „бет-ел” означава „домът на Бога”. Ирен Ямами – българка, живееща в Япония от 30 години, твърди в своята книга „Архаични символи в бродерята”, че елбетицата се бродира единствено и само върху женски ризи.

Свастиката е не по-малко интересна, макар и натоварена с малко негативно отношение по обясними причини, нищо че този символ се среща в много култури и религии по света. Свастиката е слънчев знак, производен на елбетицата. Свастиката може да бъде завъртяна в двете противоположни посоки. Основен символ в индуската религия, означаващ щастлива съдба, но олицетворява още слънцето и житейския цикъл.

Автентичните шевици запазват познанието за законите на Вселената. Шевиците са се развивали благодарение на колективното съзнание. За толкова години никога не съм виждала на сто процента две еднакви шевици. Винаги авторът е дал нещо малко от себе си. Така се е оформила идентичността на региона – една от функциите на носията е да отличи принадлежността ти.