За песнопойката на слепия певец Йордан Николов от Калипетрово (1898)

През 2018 г. от печат излезе етноложката книга „Шиковското население в Добруджа“ с автор д-р Йордан Касабов от Силистра. На практика тя е енциклопедия, представяща произхода, културата и бита на едноименната подетнографска група. Понастоящем нейни потомци живеят поне в десетина населени места в Крайдунавска Добруджа, в други малки и големи села и градове в България, както и по целия свят. Един от най-самобитните „герои“ в книгата е уникалният за 19-ия век добруджански певец Йордан (Юрдан) Николов - Слепия, който е по род от Калипетрово. 

Сборникът бе представен с три доклада в поредното издание през 2021 г. на Форум „Българско наследство“ в град Бачик: Йордан Георгиев - журналист изследовател („Безценните песни на българския народен гений“); д-р Йордан Касабов - етнолог („Приносът на народен певец от Добруджа за битийността на българската душевност през 19 век“), доц. дфн Тодорка Георгиева от Филиал Силистра на Русенски университет „Ангел Кънчев“ и от Научен център „Дазий Доростолски“ („Старинни езикови черти в една народна песен от Силистренско“).

През 1898 г. той издава по своя иницатива 

СБОРНИК ОТ СТАРИ НАРОДНИ ПЕСНИ, ЗАПИСАНИ В СЕЛАТА НА СИЛИСТРЕНСКО. СЪБРАЛ И ИЗДАВА ЮРДАН НИКОЛОВ СЛЕПИЯ (КАЛИПЕТРЕНЕЦ). 

Печатница П. АРМЕНКОВ, СИЛИСТРА, 1898 г.  

В предговора на сборника авторът казва: „Най-добрите паметници на миналото са песните. Нашият народ е богат с песни – история на миналото, обаче малцина са се интересували да ги съберат. Силистренки окръг, като е бил средище на най-кръвополитните войни, започвайки от най-старо време до т.нар. Севастополска (Кримска) война, песните му имат най-ценно значение за народната ни история, за което трябва да се проучат и опишат.

Предложените тук няколко песни са събрани през моето няколко годишно скитане из делата в този затънтен край и ако бях имал възможност бих събрал с хиляди. От една страна обаче съм лишен от зрение, а от друга не мога сам да записвам, а и услужливостта в сегашно време е станала кесат (не се среща често, не е в изобилие), затова поднасям този скромен труд, с който и аз „якоже вдова два лента“ да помогна на народа си. 

Ако трудът ми бъде оценен, на мен ще ми бъде приятно да вземат да се събират и други песни, за да се получи още по.ценен материал относно нашата история“. Антоновден 1898 г., Силистра, С дълбоко почитание: Юрдан Н. Слепия. 

Покъртителна по съдържание, изказ и послания е още първата песен, своеобразна поема със заглавие „Бог забавя, но не забравя": Имала й, мама, имала  й Едного сина Стояна; Хранила й и отхранила. Че го мама ожени, Ожени да го задоми. Комшии канлъ не стали, Та са Стояна бедили. Бедили, та го кривили Заради нищо никакво. 

За едно пиле комшийско Стояна в тъмница хвърлили, В тъмница тъмница тъмно  на дъно. Лежал е Стоян, болял е Тъкмо ми девет години. Всички Стояна забравили. Сал неговата майчица Не си Стояна забравя. Тя си по двори ходеше, Бистри си сълзи ронеше И са на Бога молеше: „Боже ли Вишний Господи! Нагорях, Боже, почернях От Стояновите милости! Да гледам, Боже, да жаля Млада ми булка из двора С мъжка рожба на ръце! Стори ме, Боже, престори На каква да е гадина – Птичица – кукувичица. Да хвръкна и да си подхвръкна, На тъмница да кацна; На мрамора камък да стана, Стояна, Боже, да видя“.

Да стоял Господ, да слушал. Както са Богу помоли, Така й Господ помогна. Стори я Господ, престори На каква да е гадинка – Птичица – кукувичица. Че хвръкна, че си подхвръкна, Та на тъмница кацнала, На мрамор камък стъпила. Закукала е – запяла. Лична си песен пееше, Бистри си сълзи ронеше, Сълзите й капеха. Връх мрамор камък падаха, Мрамор са камък топеше, Че тъмница прокапа.

Стоян тъмничарю думаше: „Тъмничарю ле, ключарю, Станало й девет години И десета е настало, Тъмници не са капали, Сега тъмница прокапа. Дали са буйни дъждове Или са силни снегове?“. Тъмничар Стояну думаше: „Стоене, луда гидийо, Нито са буйни дъждове ,Нито са силни снегове, Ала е дошла гадина – Птичица – кукувичица. 

На тъмница е кацнала, На мрамор камък стъпила, Закукала е, запяла. Зен и нощ все пее, Сълзи й мрамор стопиха. Затуй тъмница прокапа“. Стоян тъмничар думаше: „Тъмничарю ле, ключарю, Я ми портите отвори Малко навънка да изляза!“. Тъмничар порти отвори, Стоян си навън излезе. Мама Стояну думаше: „Бре, тука ли си, Стоене?“ 

Стоян мама си думаше: „Тука съм, мамо, тука съм, Тука съм, ала защо съм. Руно ми й очи прикрило, Коса ми й пети стигнала, Въшки ми глава изядоха, Лице ми, мамо, почерниха, Дума ми, мамо, погрозня. Нокти лакът стигнаха. Иди си, мамо, иди си, Кажи на мойта пръвнина, На мойто булче хубаво, Да дойди, мамо, да дойди, Да дойди да ма спогоди – Нещичко ще й приръчам!“. 

Стана майка му, отиде Право си у тях отиде, Че на Калинка думаше: „Калинке, моя слугинке, Калинке, булко хубава! Девет години си ми служила Без мъж, Калинке, домувала, Горчива дума не си ми казала.

Ходих, Калинке, в Стамбу. Там си Стояна намерих В Цариградските тъмници. Той ми, Калинке, заръча, Да идеш да го споходиш, Нещичко ще ти поръча“. Стана Калинка, отиде На Цариградските тъмници.

И си Стояну думаше: „Стоене, първо венчило, Тук ли си, Стоене?“. „Тук съм, либе Калинке, Тук съм, ала защо съм? Руно ми й очи прикрило, Коса ми й пети стигнала, Въшки ми глава изядоха, Лице ми, Калинке, почерня, А думата ми погрозня, Нокти ми лакът стигнаха. 

Калинке, булка хубава, Калинке, първо венчило, Нещичко ще ти поръчам, Да ми, Калинке, помогнеш: „Иди си право у дома, Отвори хладни зимници. Извади конче хранено, Оседлай, го, обуздай го, Премени рожба момчана, Че я конче възседни, Та ги на пазар изнеси, Да ги, Калинке, продадеш, Да вземеш бели грошове, Мене от тука да извадиш, От тия хладни зандани, От тия тъмни тъмници.

Кога са с тебе съберем, И конче ще си купиме, И рожба ще си стигнеме“. Калинка дума Стояну: „Девет години съм те чакала И още девет ще чакам. Аз ще всичко извърша, Сал да те от тука отърва“.

Стана Калинка, отиде, Влезе в тъмни зимници, Изкара конче хранено, Та го Калинка оседла, Ала й рожба домиля, домиля, та и досвидя. Окол рожба ходеше И бистри сълзи ронеше, И се на Бога молеше: „Божке ле, Вишний Господи, Ела ми, Боже, помогни Стояна да си отърва От тия хладни зимници, От тия тъмни тъмници“.

Че я Бог послуша, Та й се от Бога наумило. Облякла руба юнашка, Нарами пушка бойлия, Препаса сабя френгия, Намъкна кобур пищови И си кончето оседла. Право на Цариград отиде На цариградските сараи. Кога я вратари видяха, Не си Калинка познаха, Че е Калинка невеста. 

Калинка влезе при царя. Паднала, поклон сторила, Че се на царя молила: „Знайш ли, царю, помниш ли Стояна беди бедили, Бедили ли та го кривили, Заради нищо и никакво – За едно пиле комшийско. Че го в тъмница хвърлили. Девет години как лежи, Тази година е десета. Смили се, царю, пусни го, Стига го й майка плакала, Стига го й булче жалило, Стига го й рожба тъжила“.

Царят се чудо зачуди: „Може ли това да бъде – за едно пиле комшийско Стояна да си набедят – Девет години да лежи?“. Царят се жалба нажали, Скоро е книга написал И я Калинки подаде.

Калинка конче възседна И право в тъмница отиде. И се отдалек провикна: „Тъмничарю ли, ключарю, Мене ме царят проводи Тоз ферман да ви донеса. Всички от тука пуснете, За нови място сторете.“ Тъй се е Стоян отървал От цариградските тъмници. Нито си конче продаде, Нито си рожба загуби. Това е нещо станало.

И ако не беше станало – не щеше да се приказва, нито на песен излязва.

ИРИМА И МИЛИЦА ВДОВИЦА

Остала Милица клета вдовица С една мъжка рожбица. И тя се чудом чудеше, Чудеше и се молеше: Да си Иванча на школа да даде Или на какъв годе занаят? Иванча води на школа. Ходил Иванчо на школа Тъкмо ми девет години. Чиста си книга научил. Ирима бе сурамашила. Ирима билюк хайдутина – Той си Милица залюби. Залюби да я заиска. Ирима Милица думаше: „Милице, кавта вдовице, Дет щеш, вдовице, да ходиш, Ний двама да са вземиме“. Милица дума Ирими: „Ирима бусурманино, Ирима баш хайдутино, Аз имам сина Иванча – Девет години как ходи И на книга да са учи. Ако са Иванча научи Дет съм вяра продала И в турска вяра отишла – Ще ми главата отреже“. Ирима дума Милици: „Милице, клета вдовице, И това да те науча – Стори се здрава на болна И си главата прeвържи; Легни в постелка да лежиш, Иванчу хабер проводи Водица да ти донесе от бащини си кладенци, От дядови си извори. Студена вода да пиеш – устата да си разквасиш, Сърцето да си разхладиш. Пък ние двама с тебе Иванча ще си вардиме. Иванча ще си убиеме, Убием – ще го затрием. Пък двама ще се вземеме“.

Милица клета вдовица – Дваж по-проклета душманка – прежали сина Иванча, Сал да са с турчин задоми – С Ирима бусурманина, С Ирима баш хайдутина. Че си турчина послуша – Здрава си глава превърза, легна на постелка да лежи, Хабер на Иванча проводи: „Иванчо, младо юначе, Иванчо, младо даскалче, Де да е Иванчо да доде – Водица да ми подаде От бащини ми кладенци, От дядови ми извори. Устата да си разквася, сърцето да си разхладя“. Да зачу Иванчо таз дума, Че му се жалба нажали, Нажали – та му домиля. Смисли са Иванчо, спомни си Какво е длъжен към майка Синът, когато порасне: За болни черни години Синът при майка да бъде. Стана Иванчо, отиди У бащини си дворове, Влезе при майка вкъщи. Майка си болна намери – Лежи в постеля завита.

Майка му вода поиска – Нему се жалба зажали. Нарами торба на рамо – В торбата стомна зелена. Препаса сабя френгия, Нарами пушка бойлия, препаса чифте пущови. Тръгна за вода да иде На бащини си кладенци, На дядови си извори. Милица – клета вдовица, Болна от постелка станала И се при прага примъкна. Отде Иванча съгледа, че в такъв каяфет отива За бистра вода студена. И на Иванча думаше: „Иванчо, синко Иванчо, Като си така натруфен С пушка, сабя, пищови, Мен ми очи очите не вярват, Че щеш за вода да идеш. Ако си майка си обичаш, Остави наниз хайдушки. Земи сал стомна зелена, Че като те видят хората Да те Иванчо повярват, Че за студена вода отиваш – Болна майка да поиш“. Иванчо майка си послуша, Че се назад повърна. Остави пушка бойлия И чифте кусур чифте пищови. Сабя френгия не остави – Богу тъй било угодно – С нея за вода да отиде На бащини си кладенци, на дядови си извори. Таман си стомна напълни И се нагоре изправи – към планината погледна – Ирима бусурманина, Ирима баш хайдутина С юнаци слиза от планина Със седемдесет юнака.

Иванча тръпки побиха. Очи към небе повдигна И се на Бога молеше: „Ела ми, боже, на помощ! Помогни, та ме отърви От този поганец Ирима И от неговите юнаци!“. Като Ирима наближи, На Иванча думаше: „Иванчо, младо даскалче, Глава да ти отрежа, С майка ти ще се вземеме“. Извади Иванчо сабята, Че се наляво завъртя, Доде се обърне надясно Сам Ирима остана: „Ирима, баш хайдутино, Глава надолу наведи, Главата да ти отрежа, На майка бакшиш да занеса“. Че му главата отсякъл, В торба главата нарамил. Като си у тях отиде, Майка си здрава завари – Заклала крави ялови, Сготвила гозба за сватба – Седем казана със гозба – За седемдесет юнака.

Иванчо пита майка си: „Мамо ле, стара мамо ле, Какво е това готвене От седем крави ялови – Седем казана със гозби – Сватба ли има да правиш Или някому струване?“. Майка Иванчу думаше: „Иванчо – синко Иванчо, Иванчо – младо даскалче, Станало й девет години, Как са й баща ти поминал, Не съм му струване струвала, Сега ми са е наумило Струване да му направя – Сиромаси да си нахраня И „Бог да прости“ да рекат“. Иванчо дума майка си: „Мамо ле, стара мамо ле! Мога ми да ти повярвам кога се всичко научих? И виж какво е в торбата – дали не е тука белата?“. Извади глава хайдушка Иримиева глава поганска. Кога му майка видяла – Викнала, та заплакала: „Иримийо ле, либе ле, Тъй ли ни беше думата?“. Извади Иванчо сабята – Майчина глава отсече. Като я в торба туряше И на майка си казваше: „Ако се живи не сбрахте, бар мъртви да ви събера. Да няма мало и голямо Да казва и да приказва: „От род рода да предава Как заклал Иванчо майка си За дето си сменила вярата Та се с турчин залюбила“.

1854 ГОДИНА

Чудно е чудо станало – Светът се страшно размирил – Два царя глава дигнали, Два царя – два главатаря. Какъвто царят Николай И турски султан Меджита. Три дни топове гърмели, Четири дни бой правили, около Силистра стоели – Силистра на прах станала. Мъсърски грозни арапи, И анадолеви манафи, Стамболеви млади низами, Урумелийски башибозуци, Урумелийски читаци – С паша Шабли бей начело. Царят Шабла бей проводи На Тулча града голяма Синури да си опази Да не московци преминат. Не можа синури да оварди, Че са московци минали. Шабла бей хабер проводи На Юмер паша в Шумен – Низами помощ да изпрати – Московци да си пропъди Из урумелийски полета. Паша му индат не прати, Шабла бей се люто разсърди, башибозуци разпусна Из пуста равна Добруджа. Грабили са, нож робили, Дребните деца тъпкали, Старите баби сечели, Малките моми грабили. Страшно е било и грозно Българин човек да бъде – В турско робство да гние.

Защо ли й станал тоз момент, Та са царете сбъхтали? Себен е станал султанът, Че хаджилъка продаде На безверните французи, На безбожните англичане. Султан си ферман написа И на цар Николай изпрати. С фермана хабер струваше, Че си хаджилъка продаде. Като си прие царят фермана И той друг ферман написа, до султана го изпрати Със своя верен начин. Илчия дума султану: „Султане, султан Меджиде, Имаш ли кавга със нази?“. Султан илчию думаше: „Илчийо, цар Николов, Аз нямам кавга със вази – Пашите глава дигнаха, пашите и риджаджиите. Дигнаха и пак сложиха, Ала Юмер паша я не слага, той си сефер повдигна С инглизи и французи Тежък си кавил сторили, С вази кавга да сторят. Те си фермана писали И на царя хабер пратили – Да си войската проводи На тиха бяла Дунава – Кавга голяма ще правят. И земя ще си поделят. Нали са французи шийрети – французи, още инглизи.

Доде ферман разменят, Черното море минаха, В Къръмска земя влязоха. Доде се цар Николай усети, Севастопол сардисаха. Де зачул цар Николай, Нощя си книга написа, в Силистра я проводи, в Силистра града голяма, На генерал Пашковича – Скоро войската да вдигне И в Крим да я отведе. Нощя се войска дигнала, Че е у Крим отишла, Ала е било събрано На седем царе войската – Самин московец насреща. Тогаз се цар Николай уплаши, Уплаши и са замисли „Какво да стори, направи – Земята да си отърве На седем краля – от войската“. Че си калето подкопа И си войските оттегли; Оттегли, та ги раздели На две ми равни половини: Едната остана при царя, Друга отиде със сина му – сина му цар Александра – В Азия земя отиде.

Града Карес със сила сардиса, Доде са турци усетят. Турци, французи и ингилизи Четири града подсеби. Че са турци разсърдиха, Налетяха със сила голяма Град Севастопол да вземат. Цар си войските оттегли, Оттегли – турци подмами, В Севастопол влязоха, Че се калето подпали. От четиритях кьошета Турци, французи и ингилизи Високо в небето хвърчаха И си царете кълнаха: „Бог да убие моя цар, Че са с московци кавга повдигна, Московски Бог е пр(а)оведен!“. Седем се краля сдумали, На царя ферман пратили, Барашик да си направят И братски да си живеят. Да не е чудо ставало, Не щеше да се приказва, И от род в род предава.

СТАНКА СИРАЧЕ

Сираче дете да остане Най е злочесто на света. Както е Станка остала – Без баща Станка – без майка. На братови врата остала, Брату си измет да чини. Тежки неволи теглила, Додето Станка порасне. Кога се с буля си скарвала, Батко й нищо не знаел; Кога се с батя си скарвала, Буля й нищо не знаеше – Да не им дирлик развали, Да не им къща разсипе. Толкоз им хатър чинила, Но не и те на нея. Расла е Станка, порасла, Станала й мома голяма, Тъкмо на двайсет години. Идвали Станка искали – Буля й Станка не дава. Скритом са Станка продали – Молили, та я сгодили За едно момче болярско – глухо и нямо ергенче. Ранила й Станка в неделя, Помела й равни дворове. Кога на боклук излезе – Боклука да си изхвърли, Погледнала е към поле – Голяма сватба идело Из друго село – в тяхното. Станка се чуди и мае – коя ще е таз сватба – Толкова сватба имотна, Имотна сватба – болярска?

Като си вкъщи отишла, И на брата си думаше: „Я излез, батьо, да видиш Каква са й сватба задала, В нашето село дохожда; Коя ли й мома честита В болярско място да иде?“. Иван на Станка думаше: „Станке ле, мила сестрице, Досега скритом вършехме, Отсега скритом не бива – На тебе трябва да кажа, Че си, сестричке, менена, Менена още сгодена. Днес ти е, Станке, сватбата – Сватбата за тебе дохожда. На друго село ще идеш. Мястото й харно – болярско, Момчето – младо, гиздаво, ала е глухо и нямо“. Викнала Станка да плаче И на брата си думаше: „Убий ме, батьо, затрий ме, За глухо няма да се оженя. Опустяло му богатство, Богатство, още парите. Кога ще му й живота, живота още – дирлика? Как ще на софра да седна, На обяд, пладне, вечеря? Как ще си дума разменя Кога на нива отида Бяла пшеница да жъна? Убий ме, батьо, затрий ме, Ала ма нему не давай – Живота да си проклинам, Майци си гроба да кълна. Дето ме е майка родила Толкоз злочеста на света“.

Доде си Станка издума, Сватба в двора навлязла. Силом си Станка умили, умили и оплели; Силом й руба облекли; Силом було булили – Станка си було скъсала. Късала Станка и драла, До девет була съдрала. Кръстница дума на Станка: „Деветтях була прощавам, Ала десето да не скъсаш, Че него не ти прощавам! Ние не сме, Станке, виновни, На зорлем да те вземаме. Сърди се, Станке, брату си, Че той те скъпо продаде“. Викнала Станка да плаче и сватбари плачат с нея. Плача й към небето хвърчеше – Жални си думи думаше: „Защо ме, Боже, остави, На тоз свят сираче. Без баща, боже, без майка, Не стига двадесет години Тежки неволи да изпатя, А сега да се оженя За едно момче сакато – Не може дума да каже, Нито пък дума да чуе! Смили се, боже, над мене, Помогни, та ме отърви! Ако ли й твое искане, Не мога карши да сторя. Моля се, боже, на тебе, Между другите чудеса, Що си правил и правиш, Смили се, боже, направи Момчето да си продума, Продума, да си прочуе“.

Че си е Богу смилило – Чудо голямо станало: На момче се език развърза, На момче уши отвориха. Момче на Станка продума: „Не плачи, Станке, не жали, Ази те обичам от сърце. Била си досега злочеста, сега ще бъдеш честита“. Станка се радост зарадва, Сама си було прибули – Цяла се сватба зарадва. Станкинте девет зълви Сами нанизи снемаха И ги на Станка окичиха: „Да ти е халал, бульо ле! Че си праведна пред Бога – От Бога прошка помоли, Брату ни уши отвори И му езика развърза. Ни стана двайсет години Братова дума не чухме, Нито той е чул нашите. На свекъра хабер пратихме, На свекъра и на свекърва, Дето им синът продума, Продума и дума разбира.

Като прие свекърът хабера, Бая не му се повярва. „Божа работа“, вика той, „и това може да стане“; Че бръкна в куюм джобове, Извади китка ключове, Отвори килер имотен, Нарича шиник жълтици, Че пред сватбата излезе, Сватбата да си посрещне Изотвън село в полето. Кога Иванчо съгледа Тейка си, още майка си, От сватба напред отиде, Ръце и колене целуна И на тейка си продума: „Тайко ле и стара майко ле, Голямо й чудо станало В нашата сватба голяма – Господ се чудо показа, Че ми е булче праведно – Пред Бога и пред хората. Господ ми език развърза, Господ ми уши отвори“.

Кът чу тейко му тез думи, Нарами шиник с жълтици, Че пред сватбата отиде; надясно – наляво пръскаше: „Сбирайте, хора сватбари, Сбирайте и поменувайте, И Бога благодарете! Син ми Иванчо продума, Продума Иванчо и прочу – Това е чудо голямо, Каквото не е ставало Пред хора грешни, като нас“. И пред Станка отиде, Станка за ръка улови, на Станка ръка целуна И на Станка думаше: „Станке ле, снахо, Станке ле, Всичкото мое имане – То е и твое имане, Тебе ще в злато облека И с ред бисери наредя, И ред безценни камъни, Че ти си себен станала – Иванчо да ми оздравей – от двадесет години ням и глух. Ти си за него достойна, достойна, чадо, безценна. Казвайте, хора сватбари, где когото срещнете, Да чуе мало и голямо, Че Бог е силен над всички!“.

КОНЧЕ ХВЪРКОВАТО

Извикна се, мамо, провикна се, Младо ми телилче Из Будима града, мамо, Из узун чаршия. Продава се, мама, залага се, Конче зеленаче, мамо, конче хвърковато. Всички гледат, конче сеир струват – Пари имат конче да си купят – Мерак нямат конче да си качат. Отдолу иде момче базиргянче – Пари няма тютюн да си купи. Конче гледа и сеир го струва, Мерак има конче да си качи. Конче гледа – пазарлък му прави – Да го купи на юнашка вересия. Каил струва до три години време. Каил струва, вяра и клетва дава. Щото с конче печала печели, ще го даде конче отплата. Конче купи – нито пара даде – Вересия за три години време. Конче яхна, на конче подсмръкна. Конче припна, конче подхвръкна. Че отлетя на Чукур планина, в сибир града, в сибирека чаршия. Който види момче базиргянче И негово конче хвърковато, Дума думат и сговор правят – момче мамят – конче да му вземат. Отговарят сибирски заптии: „Ой та тебе, момче базиргянче, От кон слезни – конче да си купим. Колко искаш имане ще ти дадем“. Отговаря момче базиргянче: „Нито слизам, нито конче давам“.

Откъде дошли Рускините братя – Момче молят – конче да си вземат. Проводили сестра си Руска – Момче да измами, от конче да слезе – Конче да му вземат. У тях си отиват и на Руска казват: „Руске, сестро – сибирска девойке, Я отвори браш(щ)овски сандъци, Навади най-добри премени, Премени се като ясно слънце! Земи менци за вода да идеш Всред чаршия на шадравана. Момче дошло – младо базиргянче, Конче води, конче хвърковато. Да го измамиш – от конче да слезе – Дано можем конче да му вземем“. Послуша ги Руска хубавица. Премени се като ясно слънце. Нарамила менци водоносни. Нагрибала менци до полвина – С чисто злато все жълти маджари. Че отиде в Сибирска чаршия Всред чаршия на шадравана. Напълни си менци водоносни.

Съгледа я момче базиргянче, Че на Руска тихо отговаря: „Ой та тебе, Руске хубавице, Я ми подай с твоя дясна ръка Вода да си пия, сърце да разхладя!“. Отговаря сибирска девойка: „Ой та тебе, момче базиргянче, Страхувам се от твоето конче. Слез от конче вода да поемеш, вода да си пиеш, сърце да разхладиш!“. Отговаря момче базиргянче: „Ой та тебе, сибирска девойка, Аз не мога от конче да сляза, Люта треска кости ми разкърши, Та не мога от конче да сляза – Вода да поема, сърце да разхладя“.

Повярва му Руска хубавица – Подаде му студена водица – Уста да разкваси, сърце да разхлади. Не поело момче базиргянче студна вода сърце да разхлади, Най хванало девойка за ръка, На конче възметна, с конче подхвъркна. Та отишло у Будима града. Дор не беше девойка донесло, Къде ходи – момче весело пее. Откак донесе сибирска девойка, Къде ходи момче – жално милно плаче. Съгледа го Руска хубавица: „Ой та тебе, момче базиргянче, Защо конче водиш из равни двори – Конче водиш и бистри сълзи рониш? Дали лоши сънища сънуваш, Ил ти Руска не ти е по сърце?“.

Отговаря момче базиргянче: „Ой та тебе, Руске хубавице, Нито сънища лоши съм сънувал, Нито ти не си ми по сърцето, Конче купих на юнашка вересия На три години конче да си платя. Каил сторих, вяра и клетва дадох – с печал(б)а конче да си платя. Конче свидно, а ти дваж по-свидна – Как ще кайдисам теб за конче да дам?“. Отговаря Руска хубавица: „Ой та тебе, момче базиргянче, Недей плака и за това жали, Аз имам за кончето злато – На ти калпак с жълти маджари – Плати конче и за теб ще останат, Руска има – още ще ти даде“.

ТРЪНИВИ СИНОВЕ

Имала мама, имала Едного сина Стояна. Храни го, та го отгледа Дордето Стоян порасте. Че го майка му пратила Късмета да си намери – Да си Стояна посгоди, Посгоди – да го ожени. Тръгнал е Стоян, ходил е Да търси лика прилика. Че го е Стоян намерил У Котел града голяма. Че се е Стоян посгодил за Мирка – мома хубава, За Кралевата унука. Девет се пъти годила – Сватба без булка връщала. Този път ще е десети Сватба без булка да върне. Че се за Стояна сгодила, За Стояна младо юначе.

Котленци грозни, омразни, На Стояна си думаха: „Стояне, младо юначе, Право у вас да си идеш, Голяма сватба да вдигнеш. Редом сватбари калесай, Роднини и приятели, Сал едни да не калесваш – Лелините си Трънини синове. Само тез да не калесваш, защото са много винопийци, Кавгаджии и маразаджии. Ще се, Стояне, напият, С вази кавга ще вдигнат“. Стоян си у тях отиде И на майка си думаше: „Майно ле, стара майно ле, Намерих лика прилика – За теб, мамо, отмяна, За мене – млада невеста. И се, майно ле, посгодих в Котел града голяма, За Мирка мома хубава, За Кралевата унука. Ала ми котленци казаха Голяма сватба да вдигна, Редом сватбари да сбера, Сал едни да не калесвам – Лелините Трънини синове – Тях да не съм калесвал. Че били много винопийци, кавгаджии и карезчии. Сега се до теб допитвам Да ме на ум научиш“.

Мама Стоене думаше: „Стоене, синко Стоене, Отвори хладни подници, Напълни чемшир бъклица Редом сватбари калесай – Роднини и приятели. Само лелините Трънини синове Не ги, Стоене, калесвай – Да не се на сватба опият, С котленци кавга да вдигнат, Сватбата да ти развалят“. Стоян мама си послуша. Влезе в подници дълбоки. Наточи вино червено. Напълни чемшир бъклица. Редом сватбари калеса – Роднини и приятели. Сал лелините си Трънини синове На сватба не ги калеса, Да не се на сватба опият – Да си сватбата развалят. Вдигна се сватба голяма, в Котел града отиде. Лелините му Трънини синове в механата стояха – печено агне ядяха, червено вино пиеха. Един си друг думаха: „Знаете ли какво й станало? Лелиният син Стоенчо Голяма сватба задигнал; За в Котел града голяма, За Мирка мома хубава – Дет се е девет пъти годила, Сватба без булка връщала. И сега се е годила За нашия лелинец Стояна, Сватба без булка ще върне – Да се котленци присмеят, Че Стояну булка не дали. Как да са сторим, направим, Един от нази да иде? Ако проводим Янкула – Всички го знаят – познават. Ако ли пратим Николча – И него знаят – познават. Ами да пратим Иванча, Иванча младо козарче, Него котленци не знаят“.

Като зачу Иванчо таз дума – право си у тях отиде, Че на майка си думаше: „Майно ле, стара майно ле, Я ми дай златни ключови Да отворя пъстри сандъци – да извадя отбор премяна“. Че си сандъци отвори – Извади герджик премяна, Извади руба бащина, Извади кожух подплатен От девет кожи мечешки, Наложи калпак самурен. Влезе в хладни подници, Напълни чемшир бъклица – Дет бере малко малко ли – много – тъкмо ми девет мери вино. Че си бъклица окачи на каша на тилтията. Запаса сабия френгия, Натъкна кобур пищови, Че се на конче възметна И при братята си отиде. Братя Иванчу думаха: „Иванчо, младо козарче, Девет години как ходиш (х)илави кози да пасеш, на сватба не си ходило – Не знаеш какво да правиш. Когато сватба достигнеш, долу от конче да слезеш – Кончето да си поведеш, Защото й конче алашик. Когато сватба достигне, Захваща хоро да играй – Хората ще го познаят, Че е наше кончето – На Трънините синове“.

Че си кончето подбутна При Котел сватба достигна. Котленци грозни, омразни, Отвън града са излезли Сватбата да си посрещнат С девет коня хранени. Котленци думат Стоянчу: „Стоенчо, младо юначе, Ако ни кони надминеш, Надминеш, та ги превариш, Тогаз ще в Котел да влезеш – От Котел булка да вземеш. Тогаз се Стоян замисли Какво е Стоян направил, Че е майка си послушал: Редом сватбари калесал – Роднини, още комшии, Сал едни не калесал – Лелините си Трънини синове – Че знаят конче да яздят И имат конче хранено С коне да са надбързва. Като чул Иванчо батя си, Че се зарад тях завайкал, Право при Стоян отиде. И на Стояна думаше: „Ази се, бате, наемам, С кони да се надбързвам“.

Като си конче посбута, Девет си коня прескочи, И за десето мегдан имаше. Котленци лоши, омразни, С това доволни не стали – Един се друг питаха: „С какво Стоян да уплашат, сватбата назад да върнат, Стояну булка да не дадат?“. Мислили и намислили: Като влезе сватба в Котел, Да изнесат напред сватбата Девет бъчови с вино – Ако си вино изпият – Тогава булка ще вземат.

Котленци думат Стояну: „Стоене, младо юначе, Котел ви дарба дарява – Девет бъчови с вино. Ако виното изпиете – Тъй щеш Мирка да вземеш, Хубава Мирка девойка, Кралева унука от Котел. Девет е пъти годена – Сватба без булка връщала“. Стоян се виком провикна: „Сватбари и кръстникови, Кой колко може да пие – Виното да си изпием!“. Пили, що пили сватбари, Викна Стоянчо завайка – Какво сторих –направих, Та послушах майка си: Калесах мало и голямо – Лелините си синове На сватба не ги калесах – Сега ми бяха потребни – Виното да си изпият“.

Като го зачул Иванчо, Иванчо – младо козарче (Нейде си скритом стояло), При Стояна отиде И на Стояна думаше: „Дай мене, холан, Стоене, Винце да се напия, Че съм от път уморен“. Точиха Иванчу, даваха Девет бъчови източиха – Иванчо пита за още. Че се котленци изплашиха – котленци лоши, омразни, И с това доволни не стали. Един друг се питаха. Мислили и намислили – Да изпратят напред Стояна  И други две девойки, На една лика прилика С Мирка внука Кралева – И трите с име еднакво – И трите със снаги еднакви И с еднаква премяна. Срещу Стояна излязоха И на Стояна думаха: „Стоене, луда гидийо, Ако си Мирка познаеш, тогава щеш Мирка да вземеш! Стоян си конче отседла, При девойки се приближи, В лице девойки гледаше – Не може Мирка да познае. На име ги повика – и трите се обаждат. Пак се Стоян замисли, За дето не е калесал Лелините си Трънини синове.

Като е зачул Иванчо, Иванчо – младо козарче (Дето е скрито стояло), Че при Стояна отиде. Бръкна си в куюм джобове. Извади дребен маргариц. Че пред девойки разпръсна. Извади сабя френгия И на девойки извика: „Която от вас е сгодена За моя бачо Стояна – Маргариц да си събере. Ако ли друга посегне, Главата й ще отрежа“. Тогаз се Мирка наведе – Да сбира дребен маргариц. Иванчо се от коня наведе – Мирка за ръка улови И я на Стояна подаде. Втората мома улови – Тази за батя Янкула. Третата мома улови – тази пък за мене. Дор три сватби тръгнали От Котел града голяма. Иванчо сабя въртеше И на котленци думаше: „Котленци лоши, омразни, Който си душа не милей, Среща ни да си излезе – От нас девойка да отърве. Тогаз са котленци сетили, Че има от Трънините синове – Всички се назад върнали. Стоян си Мирка отведе – В негово село заведе – Сватбата да си довършат. И вместо една стали три.

ЧЕРНО АРАПЧЕ

Чуло се е прочило Едно ми черно арапче – Арапче, грозно манафче – Татък в Едирненски полета. Не може пътник да мине, Ни царска хазна да премине. Писнало мало и голямо И до царя хабер стигнало – До царя и до везиря. Царьо ле, Господаре ле, Доде един черен арапин – Грозин манафин, Татък ми долу – В Едирненското поле, в Едирненските чаири Пътища пресича, Не могат хора да минат, Нито царска хазна за премине, Ти да видиш, царьо ле, с каква леснина да го уловим. Царят им тихо думаше: „Хой на вази – заптии и гавази, Я събирайте 50 бюлюк башии И 500 заптии, Че идете да го уловите – Тук го жив доведете. Ако не може жив Да го уловите, Барем го да го затрийте. Че станаха, мамо льо, 50 бюлюк башии И 500 царски заптии, Да си отидоха в Едирненското поле. Да хванат този черен арапин, Този грозен манафин. Ала научил се е, мамо льо, Казал му, който му й казал, Подобрил му са й, Който му са й подобрил. Научило сай туй черно арапче, Туй люто душманче, Че се възметна на черно конче, Че си нарами топуз от 80 оки жълъди, Че са разигра наляво, надясно, Току един ми остана.

И при царя той побегна, И на царя той думаше: „Царьо ле, царьо чекститий, що си царьо кърдисваш 50 бюлюк башии И 500 заптии – Той не бил арапин за хващане – Най било лошо душманче. То, царю, езди на черно конче И носи топуз 80 оки жълъди. Като се разигра наляво надясно, само ази останах И при тебе побегнах. Ти да видиш, царьо льо, С каква измама за го уловим. Тогаз се царят провикна „Ах, какво сторих, направих? Един си юнак имах С арапче да се побори И та го в тъмница хвърлих, В тъмници тъмни зандани. В тъмници пак той да бил, мамо льо, Марко Кралевичин. Като го в тъмниците хвърлиха, На тъмниците сълбите потроши. И го на ламята хвърлиха – Да го ламята изяде.

Пък той си ляво коляно подаде – Ламята коляно му лапна. Като си коляно разтвори, Че и устата разцепи И с юмрук я в главата удари, Че си ламята той убил. Че й ребрата подаде На заптии бюлюк башии. Марко на заптии думаше: „Я идете да ги покачите По едирненските капии – Да гледа мало и голямо – Да казва и да приказва: Помен да се поменува“. Да го, мамо льо, зачула Една ми стара бабичка И при царя отиде. И на царя си думаше: „Царьо ле, царю честитий, Какво ще ми харижиш – Аз да ти, царьо, намеря. Пък тя го била хранила Тъкминко девет години. Скрила го й, хранила И скришно го й поила. Царят тихо думаше, Думаше да й отговаряше: „Мар, ой та тебе, баба стара, Поискай да видим какво ще поискаш“. Бабата му отговаря: „Три дни искам да царувам“. Царят отговаря: „Не ти давам три дена, Ала ти давам три години“. Бабата отговаря на царя: „Царьо льо, царьо честитий, Да ти, царю ле, намериш Тъкминко трима бе(р)лбери Да му главата обръснат, да му нектите отрежат, Че са му нектите станали Малко големи – аршин лопати.“.

Че й царят намери Тъкминко трима белбери. Три дни му главата бръснаха И му нектите рязали. Не можли главата да му до(о)бръснат, нито ноктите да нарежат, Че стана Марко Кралевич. Той при царя отиде. И той на царя думаше: „Царьо ле, царьо честитино, Какво ти, царьо, дотребах, Защо ме, царьо, повика?“. Царят му тихо думаше – Думаше, да му отговаряше: „Марко льо, Марко Кралевич, Доди един черен арапин, Един ми грозен манафин, Тътак ми доле в Едирненското поле и чаири Пътници пресече – Не могат хора да минат, На царско хазне да дойдат. Не ми е зарад хората, Ала ми й зарад хазната. Да идиш, Марко, с арапин Борба да се побориш, С бой да се побиеш, Път да ми отвориш“.

Марко на царя думаше: „Царьо льо, царьо честитино, Аз ще да ида, царьо льо, С арапин да се поборя И бой да се побия, Ако ми, царю, намериш Моето конче шаро-кулено, шаро-кулено и море-пилено. Тогаз, царьо ле, ще ида Борба да се поборя И бой да се бия“. Царят на Марко думаше: „Де да ти намерим, кат не знам, не познавам“. Марко му отговори: „Дай ми трима заптии, Трима заптии бюлюк башии, Да ида в Едирне града На султан Селим джамия На високите викала Люто да се извикна. То, де да е, ще подзвизне Да не ми се обади“. Че му даде царю, бре, даде Трима заптии – бюлюк чашии. Че си отиде в Едирне града голяма На Султан Селим джамия. Три дни теляли чъртяса дребните деца в ракли да затворят, Младите булки в дълбоки изби – Да не са деца и булки изплашат. Като са, мамо льо, възлези На султан Селим джамия, Като се викна провикна – Едирне се разклати. Като повтори – Едирне се събори. Тогаз му конче подзвизна, Подзвизна да му се обади – В Филибе града голяма.

Марко заптий думаше: „Заптии, бюлюк башии, Идете да ми приберете Дет има конье хранени – Тука да ги докарате, През Михал Кюпрю прекарайте“. Че станаха, мамо льо, Заптии бюлюк башии Да му прибраха де има, Де има конье хранени, Да му ги докараха И през моста прекараха. Че ги Марко погледна – Той си на един крак стана И ги за опашките хвана. Като ги подръпна – Сичките коленичиха. Че се извика провикна: „Заптии бюлюк башии, Що сте прибрали сиромашко имане – Немай тука мото конче – шаро-куклено и море-пилено. „Ду де си Марку изрече. Седемтина мина идеха – Неговото конче караха – През моста прекараха. Като го Марко погледна И на крак си стана, И го на опашката хвана. Хвана, да го подръпна – До колене в калдъръм потъна . Тогаз се Марко извика: „Заптии бюлюк башии, Туй е мойто конче – шар-кулено, Морь-пилено. И то е твърде отслабнало, Отслабнало да е западнало. Ребрата му са отстъргали, като остъргана мешина. И то е било на голяма мъка На шарланската воденица. Шарлан е мляло. На царската войска сака возило – От туй е отслабнало, да е западнало“.

Че стана, мамо льо, Кралевич Марко, И той на царя думаше: „Царьо ле, царьо честитин, И аз си конче намерих – То е твърде отслабнало, Отслабнало да е западнало, А ти, царьо, да ми харижиш Едирне града голяма, Четиридесет дюгеня арпаджийски, Четидиридесет механджийски“. Че му царят даде, Четиридесет дена го храни, Четиридесет дюгеня затвори И четиридисет дюгеня пресуши. Че стана, мамо льо, Марко Кралевич, На конче се възметна Да си отиде в Едирненското поле, На Едирненските чаири Да потърси този черен арапин, Този грозен манафин – Борба да се побори, Бой да се побие.

Ала научил са й, мамо льо, Казали си са му, подобрили му се, научило са й туй черно арапче, Туй люто душманче, На конче се възметна, да си побегна, Да си забегна В Филибе града голяма. Отдето е поминало Света поклати – да го пороби.  Че си потръгна, мамо льо, Марко Кралевич, Да го потърси, да го подири. До една чешмичка достигна. И на чешмичката на камене седнаха. Млади булки и моми седяха и платна белеха. Марко ги тихо попита: „Вий, моми и булки, Ни ли видяхте някой черно арапче, Люто душманче?“. Булките му говориха: „Ой та тебе, стару юначе, Сношка помина едно ми арапче, То отдето помина, света поклати, поклати, та го пороби. На тебе ли остана, ти да го търсиш?“.

Тогаз му Марко дожаля, Дожаля, да му догневя. Че си от конче посегна, Та си камък улови, Улови, да го за(х)върли С булки и моми такъмънлан – Която дето паднала, там заспала. И стана, мамо льо, Марко Кралевич, Да си отиде в Филибе града голяма Срещу чаршия на ханче Да си намери туй арапче. Арапче седеше, ядеше и пиеше. Марко му отговаря: „Арапине, черна арамийо, Де да ти видя юнашкото? Да ме почерпиш с твоята чаша – Аз съм от път уморен, За вода заморен“. Че му арапче напълни Неговата чаша, Неговата чаша, барем малко много, Малко много – 80 оки вино. Като я Марко подигна, Барем единия му мустак не се накваси. Че си Марко напълни неговата чаша – Да си арапче почерпи.

Тогаз се арабин уплаши И на Марко думаше: „Гяурино, желто българино, С вино юнашко не бива, Хайде да идем в Едирненското поле, В Едирненските чаири – Борба да се поборим И бой да се побием. Там ще белли да стане Кой е юнак, над юнака“. Че станаха, мамо льо, При конете си отидоха, Че си намери този черен арапин, грозен манафин, кончето удавено. Марко се на конче възметна, Пък той си пеша потръгна. Да си отидоха в Едирненското поле – Борба да поборят – Бой да се побият. Като си, мамо льо, нарамчи Този черен арапин Топуз от 80 оки желязо, Че се разигра наляво надясно, Да го отхвърли, да го захвърли, Да си Марко удари. Марко си лява ръка издигна, Да си топуза улови, Че го настрана захвърли. Кога се Марко погледна – не можа да намери нито дърво С какво да си го удари. На полето един плуг ореше. Та се теком затече, Та го за текето улови, Че го захвърли и удари – В черна го земя задълба.

ЧОРБАДЖИ ЛИПЧО И ХАЙДУТИ

Отдолу идат хайдути, Хайдути Дамлалъйчане. Овчарче край пътя овце пасеше. Хайдути овчарче думаха: „Овчарче малко, глупаво, Нещо ще та питаме – Право да кажеш, да не ни лъжеш: „Кой е в селото болярин, болярин и чорбаджия?“. Овчарче хайдути думаше: „Хайдути Дамлалъйчане, Като ме питате – да кажа, Да кажа, да не лъжа – Кой е в селото болярин, болярин и чорбаджия. Солаку дума овчарче, Солаку, Солак войвода, Солаку, Солак Мехмеда: „Овчарче малко, глупаво, Зарана в село да идеш Сред село, сред мегданя на Липчовата механа. На Липчовата кърчма Да кажеш, да му прикажеш: „Тази вечер хайдути ще слязат в голямото село Аврен. Да заколи агне шарено, Да наточи вино червено И бистра люта ракия, да си хайдути посрещне“.

Икиндия стана – не стана, Овчарче в село отиде Сред село, сред мегданя На Липчовата кръчма, На Липчовата механа. Овчарче на Липча думаше: „Липчо льо, Липчо чорбаджи, Мене ме Солаку проводи – Солаку, Солак Мехмеда, Да ти кажа, да ти прикажа: „Тази вечер хайдути ще слязат На голямо село Аврен – Да заколиш агне шарено, Да източиш вино червено И люта бистра ракия. Да си хайдути посрещнеш“. Липчу на Димча думаше: „Димчо льо, крачмарино льо, Чуваш ли, Димчо, чуваш ли, Какъв хабер проводи Солаку, Солак Мехмедаа – Как щем ги, Димчо, посрещнем?“. Димчо на Липчо думаше: „Не бой се, Липчо чорбаджи, Ще заколим агне шарено, Ще наточим вино червено И люта бистра ракия“. Заклаха агне шарено – Хубаво го Димчо наготви, Наточи вино червено И люта бистра ракия.

Седяха, да ги чакаха, Докато петли пееха. Петлите пяха – не пяха, Хайдути в село слязоха – Сред село, сред мегданю На Липчовата кърчма. Че ги Липчо посрещна С печено агне шарено, С руйно вино червено, С люта бистра ракия. Хайдути агне не ядат, Хайдути вино не пият, нито люто ракия. Солаку дума дружина: „Дружина вярна, сговорна, Де да ви видя юнашко Да ми Липча свържете – Ръце му отзад навийте“. Че се дружина спуснала Да си Липча уловиха. Ръце му отподир извиха, Извиха, да ги свързаха. Накараха го да го закараха в Гората, гора зелена – Под големите габари, На зелената морава.

Солаку на Липча думаше: „Липчо льо, Липчо чорбаджи, Нали й язък, Липчо льо, За твойта пръвна правнина, И за твойте две дечица, Нали та, Липчо, хабер проводих – Да ми Липчо направиш Дор девет чифта тумаци И осем чифта джебкеня. Защо ни, Липчо не направи, Не направи да не проводи? Тебе та Липчо достраши От селото и от селяните – Ала те от Солака не достраши, От Солака, Солак войвода. Аз те толкоз вардих Шуменските долини У Варненските чамлъци Да те, Липчо, уловя, Ала та нийне не извардих. Най та, Липчо, извардих, в голямото село Аврен – Сред село, сред мегданя. Там те, Липчо улових, Ръце ти отподир извих – Що ни та селяни отърваха?“.

Солаку дума дружина: „Дружина вярна, сговорна, Де да ви видя юнашко Да ми Липча свалите, Да ми от Липча скроите Дор девет чифта томаци и Осем чифта джебкеня“. Че му ръцете одраха, Краката до колената. Пак си Липча дигнаха, Покараха да го закараха На хайдушкото кладенче. Солаку дума на Липча: „Липчо льо, Липчо чобаджи, Наведи са, погледни са – Дали ти, Липчо прилича – Дор девет чифта томаци И осем чифта джебкени“. И пак си Липча дигнаха И го жив не оставиха, Че си Липча заклаха. Тялото му изгориха. На прах и пепел го сториха.

НИКОЛЧО И ХАЙДУТИ

Имала й мама, имала й Едного сина Николчо – Той за син, той за дъщеря. И того баща му проводи в Гората, гора зелена За къща дървета да сече. Чу ли са, чули, прочули Дор двама върли хайдути – От пиринч руба носели И тях ги куршум не ловял, И тях ги сабя не сече. И тий са Николча хванали, Ръце му подир свързали И на другаря му думаха: „Да доди баща му, да донесе Седемстотин и пет хиляди, Да си Николчо извади“. Чи(е) си другар отишъл, Казал на баща му – разказал. Баща му се разгневи, Право на конаци отиде И на пашата думаше: „Паш(о)ьо льо, паш(о)ьо голяма, Я ми Николчо извади – Я ще си хайдути убия, Че тий са Николчо хванали“. Пашата на баща му думаше: „Никой хайдути не е убил, Ти ли щеш хайдути да убиеш?“. Тогаз са баща му разгневи, Право си у тях отиде, Прилези тъмну ахъри, Извади конче хранено, Оседла го да го обузда, Припаса сабя дамаскиня, Нарами пушка хайдушка, Припъхна кобур пищови, Че се на конче възметна Право у гората отиде, У гората, гора зелена.

Из гората ходеше – За хайдути питаше. Хайдути на канарата седяха – Червено вино пиеха И люта бистра ракия. Николчо им диван стоеше, Кафе им вареше. Николчо баща му продума, С око му хортуваше: „Назад са дръпни, Николчо – Да си хайдути убия?“. С чифте пищови пукнал – И двамата удари. И с пушка достигна, Пак ги повтори. Хайдути се мъчат, не могат Бари до сабите си да идат. Николчо им (в)зема сабите. Николчо дума на баща си: „Тейко льо, стар буба, И(е)ла да та заведа На хайдушко, тейко, имане, На сиромашка мъчица. Голям са обир спечелили – Дор девет катъра с руба, Десети катър – с пари“.

ВЛАШКАТА ЗЕМЯ

Разиграла са й Влашката земя. Покрай крайнина Триста влахкини робили И на моравка ги нанесли – Там ги турци делили – Сякому по една мома хубава. На Харамзата са паднало Марга – мома българка. Харамзата напред коню караше У студно време замразно. Конят му петий стъпваше – От пети й меса късаше, Алено кърви течеше. Чи я Харамзата закара При неговите кадъни – И тий са чудо чудеха На нейната хубовст И на нейното лице. И сами си мислеха – На каква тежка работа Да я накарат Да си лицето изгуби. Дене я караха люти пещи да пали. Ноще я караха деца да люлей. Пак си лице не изгуби. Чия а Харамзата попита: „Марге ле, мома хубава, Немаш ли нейде роднини – Нито майка, нито баща, Нито сестри, нито братец“. Марга му думаше: „Един братец съм имала, Като съм била мъничка. И него го турците робили, Да са го потурчили“. Харамзата й думаше: „Марге ле, мома хубава, Да видиш – познаваш ли го?“. Марга му думаше: „Майка ми казваше: „На деснио крак белег имаше – Големиу му пръст от огън изгорен бил“. Харамзата й думаше: „Марге ле мома хубава, Я ми десния ботуш издръпни“. Марга му ботуш изтегли И го от белег познала. Сестра и брат са излезли.

ПЕСЕН II

Добрева мама думаше: „Добре ле, добро юначе, Добро ле, царско джелепче, Ни(е)дей ми грях написвай, Иди си късмето потърси Да са добре ожениш. От тебе, Добре, момата, от мене, Добре, парите“. Добри мама си послуша. Чи стана Добри, Добре ле, На колашки дюген отиде, Направил Добри, Добре ле, Ца(ъ)р(в)ули (д)железни. Направи тояга сребърна. Чи тръгна Добри, добре ле, Късмета да си потърси. Чи ходил Добри, Добре ле, Тъкминко девет години. Която си Добри харесва, Тя си Добри не харесва. Която си Добри не харесва, Тя си Добри харесва. Цървули му са съдрали. Тояга му са притрила. Чи стана Добри, да си отиде. Добрева мама думаше: „Добре ле, добро юначе, Добре ле, царско джелепче. Бре, де ти й, Добре, момата? Аз наготвих, Добре, парите“.

Добри си майка си думаше: „Аз ходих, мамо, аз ходих, Тъкминко девет години. Която мене харесува, Аз нея не харесвам, Която аз харесвам, Тя мене не харесва. Цървули ми са съдраха, Тояга ми са притрила. Ала са, мамо, не оставих. И аз, мамо, да отида в Тимне града голяма. Че там има Марга – мома прочута. Прочута от хайдушка пасмина И от хайдушко коляно. Когото мома хареса и ще го (в)земи. Ала когото не хареса, Ще му главата отрежи. Ала ще ида, мамо, ще ида, Ако ма, мамо, хареса – ще ма (в)земи. Ако не ма, мамо, хареса – Ще ми главата отрежи“.

Чи стана Добри, отиде На Тимне града голяма. Чи седна Добри, Добре ле, На най-новата чешмица – Да си Добри почине. Ей я и Марга, че иде С три ми слугини И с три робини. Робини й пътя метяха, Слугини й скути държаха. Марга на Добри думаше: „Добре ле, добро юначе, Добре дошъл, Добре ле, Добре дошъл – първо либе“. Добри на Марга думаше: „Марге ле, мома хубава, Марге ле, мома прочута – От хайдушка пасмина, От хайдушко коляно. Нещо ще та попитам, Право да кажеш – да не лъжеш, Дават ли, Марге, женят ли те Таз година и догодина, Таз неделя и до неделя?“.

Марга му думаше: „Добре ле, добро юначе – Добре ле, първо либе ле, Дават ме, Добре, женят ма, Таз година и догодина, Таз неделя и до неделя, Да си седиш, Задигни сватба голяма. Редом, Добре, калесай Роднини и комшии. Да доде(и)ш, Добре, за булка – Туй да ти й (са), Добре, женихлите, Туй да ти й, Добре, бъклицата. Ако не дойдеш, Добре ле, Хайдушка руба ще облека, Ще ти главата отрежа“. Чи(е) стана Добри, Добре ле, право си у тях отиде. Задигна сватба голяма – Редом калеса роднини и комшии. Право на Тимня отиде, На Тимня града голяма За Марга, мома прочута – От хайдушка пасмина, От хайдушко коляно.

Марга не прела, тъкала – Нито си й дари правила Да си сватбари одари. Че ги Марга одари с По една жълта жълтица. Тръгнали да си отиват. Вървели, що са вървели. Минали поле широко. Навлезли в гора зелена. Марга сватбарим думаше: „Малко ще ви продумам, Много щи ви поговея (поговям) – Сприй ти си (Спрете си) сватбата – Тази е гора хайдушка, Тази е гора незнайна. Тука има хайдутин – Чиплак млада войвода. Постойте и почакайте: Дарба да го дарим – Да не ни сватба закача“. Че си Марга Стоянча привиква, Стоянча – младо деверче, Тя Стояну думаше: „Стоенче, младо деверче, Из гора да идеш – Чиплак войвода да намериш, да го дарба подариш – С един топ сукно мораво, Хиляда жълти алтъни И седемдесет и пет кърпи – Се на гергеф ушити. Секой кърпа (с) по един жълти алтън(и). Да си дружина одари“.

Че стана Стоянчо, Стоянчо – младо деверче, Из гора ходеше – За Чиплака – млада войвода, питаше. Чиплак – млада войвода Сред гора седеше – Печено агне ядеше, Червено вино пиеше И се веселба веселеше. Стоянчо Чиплак войвода думаше: „Чиплак млада войводо, Мене ме Марга проводи Голяма дарба да ти подаря – Един топ сукно мораво, Хиляда жълти алтъни И седемдесет и пет кърпи На гергеф ушити. Секой кърпа (с) по един жълти алтън(и) – Да си войската удариш – Да не ни сватба закачаш“.

Че отговаря Чиплак – млада войвода, Стоенчо – младо деверче: „Няма да ставам кадъин мюфтия – На калдъръм сукно да влека. Най ще хайдутин да ходя – Неща сукно мораво, Нито хиляда жълти алтъни, Най ища Марга – мома прочута От хайдушка пасмина, От хайдушко коляно. Аз – хайдутин, и тя при мене – байрактар“. Че стана Стоянчо, да си отиде И на Марга думаше: „Марго ле, мома хубава, Не ще Чиплак – млада войвода, Сукно, Марге, мораво; Нито хиляда жълти алтъни. Най ища Марга – мома прочута – Той хайдутин и тя при него байрактар“. Подкикна Марга, да се засмяла. Добри оброни сълзи, заплака. Марга на Добри думаше: „Добре ле, добро юначе, Не бой са, Добре, не бой са, Аз съм твоя, да твоя“.

Марга си от кола подскочи. На гол си тумбак сабя препаса. Като са й Марга спуснала, Дето й Марга търнички прескачала, Че си й кълките одрала, При Чиплак млада войвода отиде И тя на Чиплаку думаше: „Ти си дари не приемаш – Най ищиш Марга – мома прочута, Ти да си хайдутин, И тя при тебе – байрактарин. Ето, и аз дойдох при тебе“. Наляво сабя замахна, Юнашки глави отмахна. Току Чиплак млада войвода остана – И нему очите извади, И му ръката отряза. Търсинена торба закачи И не (я) отдолу проби, Чи го проводи просия да проси – Щото изпроси и него да изгуби.

ПЕСЕН 12

Аврам Деници думаше: „Денице, ясне(а) зорнице, Ти от вчера изтичаш, Зора при зора залазе(я)ш. Редом ти по света ходиш – Из село петли разпяваш, Из село псета разлаваш, Дребни дечица разплакваш, Младите булки разбуждаш, Аврам и Сара не виждаш. Аз ти се моля на тебе, Пък ти се моли на Бога, Дано ни Господ помогне – От сърце рожба да видим, От сърце рожба да стигнем. Да расте – да порасте. На мама „мамо“ да рече, На тетя „татко“ да рече. На Бога ще я харижем, На Бога ще я обречем, На Бога курбан ще й заколим – На самий Ден – на Гергьовден. Кат са й Аврам Богу помолил И тъй му Господ помогна – От сърце мъжка рожбица Станало и са й кръщали. Хубаво име турили. Хубаво име – Богданчо. Чи е расъл Богдан, порасъл. На мама „мамо“ е рекъл, на тетя „тетю“ е рекъл. Тогаз Аврам на ум му доди – Оброни сълзи, заплака. Аврам на Сара думаше: „Сарьо(о) льо, моя пръвнино, Пред Бога лъжа не бива, На Бога лъжа не става.

Слънцето прейди – залазя. – Аврам си ножове точеше. Богданчо Авраму думаше: „Тетьо льо, тетьо Авраме, Бре що си ножове точиш?“. Аврам си Богданчу думаше: „Богданчо, сине, Богданчо, На Бога курбан ше та заколя, Пред Бога ше та принеса“. Богданчо Авраму думаше: „Тетьо льо, тетьо Авраме,  Като ма, тетьо, заколиш – Ръцете ми да свържиш, Ръце и крака ми – Дано не би, тетьо, да помръдна, Да не ти, тетьо, да побутна, Да не ти, тетьо льо, прегреша“.

Чи грабна Аврам, Аврама – (в) Дясна си ръка ножове, (в) Лява си ръка кандило. Покара сина си Богданча, покара – да го закара (в) Гора ми, гора зелена. Насече дърва мешови – Голям си жертвеник направи. Чи тури сина си Богданча – На Бога курбан да го заколи – Пред Бога да го принесе. Дясна си ръка дигна да го заколи. Ангел Аврама думаше: „Авраме, верен на Бога, Постой, Авраме, почакай, Ни закалай сина си Богданча, Чи не ще Господ курбан от чиляк. Вакъл ми овен заколи – Пред Бога курбан заколи, заколи, да го принеси“.

ПЕСЕН 13

Димчо Тодорки думаше: „Тодорке, булка хубава, Аз ще, Тодорке, да ида (в) Най-долните кръчми, На най-новите механи. Малко ще да седна, Много ще да разнеса. Малко ще да пия – За жълтица ми и половина. Да ма, Тодорке, почакаш – Да ми портите отвориш, Да ми кончето поемеш, Поемиш, да го разходиш“. Чи тръгна Димчо – отиди (в) Най-долните кръчми, На най-новите механи. Седя Тодорка, чака го. Три пъти петли пояха. Три кола бурян изгори. Три юза памук изпреди(е) – Нема го Димчо да доди. Чи са й дрямка додряма. Тодоркината свекърва, отде Тодора съгледа, И тя Тодорке думаше: „Тодорке, булка хубава, Легни, Тодорке, поспий си. Като са Димчо зададе, Аз ще та, Тодорке, повикам, Да му портите отвориш, Да му кончето поемеш,, Поемеш – да го разходиш“.

Тодорка я повярвала – На стол глава си сложила, Чи си дрямка задряма И си сънец заспала. И са Димчо зададе. Тодоркината свекърва Не била стара свекърва, Най била люта душманка, Ни си Тодорка повика – Сама му порти отвори. И му конче поела, Поела да го разходи. Димчо си прагу привлезе И си булчица помилва. „Хубава булка Тодорка, Как ми си хубаво заспала – Като ми агне Гергьовско, Като пиле Петровско“. Тодоркината свекърва, Тодоркината душманка, И тя на Димчо думаше: „Димчо льо, сине, Димчо льо, Что я толкоз милваш? Цялата нощ е седяла, Седяла да е играла С твоите девет чираци. Три пъти петли пуяха И три коли буру(я)н изгорила, Сега е легнала, да е заспала“.

Тогаз му Димо дожали, Дожали му са, догневи, Посегнал в куюм джобове, Извади ножче автарче, Че й главата отряза. Тодоркината глава скачаше И език думаше: „Димчо льо, моя пръвнино, Димчо льо, първо венчило, Какво ти толкоз сторих, Чи ми главата отряза? Цялата нощ съм седяла, Седяла да та чакала. Три пъти петли пуяха, Три коли бурян изгорих, Три юза памук изпредох. Няма та, Димчо, да додиш. Чи ма майка ти накара Да легна, да заспя“. Тогаз си Димчо разбра, Чи му са жалба нажали, Нажали, да му доболя, Кърваво си ножче извади И са в сърцето удари. И на Тодорка думаше: „Тодорке, булка хубава, Лежи двама да лежим        , Двама млади – зелени. И двама на един гроб да ни заровят, Нека майка ни на широко да ходи“.

ПЕСЕН 14

Чули ми са, чули – прочули, Първан и Никола – два братя, Клета им сестра Петкана. Ходи ли, що са ходили. Хайдутували, Що са хайдутували – У Дренополските ормани, У Търновските синори, По високите бакаджици. И то не им дососа. Тяхната клета сестра Петкана У Цариград е отишла, На царскию сарай кафеджийсия пристана. Да е сидяла малко и многу – Тъмненко три месеца: 12 си царски реджали е обрала, Чи никой не са усети, Усети, да я улови. Чи са реджали у(о)плакаха На царя, царя честитина: „Царьо льо, господарьо ле, Нас ни хайдути обрали, Чи никой ни ги усети, Усети да ги улови“. Царю им думаше: „Хой ви вази, 12 царски реджали, Това нич(и)я работа не е На Първан и Никола, (а) На клетата им сестра Петкана. Бре, хой ви вази 12 царски реджали, Зимнете 500 бюлюк башии“.

Чи станаха 12 царски реджали с 500 бюлюк башии. Да си отидоха през Кара баир През Чирнаджи чаир У Едирне града голяма. Набраха 1 000 турци едирнелийци, Да си отидоха в Ирин Пирин стара планина В Едирненските ормани, У търновските синори По високите бакаджици. Първан на бакаджику седеше С бюлюр гледаше. Отде ги Първан съгледа – От 12 сахатя далеко. Като ги Първан съгледа И той ги чисто прочети. И на брата си думаше: „Кольо ле, братко Кольо ле, От сърце си хайдушко подсвирни, Чи идат, братко, чи идат, 12 царски реджали И 500 бюлюк башии И 1 000 турци едирненци. Как щем, брате, да сторим?“. Кольо му са вяра нехвана – Ни са от сърце хайдушко подсвирна. Първан пак повтори, Повтори да му отговори: „От сърце си хайдушко подсвирни. Дано ни, Кольо, зачуй Нашта сестра Петкана“.

Петкана била отишла 12 сахати далеко В балканджийските канари, В балканджийските пещери – Да си рожба добива. Тогаз му са Колю вяра хвана. Чи са от сърце хайдушко подсвирна. От камарата камъчки са търкаляха. От гората листи попадаха. Тогаз го тя зачу – Тяхната сестра Петкана – Таман си рожба добила – С първа кърма закърмила. Лична му песен запяла: „Нани ми, олум, нани ми, Да заспиш, да са ни разбудиш, Ду(о)де са аз назад повърна. Ако та будну(о) намеря, Ще ти главата отрежа“. Чи са Петкана спуснала, При братята си отишла, Чи си на Коля думаше: „Кольо ле, братко, Първане. Ни ви лий срам от хората, Ни ли ви й грях от Бога – Триднешна лехуса да (в)дигните?“.

Първан Петкана думаше: „Петкано, сестро Петкано, И(е)ла си на бюлюр погледни, Чи идат, сестро, чи идат Дванайсет царски реджали, Петстотин бюлюк башии, Хилада турци едирненци. Как щем, сестро, да сторим, Как щем, сестро, да са отървем?“. Петкана бюлюр грабнала, Чи си из бюлюр погледнала. Както Петкана погледнала, Тя ги чисто прочете. Чи си бюлюр захвърли И си сабя препаса, Чи са люто извикна: „Кольо ле, братко, Първане, Де да ви видя юнашко!“. Като са Петкана спуснала И си поти(е)ря разбила – Царски реджалин хванала – На царя най-верния, Чи му мехо напълнила С тригодишен сух бозалък. И пак са назад върнала И при детето си отишла – Пак го заспало намерила. Ако го беше будно намерила, Щеше главата му да отреже.

ПЕСЕН 15

Стояна беда бедили, Бедили, та го укривили, Зарад ми нищо, ни защо, Зарад една китка сминова, Че (в)зел от едно бе(я)ло кадънче. Не било бе(я)ло кадънче, Най било черно циганче. Бедиха, да го укриваха, В тъмница го хвърлиха – Тъмници тъмни на дъно. Стояновата невеста Покрай тъмници ходеше, Покрай тъмничарски прозорци И на Стояна думаше: „Стояне, първо венчило, Бре, тук ли си, Стояне?“. Стоян Петкани думаше: „Петкано, млада хубавице, Петкано – първа пръвнино, Сиди си, Петкано, сиди си, Продавай и залагай Бащино тежко имане, Бащини сиви говеда, Бащини млади юнчета. Мило и драго заложи, Дано ма от тука извадиш, От тези тежки тъмници“.

Петкана дума Стояну: „Бре, дадох, Стояне, залагах Бащино тежко имане, Бащини сиви говеда, Бащини млади юнчета. Давах, залагах, нищо не ми остана. Току ми, Стояне, остана Твойто конче хранено, И твойта герджик премяна, И твойта пушка бойлия, И твойта мъжка рожбица – Диманчо – герджик Иванчо“. Стоян Петкана думаше: „Петкано, бяла хубавице! Сиди си, Петкано, сиди си, Чи си Диманчо съблечи, Съблечи, да го премени, Чи го, Петкано, изнеси, На Есир Осман панаир. Да си Диманча продадеш – Парите да му вземеш – Да ги на тъмничари донесеш, Тъмничари и занданджии. Да ма от тях измолиш. Дано ма, Питкано, избавиш От тези тежки тъмници“. Чи стана Питкана, да си отиде, Чи съблечи Диманча, Диманча – герджик Иванча, Съблечи, да го премени. Да го Петкана изнесе на Есеир Осман панаир. Чи си Диманча продаде И парите му взе, Чи ги на тъмничари занесе – на тъмничари, на зандандажии.

Тъмничари взеха парите, Ала Стояна не пуснаха. И тий Петкани думаха: „Днеска й душна събота, Утре е света неделя, В другий ден – делник понеделник, Ний Стояна ще изнесем На Кара баир Чирпанджи чаир. Ще го на кол(и) набучим, Да додиш да гледаш, да му са нагледаш. Да плачеш, да му са наплачеш“. Петкана край тъмниците ходеше, Покрай тъмничарските прозорци, И тя Стояну думаше: „Стояне, първо венчило, Аз Диманча продадох, Диманча – герджик Иванча. Парите му на тъмничари дадох, Ала та, Стоене, не пущат. Тъмничари ми думаха: „Петкано, хубавице, Днеска й душна събота, Утре е света неделя, В другий ден – делник понеделник. Ний Стояна ще изнесем На Кара баир, на Чирпанджийските чаири. Ще го на кол(и) набучим. Да додиш да гледаш, да му са нагледаш. Да плачеш, да му са наплачеш“.

Стоян Петкани думаше: „Петкано,, бяла – хубава, Да сидиш, Петкано, да сидиш. Съблечи руба женска, Облечи руба юнашка, Припаши сабя френгия, Препаши кобур пищови, Нарамчи пушка болия, Чи са на конче възметни В Димотен да идеш, В Димотен града голяма. На мойте четирма братя Да кажеш, да им прикажеш Да додат – да ма извадят. Трима братя додат – не додат, Диманчо да доди, Диманчо – герджик Иванчо“. Чи стана Петкана, да си отиде. Съблече руба женска, Облече руба юнашка, Препаса сабя френгия. Препаса кобур пищови. Нарамчи пушка бойлия. Чи са на конче възметна, Право в Димотен отиде, Димотен – града голяма. (В) Димотен града превлезе, До Стоянови двори отиде.

Чи си конче подзвизна, Подзвизна, да си хризна Стояновите четирма братя. В дълбоки мази седяха, Печено ягне ядяха, червено вино пиеха, И са веселба веселяха. Диманчо навънка излезе – Да си порти отвори. Питкана в двора провлезе. Диманчо Петкани думаше: „Добре дошъл, бате Стоене“. Петкана му думаше: „Байне ле, бате Диманчо, Аз ни съм батю ти Стоян, Ала съм буля ти Петкана. Бач(т)е ти го беда бедиха, Бедиха – да го кривиха, Зарад ми нищо, ни защо, Зарад една китка сминова. Бедиха, да го кривиха. В тъмници го хвърлиха – Тъмници тъмно на дъно. И той си заръча да идете, Да идете – да го извадите От тези тежки тъмници“. Диманчо й думаше: „Бульо льо, бульо Петкано, Ела да ядем, да пием, И веселба да се веселим“.

Чи яли и пили, дор са петли пели. Пък са станали, Да са отишли в Кара баири В Чирпаджи чаири. Седели, да ги чакали. Диманчо на брате си думаше: „Седете, да ги чакайте С буля Петкана. Аз ще ида да видя Отде бате Стояна ще докарат“. Чи стана Диманчо, отиде – Еги заптии и бюлюк чашии. И тий Стояна караха. И на кръста му два кола свързани. Диманчо заптии думаше: „Недейте му младина кандисвайте, Кандисвайте, да му затривайте“. Заптии му думаха: „Брей, ой та тебе, младо юначе, недей си душата кай(н)дисвай, Кай(н)дисва, да я затрива. Диманчо се назад издръпна И той ги от подир зайеде, Под котлук сабя извади И си потеря разби, Да си турци насече, Брата си отърва.

ПЕСЕН 16

Остане ли човек сираче По-добре и по-хубаво да ни устани, Както й Пенка остала – Сираче без майка. Пенкину баща думаше: „Пенке ле, къзъм, Пенке ле, Станалу й девет години, откакто майка ти умрела – редом по селата ходих – Майкина ти хубост не видях, Майкина ти скопос не видях. Ти ми на майка си приличаш – Хайде с тебе да са земним. Пенка теку си думаше: „Тейко льо, стари тейко льо, От хората е срамота, От Господа е грехота. Ти стани, иди, попитай попови(е), попови(е) и владици, Ако каил тий станат, Ни(й) с тебе ще се двама земним. Чи стана, стана тейку й – На попу(о)ви(е) отиди, На попови(е) и на владици. Ходил и се върнал. Пинкину тейку думаше: „Пенке ле, къзъм, Пенке ле, Попови(е) каил станаха, Владици реч дадоха – Двама с тебе да са земним. Пенка тейку си думаше: „Тетьо, ти стар тейко, Ти иди на нашта нива колузена – Ако не са нивата запали, Ще са с тебе двама земним. Ходил и са(е) върнал. Пенкину тейко думаше: „Не са(е) нивата запали“. Чи я тейку й поведи, поведи, да я заведи – Да са с Пенка венчава. Владиците онемели, Поповете ослепели, Даскали оглушели – Пенка стана невидима.

ПЕСЕН 17

Какъв си синчец сънувах (майчи ма) събота вечер. Събота вечер (майчи ма) срещу неделя: В нашту двори (майчи ма) изтекло дърво – Тънко, високо (майчи ма). И под дървото, Под дървото (майчи ма) – вода студена. И край водата (майчи ма), дор три редове. Дор три редове (майчи ма) – ситен босилек. Вторию ред (майчи ма) – алено цвети(е). Първию ред (майчи ма) – дребен босилек. Третию ред (майчи ма) – катмер каламфир. Аз ги поливах (майчи ма), пък тий изсъхват. Аз ще да умра (майчи ма) млада, зелена. Млада, зелена, зелена – неоженена. Неоженена млада, зелена – ни(е)заду(о)мена. Иди да видиш (майчи ма) на чаршията – да откупиш (майчи ма) трима дюлгери, Трима дюлгери (майчи ма) – трима майстори. Да ми направят (майчи ма) нова гробница. Нова гробница (майчи ма) с три прозорца. Първию прозорец (майчи ма) – откъд пладне. Вторию прозорец (майчи ма) – откъм ис(з)ток. Третию прозорец (майчи ма) – откъде черкови. И аз имам (майчи ма) любе даскалчи(e). Коги край прозорец помине (майчи ма) да ма раздумва, да ма раздумва (майчи ма), да ма развеселява, Да ни ми й тъгата (майчи ма), тъгата голяма.

ПЕСЕН 18

Излезли ми са петима братя, Петима братя – черни заптии. Лов да си найдат, Лов да си уловят Покрай бял Дунав. Не са лов найдива, лов да си уловят. Най си найдили Попово чадо. Повово ча(е)до на път ореше С 12 чифта лиси биволи, С 13 чифта мали волови. Хем оран оре, Хем песен пее. Петима братя – Черни заптии, латински думат, Да си хортуват: „Хайдити(е), хайди, Да си хваними(е) попово чедо, Да го занесем На нашия вилает, На нашто село. За нашата сестра – мома Латинка“. Чи грабнали тънка копраля. Да се е било мало и мл(н)ого Три дни и три нощи. Чи си счупили попово чедо. Да го занесли на техния вилает, На тяхното село, За тяхната сестра Латинка. Три дни гуляли И три недели сватба правили – Да са оженили попово чедо. Попово чедо из двор ходеше, Сълзи ронеше връз бяло лице. Отде го съгледа мома Латинка. Чи отговаря мома Латинка: „Бре, хей та тебе попово чедо, Защо тъй правиш – С гърбом лягаш, Из двори ходиш – сълзи рониш? Ше та съгледат петима братя – Черни заптии. Ше та убият, да та затрият“. Чи си отговори попово чедо: „Хой та тебе, мома Латинка, Я си излез малко навън, Чи си погледни нагоре – надолу – (от) Синьото небе кървав дъжд вали, От черна земя син пламък излиза. Мър да не излезем малко роднина?“. Чи са излезли сестра и брат. Търтили бяг да бягат – Черното море минали – Два бели манастира станали.

ПЕСЕН 19

Иван Калинки думаше: „Калинке, моя пръвнинке, Стано(а)ло й девет години – У майкинити не сме ходили Как св(м)е се с тебе събрали – На гости, на повратки. Ти рано рани в понделник – прясна си вода донеси – Бели хле(я)бове омеси – Пъстри краваи направи – Направи, да ги опечи. Жълта бъкличка напълни. Със тебе двама да идем У майкинити на гости, На гости, на повратки“. Калина Ивана послуша. Ранила й рано в понделник. Прясна си вода донесе. Бели хлябове омеси. Пъстри краваи направи, Направи – да ги опече. Жълта си бъклица напълни. Тръгнали, да са отишли. Вървели, що са вървели, Минали поле широко. Навлезли в гора зелена – Насреща им идеха Дор двама да(а)лии – И двамата с бели атове. И двамата с една премяна. И двамата с кобур пищови. И двамата със саби. И тий си на влашки думаха, Думаха, да си хортуваха: „Къде й хубава невеста – мъжа й да го убийми(е) – Нея да вземем“.

Иван си влашки не разбра, Калинка влашки разбира. И тя на Ивана думаше: „Иване, моя пръвнино, Ще та, Иване, убият. И тя срещу юнаци отиди – Тихо им се молеше И им на влашки думаше: „Подайти(е) ми сабята – да си Ивана убия И аз с вази ще ида“. И тий я повярваха. Чи й сабя подадоха. Кога наляво замахна – На двамата главите отмахна. Кога надясно обърна, Чи им главите отхвърли. Тръгнаха, да са отишли У майкини си на гости, На гости – на повратки. Майка й са радва и обрадва. Калинка дума майка си: Мамо льо, мила мамо льо, Къде са, мамо, братя ми?“. Майка й тихо думаше: „Калинке, къзъм Калинке, Станало й девет години – Ни ми си на гости дохождала – Отидоха да та, Калинке, повикат. Не ги ли, Калинке, виждахте, Виждахте, Калинке, срещнахте? И двамата каба да(а)лии, И двамата с бели атове, И двамата с една премяна, И двамата с кобур пищови, И двамата със саби“. Калинка дума майка си: „Мамо льо, мила мамо льо, Станало й девет години Не съм доваждала. Кешки, да не съм доваждала! Подай ми ножче янжарче – Да си ябълка разрежа“. Не си ябълка разряза, В клето си(е) сърце удари.

ПЕСЕН 20

Всред гора, гора зелена Има едно дърво – Нито й вятър вее, Нито й слънце грее. Под дървото седят трима ягулари – трима нашалии. И тий ядат и пият. Ядат, пият и се веселят. Едно ягуларче, едно нашалийче Нито яде, нито пие – Над(х)люпило й калпак До черни си очи. Обронило й сълзи пред бели лица. Уж сълзи рони, Хем си Вътю гледа – Чи си хабер провожда на неговата майка. И нас заръча: „Нека доди мама, Мама да си види, че аз имам Дор девет рани куршумени, Десета рана с маждрак ударена. Дор девет рани куршумени – Болят – не ме болят, Десета ми рана най ма боли, И тя ще ма умори. Нека доди мама – Да донесе девет кърпи – От мойта сестра, От Маринкиното дари. Чи тя е най-мънинка, Чи тя тънко преде, Чи ги тънко тъче. Да свързима мойте девет рани – Девет рани куршумени, Десета рана с маждрак ударена“.

ПЕСЕН 22

Цари Калинки думаше: „Калинке, моя слугинке, Станало е девет години, Дето та, Калинке, проводив , Се ми работа завърши, И сега ше та  проводя – На Шуменска ордуя – На паша глава да земиш“. Калинка царю думаше: „Царю ле, Сюлеймано льо, Днеска е душна събота, Утре е света неделя, Аз ще на черква да ида – На Бога да са примоля. Тогаз на Шумен ша ида – На шуменските оруя – На паша глава да земна“.

ПЕСЕН 23

„С(п)тичке ле, лястовичке ле, Ти като фъркаш високо И още гледаш широко – Виждаш ли Господ де стои И при Господа кой стои, При Богом дясно коляно?“. С(п)тичка ангелу думаше: „Ангеле, арахангеле, Аз като гвъркам високо И гледам още широко, Виждам Господ де стои И при Господа кой стои – При Богом дясно коляно: Самата Божа майчица. И тя се на Бога молеше: „Божке ле, Боже, Господьо, Подай ми златни ключове – Да разключи рай Божий Пред Вeликата неделя – На Великию четвъртък“. Де са чули умрелите, Чули и разбрали – Тий са радваха и обрадваха. Старите дядове бради чешеха. Дребните де(т)ца плени влечаха, Моми и момци глави мояха.

ПЕСЕН 24

За някои си боеве, които са останали в 1828 г.

Изпровикаха се, Каличулю Радке, Дор трима тилляли. Изпровикаха се, Каличулю Радке, в град Петербург: „Я, събирайте се, Каличулю Радке, се руси руснаци, Се руси руснаци, Каличулю Радке, И млади солдати. Млади солдати, Каличулю Радке, и донски казаци“. Чи царю си пусна, ферман проводи – Царю цар Николай. Ферман си проводи Султан Махмуду: „Бой ще са бия – кръв ще пролея, кръв ще да пролива – земя ще си деля!“. Чи са събраха (в)се руси руснаци, руси руснаци – млади солдати, Млади солдати и донски казаци, в Бесарабското равно поле.

Чи са изпровикна руский генерал, Генералин – главна команда: „Бре, хой ви вази се руси руснаци, И руснаци – млади солдати, Млади солдати и донски казаци. Синца едно бъдети(е), на крак стъпети(е), На крак стъпети(е) – един глас викнете, Викнете – Богу се помолете: „Дано Бог ви помогне Да си вземем града Ибраила, Града Ибраила – града Исмаила. Чи ще ни царю дари, Царю цар Николай И царица Екатерина, И жълти жълтици, и бели карбовни“. Чи сардисаха града Исмаила. Чи изгърмяха тучени топове. Като изгърмяха тучени топове – Земята потрепера. Топове се гърмят – сякаш Господ гърми. Куршуми се хвърлят – сякаш дъжд вали.

ПЕСЕН 25

Посъбрал Милан войвода, Поприбрал Милан войвода Дор седемдесет и пет юнаци. Поведи(е), да ги доведи(е) В Ирин Пирин стара планина, На хайдушката сбирница. Сам си Милан провикна: „Ой, ва вази (в)се набор юнаци, Я ми са пра(ъ)снете, Сухи ми дърва съберете, Буен ми огън накладете. Юнашки ще хортуваме, Ще хортувами(е) – да се разговарями(е). Юнаци се пръснаха Сухи му дърва събраха. Буен му огън накладоха – Юнашки да си хортуват,– Юнашки да си разговарят – Доде са петлите пуяли.

От до 300 се събрали. Милан самен си извикна: „Туй царска войска ли й Или хайдушка пасмина?“. Чи скокна Милан млада войвода, Направи крила ралица, Преметна въже убеено И са(е) люто извикна: „Кой си въже похвани – Той с мен ще иди(е), Търговски пъти да варди, Горски комари (?) да хвани(е). Който си ралица похвани, Той ще са(е), назад повърни(е):  Да (в)пряга лиси биволи – Да оре черни угари, Да сее бяла пшеница, Да гледа жена и деца“. Доде са петлите попели От триста сал тридесет остали. Който си ралица похвана – Той са(е) назад повърна Да (в)пряга лиси биволи – Да оре черни угари, Да сее бяла пшеница, Да храни майка и тейка, Да гледа жена и деца.

Тридесет там останали В Рила стара планина На хайдушката сбирница При Милана Милан войвода. Милан са(е) люто навикна: „Бре, хой ви вази 30 набор юнаци, Идете в поле широко На Стояна млада кехая – Да ви Стоян улови Дор девет млади овненца По на девет години. Да не ги коли и дане ги дере – Живи да ми ги проводи“. Чи стана(ха) трийстина юнаци, Чи ги нарамчиха, да ги занеса(о)ха в Рила стара планина На хайдушката сбирница На Милана млада войвода. Милан си люто извикна: „Бре, хой ви вази тридесет юнаци, Идете в гора букова, Идете да ми отсечете Девет шишови(е) – некастрени, неострени – Тук да ми ги донесете“.

Чи станаха тридестима юнаци, Станаха да си отидоха в гора букова. Отсякоха девет шишове. Отсякоха, да му ги завлякоха Некастрени, неострени. Чи скокна Милан млада войвода, Чи грабна девет шишове И девет млади овненца. Нито ги кла, нито ги дра, Живи ги на шишове набичи, Чи ги на огня припече.

Овненца жално блееха, Блееха жално и тъжно за тяхна сюрия. Милан са люто извикна: „Ой, ви вази трийстива юнаци, Чувате ли тези овненца Как си жално блеят, Жално и тъжно за тяхна сюрия? Ако ли Вази уловят По цариградските пътища, Ако ви на кол набичат, Тъй щем да плачем Жално  и милно За нашите майки и бащи, За нашите жени и деца, За род и роднини. Додето петлите поели, От трийстима юнаци деветмина остали. Поведе Милан да ги заведе в Цариград на цариградската хазна – У(о)бирали, земали и векандисвали. От Цариград са излезли, Навлезли в поле широко. Голяма поти(е)ря се повдигна – Де(аа)лии и кърджалии Милана да стигнат, Да си Милана уловят. Тогаз са Милан извикна: „Де да ви видя, юнаци, Де ви юнашко остана?“. Кога Милан погледна – Сал стриков му син останал – Наляво и надясно се въртеше, Въртеше да се пазеше – Едвам жив побегнал. Тежко и горко на таквиз юнаци.

ПЕСЕН 26

Какво ми й чудо станало В голямо село Калипетрово. Слушайти(е) да разберети(е) Кое на свето(а) (е) лошо(а)во, Лошо(а)во и най-омразно – Дето го е Господ з(н)амразил, Дето го Господ прокълнал: То е кавгата и омразата – Тя е на свето(а) най-лошава. Както са карали в Голямо село Калипетра Поповите попове и попски синове, Синове и още унуки – За бащино тежко имане, За дедови си жълти жълтици. Не можели да се поделит, Поделит още погодит. Чи са на конаци обадили, На кадия още мюфтия. Сами са(е)  пред кадия похвалиха, Пред кадия още мюфтия, Пред (в)сичкия царски хюкю(у)мат – За бащино си тежко имане, За дядови си жълти жълтици. Дето хората чуваха, Чуваха, ала не вярваха. Като ся(а) сами повалиха, И тогава хората повярваха.

Да ги зачу Ахмед от Чеир махлеси, Дето им беше бащин приятел, Дето ката ден го храниха, Храниха да го пуяха. Чи събра Ахмед, чи прибра Незнайна вяра непознайна, Поведи(е) – да ги заведи(е) в Голямо село Калипетра У попови попски синове – У най-малкия – у Недя, У Недя Попстефанов. И тий са Недя бастисаха, Бастисаха да го сардисаха, Чи не ги селяни усетиха – Ни селянин, ни комшиин. И тиа(я) са Недя хванаха, Ръце му подир извиха, Извиха да ги свързаха. Люти го мъки мъчиха, С по-лют ми жар го насипваха За бащино тежко имане, За бащини жълти жълтици: „Бре, казвай, казвай, Недю льо, Бащино си тежко имане, И сватови жълти жълтици“. Грабили, земали и обирали, И ухото му отрязали, И като мъртъв го оставили.

ПЕСЕН 27

Никола Ради думаше: „Радо льо, моя пръвнино, Нища та, Радо, нища та, (С)иди си, Радо, (с)иди си, Чи ми са хората присмиват – Черна си, Радо, като циганка, Грозна си като еврейка, Дребна си като шикалка. Сиди си, Радо, сиди си, Нища та, Радо, нища та“. Рада Николу думаше: „Николо, моя пръвнино, Ти хората не гледай, Хората не знаят – И с(п)тичката е дребничка, Ала си гнездо извива И си птичета навъдя“. Никола Рада не слуша И си на Рада думаше: „(С)иди си, Радо, (с)иди си, Ниша та, Радо, нища та“. Рада Николу думаше: „Ще си (си) ида, Никола, ще си (си) ида. Каквото съм донесла – Всичкото ще занеса“. Никола Ради думаше: „Събирай, Радо, прибирай – От дувари клечки избивай“. Чи скокна Никола, Право на сюреци отиди(е) – Девет чифта волове отлъчи. Чи събира Рада, чи прибира – От дувари клечки избива. Чи (в)зима Рада, чи т(о)вари Дор девет коли нат(о)вари, Дор девет кола(и) с руба, Десетата с пари.

Рада Никола кълнеше: „Николо, моя пръвнино, Да чуя, Никола, да та видя Да ходиш, Николо, да ходиш Тъмнинко девет години. Тогава, Николо, да са ожениш За друга, за по-хубава. Много деца да добие – Да няма с какво да ги нахраниш, Да нахраниш – да ги нажениш. Да тръгнеш просек да просиш, Редом из селото да ходиш – И до дома да додиш. Да та, Николчо, подаря С едно блюдо алтъни – Да си децата отхраниш“. Както го Рада прокълна И тъй го клетва стигнало. Чи ходил Никола Тъкминко девет години. Тогаз са Никола ожени За друга, по-хубава. Много му деца добила. Немал Никола с що да ги нахрани. Нарамил торба на рамо, Чи тръгна просек да прави, Редом из село ходи И до Радини доди. На вранцата седеше, Срам го е да повика, Грях го е в двори да влези. Пък го е Рада сама съгледала. Чи го е Рада подарила С едно блюдо алтъни – Да си децата изхрани, изхрани и да ги изжени.

ПЕСЕН 28

Тръгнала й, Рада, Радо льо, У майкини си да иди, У майкини си на гости, У тейкини си на одратки През Великата веделя, На Великию четвъртък. Вървели що са вървели. Минали поле широко, Навлезли в гора зелена. Всред гората дърво зелено, Под дървото – вода студена. Иван на Рада думаше: „Радо льо, моя пръвнино, Да седнем да си починем. Малко хляб да поядем И студена вода да пием. И да си детето накърмиш. Я насреще(а) им идеха Дор седемдесет хайдути, Дор седемдесет юнаци Със седемдесет байраци. Най-напред върви Никола, Никола баш хайдутин, Никола баш байрактар.

Никола Рада думаше: „Немаше ли за тебе Делник – понеделник, Чи си тръгнала, Радо льо, През Великата неделя, На Великию четвъртък? Подай си, Радо, детето, Да го, Радо помилвам“. Радо го повярва, Чи си детето подаде. Нито го Никола помилва, Най го веднъж и дваж подхвърли – Да го със сабя съсече. С кръвта му се комкаха, с тялото му се смърсиха. Рада Никола кълнеше: „Никола, братко Никола, Николо баш хайдутино, Николо бай байрактарино, Да чуя и да та видя Девет години да лежиш, Девет години постелки да изгноиш И девет басмени лъганци. Пък, Николо, да станиш С игла да са подпираш, На сламка да са препенуваш, Със с(т)ълба в гърне да влезеш. И пак да ни умреш. Както го е Рада проклела, И тъй го клетва стигнала – Чи лижа Никола тъкминко девет години, Девет постелки изгнои И девет басмени лъганци. Чи пак Никола стана – С игла се подпираше, На сламка се препенуваше, В гърнето със с(т)ълба влизаше, На гърнето плоском седеше.

ПЕСЕН 29

Луна са спива, мило либе, слънце изгрява. Конче ма чака, сладко пиле, на път ще ида. Ах, събуди се, мило либе, да ма видиш, Птички пеят, сладко пиле, мене изпращат. Ах, стани, стани, мило либе, и аз да та видя. Да са огледам, сладко пиле, в твоите погледи. Ах, излез, излез, мило либе, барим на порти, С кончи(е) ще мина, сладко пиле, там да та сваря. Там да та намеря, мило либе, на път ще ида. Да та здрависам, сладко пиле, от всичко сърце. Ах, щели да помниш, мило либе, като замина? Щели ма жалиш, сладко пиле, ако загина? От сърце ти са моля, мило либе, хем те заклевам, Да не ма оставиш, сладко пиле, да ма незабравиш. Ах, где и да бъда, мило либе, тебе те мисля. Сълзи ще лея, сладко пиле, се зарад тебе. Вечер, когато мръкне, мило либе, месеца погледай – Там са срещнат, сладко пиле, нашите погледи. Зорна коги съмни, мило либе, росата поглеждай – Там ще са разлъчат, сладко пиле, нашите сълзи.

ПЕСЕН 30

Провикна са, нене льо, капитан Никола, Капитанско чедо, нене льо, войска да си пиши – От Търново града, нене льо, от дълга чаршия, От И(Е)ленчините, нене льо ,и от Габровченвите, От голи Тревненци, нене льо, и от хайдут Лясковци. Чи са изпровика, нене льо, да са изпроклика Капитан Никола, нене льо, капитанско чедо: „Който кончи няма, нене льо, кончи щи му дадем. Който сабя няма, нене льо, сабя ше му дадем. Който пушка няма, нене льо, пушка ше му дадем. Бой ще са бийме, нене льо, кръв ще си пролейми. За българска вяра, нене льо, на Шипка балкана“. Чи са събраха, нене льо, (в)се млади българи, ()Се набор юнаци, нене льо, в капитанови двори. И сред двориту, нене льо, дърво високо. Над дървото седи, нене льо, младо ми даскалчи – Да си написва, нене льо, (в)се избор юнаци. Както ги написа, нене льо, и тъй ги издади(е).

ПЕСЕН 31

Любовна

Стоян под върба сидеши – Червену вино пиеше И люта бистра ракия. Мумняна мина – замина, Стоянув нищо не рече. Стоян Мумняна думаше: „Мумняно, любе ле, Що поменуваш – заминуваш, На мене нищо не думаш, Нито ми селям даваш?“. Мумняна дума Стояном: „Остави ма, бре Стоене, Чи бързам у дома да ида – За года есте да готвя, За года и за годаджии“. Стоян Мумняна думаше: „Мумняно, любе ле, Дето за сватби тъй готвиш За душа та тий раздават“. Мумняна дума Стоянум: „Стояне, луда гидийо, не кълни, ще та, Стоене, прокълна – Моята й клетва лошава: Да чуя, Стоене,  и да видя – За мене сватба да доди, За тебе – черно носило. Моите гайда да свирят, Твоята майка да плаче“.

Както го Мумняна проклела, Тъй са й клетва случила: На Мумняна сватба доди, За Стояна – черно носило. Мумняните гайди свиреха, Стояновата майка плачеше. Мумнянината сватба тръгнала. Напред сватбата вървеше – Отподир носилото идеше. Мумняна сватбарим думаше: „Сватбари и кръс(т)никови, Малко ще ви продумам – скрийти си сватбата“. Мумняна от кола слези – При носилото отиди, Чи си Стояна открила – Чи й са жалба нажали, Нажали, да й домили. Посегна в куюм джобови, Извади ножче анджарчи, В клето са сърце удари. Мумняна дума Стояну: „Стуене, лудо гидийо, Лежи двама да лежим, двама млади зелени. Ако не са живи ний събрахме, барем мъртви да са съберем“.

ПЕСЕН 32

Димитър Рада думаше: „Радо льо, моя пръвнино, Знайш ли, Радо, пов(м)ниш ли, Като са с тебе събрахми(е) – От нишо нищо нямахми(е). Пък сега сичкото стигнахми(е) – От (в)сичкото много имами(е): От сребро, злато дваж по много. Един си кусур имами(е) – От сърци(e) рожба нямами(е). Аз ша та млада кайдисам, Кайдисам, ша та заколя“. Рада Димитру думаше: „Димитре, моя пръвнино, Нашата горня градина, Нашата златна ябълка – Станало й девет години – цветила незавързала. Тъз година цъфнала и завързала. И аз съм тежка и тварна“.

Димитър му са вяра не хваща. Димитър Ради думаше: „Радо льо, моя пръвнино, Аз ше та млада кайдисам, Кайдисам да та заколя“. Рада Димитри думаше: „Димитре, моя пръвнино, Недей ма млада кайдисвай, Кайдисвай да ма закалай. Ти рано рани в понеделник, Чи излез на пазарю, Димитре, Фат(н)и девет дюлгери, Дюлгери и майстори. Поведи да ги заведи На Илин пелин поляна, Заправи голям манастир, Заправи – не го доправяй, Покрий го – не го допокривай“. Димитър Рада послуша.

Чи стана рано в понеделник, Излези на пазарю Димитър, Чи фати девет майстори, Дюлгери майстори Димитър пуведи да ги заведи На Илин пелин поляна. Заправи голям манастир, Заправи да го недоправи, Запокри го – не го допокри. Право си у тях отиди – Улови Рада за ръка – Поведи да я заведи – Да я на манастирю остави – Черна ми калугерка. Девет са месеца още не минали, Чи си й син Рада добила – Добила да е близнила – Дор две ми мъжки рожбици. Сама ги Рада кръщала – Хубаво им е им турила – Радулчо и Иванчо. Сама ги й майка им научила – Чиста ги книга научила. Чи ги майка им проводи За манастиря милостиня да сбират, Редом по селата да ходят, И на бащиното си село да идат, За баща си да питат – Де седи Димитър болярина, Димитър чорбаджията.

Редом по селата ходиха И на бащиното си село отидоха. Накрай село стигнаха И за баща си питаха. Баща им говеда изкарваше. Радулчо и Иванчо му думаха: „Чичо льо, чичо ле, Низнаш ли Димитър де стои – Димитър болярину и чорбаджиину? И ний сми от Радину манастир – Нас ни Рада проводи За манастир милостиня да сбираме. Чи ги Димитър поведи С желти желтици. Излязи Димитър да ги изпроводи. Като са назад повърна, Чи му са жалба нажали, Посегна в куюм джобове – Извади ножче я(а)нджарчи, В клето са сърце удари, Да си живота свърши, И с Бога пристана.

ПЕСЕН 33

За безумен чорбаджия

Имал Петко девет дъщери – Една от друга по-хубави – Рада най-голяма и най-хубава. И нея турчин заиска, Турчин, Радо льо, субашия. Селяни Петку думаха: „Петко льо, Петко чорбаджи, Ний бъктисахми от твойте дъщери, Стига им плащахми глобата“. Тогаз му Петко дожали, Дожали да му догневи. Право си у тях отиди, Размети равни дворове, Наклади силни огневе, Привика девет дъщери, Чи ги огън наклади – (в)Сичките горят не думат, Радинта хубост продума: „Петко льо, Петко чорбаджи, Какво ти, буба, толкоз сторихми, Чи ни на огън наклади?“. Тогаз му Петко жалба дожали, Дожали да домиля, Чи грабна медни бакъри, Източи вино червено – Радина хубост да гаси. Радина хубост не угасва, По се люто разпалва. Тогаз му Петко дожали, дожали – да му домиля. Посегна в куюм джобове, Извади ножче анджарчи, Чи са в сърцето удари.

ПЕСЕН 34

Заправил ми е Маноил мастор, Заправил ми е града Пируда – Денем го прави, нощя се руни. Чи отговаря Маноил мастор, Маноил мастор, калфа голяма: „Бре, хой ви вази калфи и мастори, Как да си сторим да направим – Курбан да обречем – От наште жени – коя напред доди, В града да я заградим – в града Пируда. Кавил сторили, курбан обрекли От техните жени. Кой чирак пратил, кой калфа пратил Да обадят на жените им. Маноил мастор самен отишъл, Самен отишъл не й обадил, Чи я убреди на много работи – Тя да си рано рано в понделник Да си опере и да си замажи И да си подсей девет ми кила, Девет ми кила пшеница, Да я осей, да я занесе на воденица, Да я смели, да я донесе, Чи да омеси бели хлябове, Да направи пъстри краваи, Да ги направи – да ги опече.

Чи си ранила рано в понделник, Чи опрала – да си замаза, Чи си подсяла девет ми кила, Девет ми кила пшеница. Чи я занеси на воденица, Чия смляла – да я донесла. Чи си омеси бели хлябови, Да си направи пъстри краваи, Направи – да ги опечи. И си напълни желта бъклица И си окъпа мъничък Павли, Чи го окъпа – да го приспала И му й запяла лична песен: „Нани ми, нани, Мъничък Павле, Сладък сън да спиш, Доде майката ти са повърни.

Чи си (в)зела топли краваи – Отиди да им занеси – Пладнушка и об(е)душка. Като я видя Маноил мастор, Маноил мастор – калфа голяма, Оброни сълзи – да си заплака. Чи си изтърва златен пръстен, Златен ми пръстен в града Пируда. Чи отговори Маноил майстор: „Мър, хой та тебе, Маноилице, Маноилице мастурице, Ти да влезнеш в града Перуда, Да ми извадиш златен пръстен“. Чи го повярва Маноилица, Маноилицае масторица, Чи си слези в града Перуда, Да му извади златен пръстен. Маноил мастор калфа голяма, Чи я с камъни запити – заграда да я заджизди, Да си задържа града Пируда, За я задържа – да я доправи.

ПЕСЕН 35

Иван бабалък думаше: „Иване, зете Иване, Що из двори ходиш нажален, Жаловен, още тъговен? Дали ти й мило ергенско Или ти й грозно булчето?“. Иван бабалък думаше: „Бабалък, джанъм, агалък, Знайш ли, бабалък, пов(м)ниш ли, Като на Стамбол ходихме, На Стамбол – млади войници? Като са назад върнахми, На пътя сватба срещнахми – Напред кръс(т)нику вървеше. В ръка бъклица носеше. На всичките вино подади – До мене вино не стигна. Като се сватбата отмина, Мойта вярна дружина – И тий ми са очи присмяха: „Иване, младо юначе, Сладко да ти й виното – Честита да ти е кърпата“.

Чи ми са жалба нажали, Нажали – да ми догневе. Чи са назад повърнах – Да си сватбата достигнах. Като са наляво завъртях – Доде си надясно обърнах, Току булката и зетю останаха. Че ги из гората поведох. Из гора ми зелена. Де ща дърво намеря – Дърво два брата. Чи си булката и зета свързах – С очи да са не виждат, С ръце да са не стигат. Из онзи ден поминах – Чи ми на ум доди: Да ида, да ги видя: Лоза са станали – Вили са и превили – На едно място са събрали. Бяло грозде родили – бяло и червено. Посегнах да си откъснах – Чи ми ръката изсъхна“.

ПЕСЕН 36

Разболя ся Стоян – добър юнак. Разболя са, залежа са. Да е лежал – мало много, Мало много – девет години. Чи го попита негов тейку: „Ой та тебе, Стоян – добър юнак, , Що лежиш, чи ни ставаш? От какво ти й болката?“. Отговаря Стоян – добър юнак: „Ой та тебе, стар тейно, Кат ма питаш, да ти кажа: Да ти кажа, да та не лъжа – От какво ми е болестта. Знайш ли, повниш ли – Като на печалба ходехме В пуста равна Добруджа; Като са назад върнахми, На пътя кошара намерихме – Кошара с дребни агънца. И са чудо чудихми – каква нагоба да направим: дали агънца да изпусним Или кошара да изгорим? Аз изговорих да продумах „Агънца да изпусним, Кошара да изгорим, Кошара с дребни агънца“. На път заминахми. Овчари ни пладни слязова. Овце жално блееха. Кучета тъжно вияха. Овчари люто кълняха: „Боже ле, Боже, Господю, Ако е, Боже, от тебе – Халал да ти й, Боже ле. Ако е, Боже, от хора – Да чуйме и да видим – Девет години да лежи, Девет постелки да нагнои И девет басмени лъганци. И пак, Боже, да не умре. От туй ми й, тетю, болята“.

ПЕСЕН 37

Под дърво – вода студена. Чи седна Стоян да си почини И малко хляб да пояде, студена вода да пие. Таман са Стоян наведи Студена вода да пие, Сама ся пушка отпусна – Стояна в сърце удари. Стояном кърви течаха, Орли и гарвани ся виеха – Стоянов кърви да пиит, Юнашко месо да ядат. Стоян орлитем думаше: „Орли и черни гарвани, постойти, орли, почакайти – Да ми душата излези, Чи са, орли, наещи, наещи и напийти – На черно кърви юнашко, На бяло месо левенско. Дясна ми ръка дигнете, Високо я дигнете – към Пладне погледнете – Чи я у дома занесете, Чи я у дома спуснете, У дома – на п(е)ип(е) илището. Чи аз имам сестра Еленка, По-малка Маринка. Еленка за вода ще иди, Маринка сметта ще хвърли – Ще ми ръката намери, На ръката пръстен мената. Чи ще я майка ми занесе. Чи ще майка ми познай, Че няма синка Стояна – Да си майка ви не надява. Както са Стоян помоли – Орли, гарвани кръвта му пияха, Месо му изядоха. Дясна му ръка погледнаха – Чи я на дома му занесоха – На дома на пипилището. На дясна му ръка пръстен мената. Сестра му Еленка за вода отиди, Маринка сметта хвърли. Чи му ръката намери. На ръка – пръстен мена. Чи я на майка си занеси. Майка му, щом я погледна, Викна и заплака.

ПЕСЕН 38

Седнал ми стар Новак – Да си я(е)де, да си пие С негови трима сина – Трима сина и две снахи; С негови дребни унуки; Със негова думница. Е(я)де, пие и се весели. Негоив сина, малък сина, Малък сина – Груица, Нито еде, нито пие, Сал си седи и си гледа. Съгледа го стар Новак. Съгледа го и му отговори: „Хой та тебе, малък сина, малък Груица, Що не едеш, що не пиеш и да се веселиш? Или не ти харесва Бащина гозба и майчина? Отговаря малък син, Малък Груйца: „Хой та тебе, стар Новак, стар тейно, Как да ям и да пия, и да се веселя, Мене ми са харесва Бащина гозба и майчина – Баш как си седнал с трима сина, Трима сина и две снахи, Със твойто думница. Едеш, пиеш и са веселиш. И аз ища мойта лика и прилика“. Отговаря стар Новак: „Ой та тебе, малък сина, малък Груйца, Аз си ходих в Влашка земя Да ти търся твойта лика, Тройта лика и прилика. Не си намерих твойта лика и прилика, Най си намерих Марга кърчмарка – Тя ми наточи вино червено, Вино червено – немерено. И аз навалих, та й дадох Малко млогу нечетени“. Чи си стана малък Груица – Да си отиди у Влашка земя – да потърси Марга кърчмарка.

ПЕСЕН 39

Чу ся Караджа, чу – прочу, Да е Караджа болярин, Да има девет сина И девет снахи – по-млади и и по-хубави, И девет дребни унуки. Самен се Караджа похвали Сред село, сред мегдану, Чи не го й страх от хора, Ни от хора, нито от Бога. Чу са Караджа – прочу, Чак до Бога са дочу. Проводи Господ чумата Чумата – самодивата, За неговите девет синове И девет снахи по-млади. Чума край вратница ходеши, Не смейши в двору да влези От негови девет кучета съботничета. Чи са чу престори На меца кръвница. Да си чума отиди На неговите сиви стада – Вакли му овчици едеши. Чи са овчари изплакаха На Караджа болярину – да им кучета проводи, Девет кучета – съботничета. Да си изгонят меца кръвница.

Чи ги Караджа повърна Да си кучета проводи. Тогаз меца се престори На чума самодива. Чума на Караджа Вранци викаше: „Караджийо – чут-прочут, Ела ни порти отвори“. Караджа са радва обрадва, Чи му идат тежки търговци Да продава крави ялови. Да зема желти желтици. Да им порти отвори, Да ги в двора в(ъ)веди. Чумата на Караджата думаше: „Караджийо – чут-прочут болярино, Мене ма Господ проводи За твойте девет синове И девет снахи по-млади“. Чи зема чума, чи тръшна Краджови девет синове И девет снахи по-млади. И Караджова думница. Току Караджа остана с девет дребни унуки. От дувар на дувар са биеше – с тях наедно плачеше.

ПЕСЕН 39 (40)

Българийо, Българийо, Миличко наше отечество! Що ли те гледам в чужди ръце – Робство да робуваш, На турчин да слугуваш? Винаги за теб ще да же(а)лея, Кръв ще да пролея! Български вий наши чеда, които спите, От сън се разбудете И сабята в ръка грабнете, На бой ни тръгнете! Всинца, всинца едно бъдете, На крак станете, И с един глас викнете, Та се Богу помолете! Дано да ни избави От тези лоши тирани. Стари, млади, на кон възкачете, На бой тръгнете. Чувате ли какъв час Вика в Балкана нас, Дето майка там нас родила, С първа кърма закърмила? Кога топови дръннат, Нека пушки и ножови да звъннат!

40 ПЕСЕН I-во ХОРОВОДНИ

Черешке ле, вишничке ле, Черешка ми й род родила, От рода са й зародила. Няма пъдар кой да стане. Пристанала й малка мома С нейно си първо либи: „Пази, любе, да пазиме! Гази, любе, да газиме! Бягай, любе, да бягаме – В други селу да идим, Другий закон да извадим. Кой са люби – да са зема, Кой не рачи – да го убийме“.

ПЕСЕН 2

Снощи си, мамо, привлязов, В тъмно ми тъмно зимничи. Да си, мамо, извадих, Мойто конче хранено – Да го, мамо, напувам Най на долну кладенчи. Какво момиче заварих – Момиче сърце гореше. Изтекла й тънко високо, Като на тънка конопа. Кръстец му тънка гръстица. Поли му китна кичина. Лица му – червени ябълки. Очи му черни череше. Вежди му тънки гайтане. Уста му сладка смокиня. Зъби му наред маргарит. Погледна ма, изгори ма, Продума ми – залуди ма. Ти да идиш, мамо, За туй гидишко момиче – За хубавицата Керанка – Изгорях, мамо, отидох. Ти да идиш, мамо, жинихли, Жинихли жълта бъклица. Мама Никола думаше: „Как, Николо, да ида, Като сме твърде роднина – От два брата братовчета“. Никола си майка думаше: „Хубава мома, мамо, род няма. Гъста търница – път няма. Дребни камъчки – чет нямат“.

41 ПЕСЕН 3-а

Снощи си, мамо, додоха Колджии и конакчии. Йош коне не отседнали, И тефтери извадили – Тебе, Иване, писаха, Тебе, Иване, баща ти: Бейлишки ечимик да возят, Чак до златната ябълка. Иван на Рада думаше: „Радо лльо, либе Радо льо, Аз ще са моля на тебе – Пък ти са моли на баща ти, на тейка ти – Да не ме тейку ти провожда Бейлишкия иючумик да возя Чак до златната ябълка – Биволи чулове нямат, Колата чергила нямат“.

42 ПЕСЕН 4-а

Провикна се Влашкию цар От висока липовичка: „Момите дядов(ц)и да (в)земат, А момците – бабите. Чула й баба – разбрала, Грабнала й баба тиквичка, Тиквичка йоще бъкелчи. Бъкелчи я бъкаше. Срещнала баба юнака: „Добър вечер, любе ле“. Викна юнак, заплака: „Олеле, язи, сираку, Що съм расъл – порасъл – За туй баби – гнилище“. А баба му го мереше: „Мълчи, либе ле, не плачи, баба ще иде на пазар – Ще си купи червило, Червило, баба, белило. Ще са баба червиса, Червиса, баба, белиса. Ще са, баба,  натруфи – Чемберю и пиперя, Китката и четката, Венеца и пируста, Чехлите и дармоню, Гердан и ваталите, Подбранник и веригите“.

43 ПЕСЕН 5-а

Неда босилек разсажда – Събота вечер срещу неделя в Царювата градина. Минал беше млад Руси. Млад Руси Неди думаше: „Недо, мома хубава, Господ да ти помага И на Твой ранен босилек“. Неда му никак не дума, Не дума, не му продумва. Руси повтори да й придума: „Недо, мома хубава, Що не ми думаш – хортуваш, Като предната година, Като предната неделя?“. Неда: „Вчера ма й майка ти срещнала, Какви ми й думи думала – Ни ща та, Недо, за снаха, Нито майка ти за сватя, Нито баща ти за свата – Баща ти й селский говедарин. Деня говедета вардеши, Ноще лъжици правеше . А майка ти ги продаваше – За ока брашно просяну“.

44 ПЕСЕН 6-а

Що горица на росен мирише – Дали са й гората развила Или са й росен разрушил? Нито са й гора развила, Нито са й росен разрушил. Сред гората – зелена градина, Сред градини – бял столоват камък. На камъка седи момче язаджийче – да си пише дне и години: „Годино темелна, годино, Залюбив си любе от мънинко, Чи го пратив друго да залюби, По-хубаво и по-хубаво“.

45 ПЕСЕН 7-а

Драган Драгани думаше: „Я, мър Драгано, Драгано, Що ми си мила и драга?“. Драгана дума Драгану: „Да ти бях мила и драга, Щеше женихли да пуснеш, Женихли желта бъклица“. Драган Драгани думаше: „Я, мър Драгано, Драгано, Тебе та майка не рачи, Мама , Драгано, и тетю, Чи не ти прилича, Драгано, Из нашето двори да ходиш И с желти чехли да тропаш, Със желти чехли и месови – У дома паша кандисва, Я у чичови – везирю!“.

46 ПЕСЕН 8-а

Стувяну мама думаше: „Стувяне, сино Стояне, Недей ходи на село Негуша – Твоите душмани са много – Ше та, Стуяне, убият, Руса ти глава ще вземат, И твойто лице моминско“. Стоян майка си не сч(л)уша – Чи стана да си отиде в голямо село Негуша. Сред село хоро играе, Сред село сред мегданю. Сред село хоро чорбаджиите, При чорбаджии – и заптии.Като Стояна видяха, Един си други думаха, И един на други сбутаха: „Стуяна да си убийма, Руса му глава да зъмним И негово лице моминска, И негова снага юнашка“.

47 ПЕСЕН 9-а

Жътварска

Никола Яни думаше: „Янчице, габровенчице, Мър, ти си вино не пиеш, Вино и ракия – Що ми на вино мирише – На вино и на ракия“. Яна Никола думаше: „Николо, моя пръвнино, Димитър – твоят побратим, Сношка й дводел, Чи му съм му вино точила, Вино и ракия. Чи съм си чехлите опръскала – От туй на вино и ракия мириша“. Никола Яни думаше: „Янчице, габровенчице, нема туй за туй да бъде, Ами тука какво й туй – Завито – покрито?“. Яна Николу думаше: „Николо, моя пръвнино, Кисел съм хляб месила – На Марка третина ще струвам – Третини деветтях години“. Никола Яни думаше: „Янчице габровенчице, Подай ми, Яно, топуза, Да видя хляба кисел ли ?“. Подала Яна топуза, Едношка Никола удари И са Димитра нагъна. Димитър Николу думаше: „Николо, мой побратим, , Ни е кривдата от мене, Кривдата е от Яна“.

48 ПЕСЕН 10-а

На седянка

Заспала ми й Драгана на гемиджийски пътюви. Тънък ми дъждец пороси – Драганино лице нароси, Драгана от сън събуди. Драгана ветру кълнеше: „Ветре ле, мурянине ле, Да вътре повееше, Дъждьо льо, лятна росице, Дано ни поросееше. Как си бях хубаво заспала. Станало й девет години Как е майка ми умряла – Майка си на сън не съм виждала. Как я хубаво сънувах – Как ма хубаво питаше: „Драгано, къзъм Драгано, Ожени ли са баща ти? Доведе ли ти майка мащеха? Мър, гледа ли да, Драгано?“ Как й хубаво приказвах: „Ожени са, мамо, баща ми, Доведи майка мащеха, Гледа ма, мамо, милва ма, С тестена ръка в главата“.

49 ПЕСЕН II-ра

На Лазара

Ламята вода запряла, Запряла и запушила. Чи са селяни беряха – На ламята курбан да дадат – По една мома хубава. Синките курбан дадоха. И за Царица ред доди – Ред доди – курбан да даде. Немала й какво да даде – току еднинку имала И то са с(ъс) страйки сторило и с билки задържану. Ранила й рано в неделя, Омила й, да й оплела, Откупи девет тъпана И девет зурли да свирят. Тъпани тъжно тъпаха, Зурли милно свиреха. Чи го й майка му проводи с(ъс) зелена стомна на вода, Там е Керанка сварила. Св. Георги с боздуган виеше – Да си ламята уби – Керанка назад проводи.

ПРИКАЗКА

(„Който копае яма на другите, той сам пада в нея“)

Някой си търговец на име Станислав, като ходил по селата за търговията си, останал да пренощува в дома на един негов приятел. По случай, че на домакините са родило едно мъжко дете нея вечер и тъй на третата вечер дошли орисниците. Търговецът бил буден и слушал всичко що се говорело. Първата орисница казала: „Да земним майката на детото!“. Втората казала: „Да земним детето“. Третата казала: „Да оставим майката и детето, за да отрасте детето, че когато порасте, да земе момичето на търговеца, който е у тях“.

Търговецът, като изслушал всичко, мислил как е възможно това „да порасте това момче и да вземе мойто момиче, а повече като е толкова сиромашко“. Сутринта, като станал от сън, искал да купи детето от родителите му като им се уверявал, че  ще го отхрани и порасти, и ще го направи наследник на имуществото си. На родителите, колкото да им беше свидно детето, то тий си увериха на думите му и го продадоха. Търговецът стана да си отива с детето. Като вървеше из пътя, мислеше как да убие детето. Най-после наближи до един дол (канара) и го хвърли с цел да се убие.

Но милостивий Бог, който мисли и пази всекиго, запази и това дете, като направи да падне на един калбук от лоза и да не се повреди.Един овчар, като пасеше козите си на него място, сполучи да намери детето и му нарече името Найдю (Намерено). Времето беше пролетно и той с овче и козе мляко отхрани детето. Расъл Найдю, порасъл, станал на 19 години. Случва се в това време да мине търговецът край овчаря. Овчарят, като проважда Найдя нагоре надолу и му вика на име Найдю, търговецът са почудил на това име и попитал овчаря „ Какво е това име – Найдю?“. Овчарят му разказал как го намерил, когато било малко – под канарата, която се виждала, и как го отхранил с овче и козе мляко, и го е порастил. Тогава търговецът узнал, че това е детето, което хвърлил да го убие. Той са замислил как с каква леснина да изгуби живота на намерения Найдя, и написа едно писмо, за да го проводи в правителството да го обесят – без да го попитат.

Милостивий Бог, като искал да запази Найдя, изменил писмото така: „Господин управителю, щом пристигне приносящият на настоящето ми, незабавно чест имам да ви моля да ся призове правителството, съпругата ми, заедно с дъщеря ми Драганка и да му я предадете за съпруга. Оставам завсегда Ваш покорен: Станислав Петков“. След няколко деня, като си дошъл търговецът в града, намерил в дома си новия зет Найдя. Наготвил са и отишъл в правителстовото при управителя, но не могъл нищо да стори, защото видял писмото си.

Най-после търговецът намислил третото убийство на Найдя. Откупил един турчин, когото проводи отвън града на чушмата да варди Найдя, за да го убие, а той се престори на болен, като охкаше и пъшкаше. Привика Найдя, за да го проводи нощя за вода на чушмата, на която бил турчинът, но дъщеря му Драганка, като усетила лошавата мисъл на баща си, отдръпна Найдя да не отива ноще за вода. Баща й като са събудил и се разговорил със съпругата си за Найдя, решил се да иди да скрий трупа, за да се не намери на сутринта. Като отишъл на чушмата, проводеният турчин стреля с пушката и наместо Найде, убил Станислава, а Найдю остана и наследник на дядовото си имане. „Който копае яма на другите, той сам пада в нея“.

Юрдан Н. Слепия

Турцизмите: https://web.uni-plovdiv.net/vedrin/books/Vesela_Krasteva_Talkoven_rechnik_na_turcizmite_v_bg_ezik.pdf

---------------------------------------------------------------------------------------

ДОКЛАДИ, ПРЕДСТАВЕНИ НА ФОРУМ „БЪЛГАРСКО НАСЛЕДСТВО“ В ГРАД БАЛЧИК ПРЕЗ МЕКСЕЦ АВГУСТ 2021 г.

БЕЗЦЕННИТЕ ПЕСНИ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОДЕН ГЕНИЙ ИЛИ ЗА „СБОРНИК ОТ СТАРИ НАРОДНИ ПЕСНИ, ПЕЯНИ В СЕЛАТА НА СИЛИСТРЕНСКО“

Йордан Георгиев – журналист, краевед и изследовател

На 13 ноември 2020 г. в блога си Версинаж за пръв път предложих на вниманието на потребителите на интернет обобщена информация, а в допълнение и с цел четивност – в относително осъвременен вариант, И съдържанието на СБОРНИК ОТ СТАРИ НАРОДНИ ПЕСНИ, ПЕЯНИ В СЕЛАТА НА СИЛИСТРЕНСКО, издаден от народния певец Йордан Николов-Слепия, родом от село Калипетрово, който обаче през последните години от живота си е живял  в днешното село Проф. Иширково. Сборникът е отпечатан за пръв път през 1898 г. в град Силистра в печатницата на П. Арменков, а година по-късно в книгопечатницата на Д. Иванов става факт и неговото второ издание.

През м. май 2021 г. сборникът бе представен от мен в Научна кръгла маса на Филиал Силистра при Русенски университет „Ангел Кънчев“ с доклад на тема „ДОБРУДЖАНСКИ СБОРНИК С НАРОДНИ ПЕСНИ РАЗКАЗВА СЛУЧКИ И СЪБИТИЯ ОТ КЪСНОТО СРЕДНОВЕКОВИЕ ОТ БУДИМ ГРАДА (БУДАПЕЩА) ПРЕЗ СИЛИСТРА ДО СИМФЕРОПОЛ И КОНСТАНТИНОПОЛ“.

След промоцията на сборника, реално това бе стартът за пред научния свят на книгата, съставена и издадена от незрящия родолюбив добруджанец, сам певец на народни песни. На кръглата маса, проведена онлайн, свой кратък езиковедски прочит представи и доц. дфн Тодорка Георгиева – преподавател във Филиал Силистра и ръководител на Научен център „Дазий Доростолски“.

Заедно с нея във Форум „Българско наследство – Балчик 2021“, а в допълнение и с визионерския поглед от етноложка гледна точка на д-р Йордан Касабов подчертаваме важността на сборника пред участниците във форума. Желанието ни е да се знае повече за сборника и за неговия автор, който в началото на миналия век е цитиран от академик Михаил Арнаудов по повод мотива за вграждането от песента за Майстор Манол.

Преди три години от печат излезе книгата на д-р Йордан Касабов, наречена „Шиковското население в Добруджа“, която е своеобразна енциклопедия, представяща произхода, културата, бита, езика, в някаква степен и литературното творчество на подетнографската група „шиковци“, потомци на която понастоящем живеят в няколко държави по света.

Един от най-самобитните „герои“ в нея е незрящият добруджански певец, оставил за поколенията своята необикновена творба. През последните 40 години ще спомена само две други, подобни на нея: това са сборникът „Народни песни от Силистренски окръг“ – обработка за народни хорове под редакцията на Петър Льондев и Елена Огнянова, издаден в печатната база на Творчески фонд на Съюз на архитектите в България през 1980 г. в тираж от 1 000 броя по поръчение на Окръжен съвет за култура Силистра, както и сборникът „Добруджа пее“, съдържащ над 700 народни песни, изпълнени в продължение на близо четвърт век – от 1994 до 2018 г., по време на Пенсионерски събор „Върбино пее“ в община Дулово. Изданието е дело на община Дулово, в чийто културен календар е съответният фолклорен празник на хората от Третата възраст.

Сборникът на Йордан Николов-Слепия е съхранен със сигурност в 2 екземпляра, намиращи се в народните библиотеки в София и в Пловдив. Има го регистриран и във фонда на силистренската библиотека, но понастоящем  не е наличен. Отбелязваме, че работата по него започва по трудно четимо ксерокопие от преди 40 години от някогашния силистренски екземпляр. Книгата е от 144 страници и представя 51 творби, от които едната е приказка. За сборника има информация в „Български книгопис за сто години“" (1806-1905 г.), събран и нареден от Александър Теодоров-Балан.

Талантливият певец е представен в книгата за шиковци чрез описаното родословие на Койчо Йордановия род, към който певецът принадлежи. В предговора към сборника, писан на Антоновден на 17 януари 1898 г. в Силистра, четем обръщението „С дълбоко почитание от Юрдан Н. Слепия“. На последната страница в сборника неговият автор изказва своята сърдечна благодарност за оказаната му парична помощ от страна на г-н Симеон Зерониян – етнически арменец, негов съселянин от село Кочина (днешното село Проф. Иширково). Финалът на тази част в лозунгарски стил звучи така: „Да живеят подобни човеколюбци, без които сиромасите биха загинали“.

Сборникът съдържа 9 песни със заглавия и 41 номерирани по странен начин – една песен е с римска цифра (II), докато повечето са с арабски цифри – в началото са от 12 до 40, с един пропуснат номер (21), после от „41-3“ до „48-10“ и „49-II“, а някъде между тях е „Песен 2“. При незначителна част от песните има и заглавия, написани под цифрите: „За безумен чорбаджия“ и „За някои си боеве, които са останали в 1828 г.“. Има и уточнения по какъв повод се пеят: „На Лазара“, „На седянка“, „Любовна“, „Жътварска“, „Хороводни“.

Сборникът завършва с приказката „Който копае яма на другите, той сам пада в нея“, в която се изявяват търговец със злокобно намерение да купи невръстно дете на свой приятел, за да го убие; още се срещат три лоши орисници и козар, спасил живота на детето по волята на „милостивия бог“, за да го отгледа като Найдю (Намерен).

В заключение: прави впечатление, че повечето песни са разнообразни по своя сюжет, пресъздавайки отношения между хора и социални групи в обществото. Без излишно назидание са показани емоционални отсенки и естетически внушения, характерни за епохата от преди един и половина – два века.

От фолклористична, стилистична, езиковедска и литературоведска гледна точка сборникът е незабелязано до този момент богатство и би бил полезен първичен материал на всеки, който реши да го използва за своя научна разработка. Възможностите са в няколко посоки, като една от тях е в направлението на ономастиката – поне 60 са имената в песните – на царе и султани, на войводи, на мъже и жени с различен статус – най-често в родовия смисъл.

Интересен феномен е използваната топонимия – от Москва до Крим и Бесарабия, до Будапеща, Истанбул и днешна България, заедно с Македония, като част от българските земи в миналото. С уговорката, че немалка част от тях са в малко познати за широката публика варианти, което изисква допълнително разгадаване и съответно разполагане върху географската карта.

Друго направление е езиковедската сфера: примерно с акцент върху различни видове времена и други езикови форми, повечето от които днес не се ползват в този си вид. Резерви за проучване има и по отношение на  емпрунтологията, т.е. работата с чуждици, в случая предимно турцизми – най-малко 120 са те в текстовете и са от най-различен характер – военен, битов и пр. Отделно – поле за изява има за литературоведи, вероятно в някаква степен и за историци (вкл. етнолози).

По мое скромно мнение, работата на широк кръг студенти и учени по песните в сборника на Юрдан Николов Слепия би дала резултат, който ще бъде ценен както за българската литературна история, така и в частност за приноса на Добруджа като цяло и конкретно на нейната духовна столица Силистра.

Радвам се, че имаме възможност да покажем на света един безценен като съдържание и послание труд на певец – патриот, съхранил за поколенията песни, сътворени от безименни представители на българския народен гений от времето на Възраждането.

Културно-историческо значение на „Сборник от стари народни песни, пеяни в селата на Силистренско“

Йордан Георгиев, град Силистра

 

На 13 ноември 2020 г. в блога Версинаж (www.jordansilistra.blogspot.com/2020/11/19-1898.html) за пръв път бе предложен на вниманието на потребителите на интернет обобщена информация в комбинация с цел четивност – в относително осъвременен вариант, СБОРНИК ОТ СТАРИ НАРОДНИ ПЕСНИ, ПЕЯНИ В СЕЛАТА НА СИЛИСТРЕНСКО. Той е издаден от народния певец Йордан Николов-Слепия от село Калипетрово и е отпечатан за пръв път през 1898 г. в град Силистра в печатницата на П. Арменков, а година по-късно в книгопечатницата на Д. Иванов става факт и неговото второ издание.

През м. май 2021 г. представих сборника в Научна кръгла маса на Филиал – Силистра при Русенския университет „Ангел Кънчев“ с доклад на тема „Добруджански сборник с народни песни разказва случки и събития от Късното средновековие от Будим града (Будапеща) през Силистра до Симферопол и Константинопол“. На същия форум, проведен онлайн, свой езиковедски прочит („Старинни езикови черти в една народна песен от Силистренско“) представи доц. дфн Тодорка Георгиева – преподавател във Филиал – Силистра на Русенския университет „Ангел Кънчев“ и ръководител на Научния център „Св. Дазий Доростолски“. След така осъщественото рекламиране на сборника пред научния свят, а в голяма степен и пред широката публика, реално това бе начало на новия живот на книгата, макар и предимно чрез електронното информационно пространство.

Сборникът беше представен и в рамките на петото издание на Форум „Българско наследство – Балчик’ 2021“ чрез варианти на споменатите по-горе две разработки в допълнение с визионерския поглед от етноложка гледна точка на д-р Йордан Касабов „Приносът на Йордан Николов-Слепия – народен певец от Добруджа, за битийността на българската душевност“. По този начин подчертахме неговата важност пред участници във форума от България, Румъния, Молдова и Украйна. Желанието ни бе да се знае повече за сборника и за неговия автора.

Преди четири години от печат излезе книгата на етнолога д-р Йордан Касабов „Шиковското население в Добруджа“ – своеобразна енциклопедия, представяща произхода, културата, бита, езика, в някаква степен и литературното творчество на подетнографската група „шиковци“, потомци на която понастоящем живеят в няколко държави по света, включително в десетина селища в област Силистра. Един от най-самобитните „герои“ в нея е незрящият добруджански певец, оставил за поколенията своята необикновена творба. Той е родом от село Калипетрово, но през последните години от живота си живее в село Проф. Иширково, където е погребан. В днешно време негови потомци има в село Добротица, община Ситово, пред които в събитие на Народно читалище „Йордан Йовков“ творбата му също бе представена.

Сборникът, отбелязан в „Български книгопис за сто години“ (1806-1905 г.), събран и нареден от Александър Теодоров-Балан, е съхранен в 2 екземпляра, намиращи се в народните библиотеки в София и в Пловдив. Има го регистриран и във фонда на силистренската библиотека, но понастоящем не е наличен в него. Книгата е от 144 страници и представя 51 творби, от които едната е приказка. Съдържа 41 номерирани и 9 песни със заглавия – при незначителна част от тях има и заглавия, написани под цифрите: „За безумен чорбаджия“ и „За някои си боеве, които са останали в 1828 г.“ За някои от песните са добавени уточнения по какъв повод се пеят: „На Лазара“, „На седянка“, „Любовна“, „Жътварска“, „Хороводни“. Повечето песни са разнообразни по своя сюжет и пресъздават отношения между хора и социални групи в обществото. Без излишно назидание са показани емоционални отсенки и естетически внушения, характерни за епохата от преди един и половина – два века. Накрая е текстът на приказката „Който копае яма на другите, той сам пада в нея“.

От фолклорна, стилистична, езиковедска и литературоведска гледна точка сборникът е незабелязано до този момент богатство и е полезен първичен материал за всеки, който реши да го използва в своята научна работа. Сборникът е благодатен с текстове, по които може да се създадат разработки в различни филологически направления. Настоящата публикация е посветена на проучване на най-често употребените в сборника етноними, собствени имена на библейски и исторически личности, названия на професии и длъжности, така също на държави, области и населени места (градове и села) – реални и известни или с неясно териториално разположение. Интересен феномен е използваната топонимия: от Москва и Петербург до Крим и Бесарабия, от Средна Европа – Будим града, до границата на Стария континент с Азия (Константинопол). И днешна България, разбира се, заедно с Македония, като част от българските земи в миналото.

 

Имена на библейски и исторически личности

Сборникът ни запознава с различни библейски образи като Господ Бог, Вишний Господ, Божа майчица, както и св. Георги, който с боздуган бие, за да убие ламята. Редом с тях са Аврам – легендарният родоначалник на трите авраамически религии, и неговата съпруга Сара, както и ангели, включително и от висш ранг (архангели) – свръхестествените безсмъртни разумни същества, изразяващи волята на Бога и притежаващи нечовешки умения и възможности.

Книгата ни среща с важни за времето си особи, включително управленци в най-голямата за времето си империя: султан Селим I, който е 9-ият султан на Османската империя в периода 1512-1520 г.; султан Сюлейман (10-ият султан и най-дълго управлявал Османската империя – от 1520 до 1566 г.); султан Селим II (11-ият султан в империята, управлявал в периода 1566-1574 г.); султан Махмуд II – 30-ият султан, управлявал от 1808 до 1839 г., както и султан Меджит, на когото е именувана крепостта в Силистра, запазена и до днес.

Имената на султаните са повод да кажем, че „събитията“ в песните са разположени в рамките на близо 7 века, имайки предвид и други споменати личности, като българския цар Калоян, управлявал в периода 1197-1207 г., царица Екатерина (не става дума обаче за Екатерина Велика – руска императрица от XVIII век, защото в „Песен 24“ събитията са от руско-турската война от 1828-1829 г.), руските царе Александър и Николай от XIX век. Посочени са имената и на няколко паши: единият е Шабли бей, а другият е Юмер паша от Шумен. Неназован по име остава Влашкият цар в „Песен 42 – 4-а“, най-вероятно защото текстът е с хумористичен характер и няма отношение към исторически период. В следващата „Песен 43 – 5-а“ е спомената и Царювата градина, но отново не се влиза в уточняващи „подробности“.

Сред познатите от историята и от преданията български народни герои срещаме още Марко Кралевичин (Марко Кралевич), т.е. Марко Мърнявчевич, известен като Крали Марко, Марко Кралевити или Крале Марко – средновековен крал на Прилепското кралство, обхващащо голяма част от областта Македония. Имаме и войводи с прозвища: примерно Солак (също е посочен в комбинация като Солак Мехмед – думата означава левичар, така че в случая може да е само прякор); друг войвода е Чиплак – означава оголен (може би гологлав?), т.е. отново вероятно е определение към неназован с конкретно име войвода. Единствени именувани са войводата Милан и Никола – „баш хайдутин, баш байрактар“. На някои места е упоменато „хайдутин“, без да се уточнява за кого става дума, за разлика от думата болярин, срещана на няколко пъти, включително с уточнението „Караджа болярин“. Известно е, че караджа означава сърна, но и мургав, черен човек, следователно отново може да е прозвище.

 

Етноними

Етнонимът „България, българин“ е употребен на няколко места: веднъж – в „Песен 39 (40)“, която започва така: „Българийо, Българийо, миличко наше отечество! Що ли те гледам в чужди ръце – робство да робуваш, на турчин да слугуваш? Винаги за теб ще да жалея, кръв ще пролея!“. И също в песен „1854“, където се казва: „Страшно е било и грозно българин човек да бъде – в турско робство да гние“.

Руската „връзка“ се осъществява от неназования по име московски бог с описанието, че е „праведен“, но също с „московци, руси руснаци, руски братя, донски казаци, млади солдати (явно пак руснаци)“. Отделно – руский генерал (в единия случай без се уточнява името му, а в другия е назован като генерал Пашкович – допускаме, че се говори за генерал-майор Иван Паскевич – командир на дивизии във войните на Руската империя с Наполеон I през 1812-1814 година.

Етнонимите турци и турчин се срещат на ограничен брой места в текстовете, но на едно от тях имаме обозначението „бусурманин“, т.е. неверник, което обаче обикновено е определение за мохамеданин. Ще споменем, че в една от песните срещаме наситен вулгаризъм в словосъчетания като „анадолски манафи“, „грозен манафин“ и „масърски грозни арапи“. Третият случай е най-впечатляващ, защото първото от двете определения в него идва от Масър – името на Египет на арабски език.

 

Названия на професии и длъжности

Управляващите в султанската империя са представени от султан, паша, войска, гавази (охранители), еничари (елитни войници от армията на Османската империя), бюлюк башии (командири на военни поделения в Османската империя в периода XV-XIX век), заптии (по нашему – стражари, вкл. наречени на едно място Сибирски, а на други места са определени като черни), кадии (съдии), мюфтии – висши ислямски духовници в мюсюлманската общност (тук е интересна формата „кадъин мюфтия“, срещната в „Песен II“, където Чиплак – млада войвода, казва на Стоянчо – младо деверче: „Няма да ставам кадъин мюфтия – на калдъръм сукно да влека, най-ще хайдутин да ходя“, и т.н.).

Имаме още употреба и на низамин в мн. ч. (название на войник от главната част от въоръжените сили на Османската империя след ликвидирането на еничарския корпус през 1828 г.), както и на кехая – термин с по-широко значение, но в случая е селски глашатай. Намираме и думата хюкюмат, която се отнася за сграда, където се помещават представители на властта. Срещаме също „урумелийски башибозук“, т.е. нередовна войска в Османската империя. Към тази част прибавяме тъмничар (също и ключар), тъй като служат в османски затвор и имат роли в някои от песните, включително с положително поведение спрямо героите в тях (срещу подкупи, разбира се).

Не е честа срещата в песните с герои, които засилват своето действие и влияние във Възрожденския период. Само в „Песен 16“ се говори за актуални християнски и просветни дейци, в случая по повод венчавката на Пенка сираче за баща ѝ, като конкретно се казва във връзка с тяхната венчавка, а именно: „Владиците онемели, поповете ослепели, даскалите оглушели“, а авторът завършва с многозначителното „Пенка стана невидима“.

Думата църква/„черкова“ също не е сред често ползваните в текстовете – подчертаваме само „Песен 17“, в която момата разбира, че ще умре „млада и зелена“, поради което иска от майка си да намери трима дюлгери да ѝ изградят гробница, единият от прозорците на която да гледа „откъде черкови“. Идеята е като минава покрай него любето ѝ – даскалче, да раздумва момата и да я развеселява, за да не ѝ е тъгата голяма.

 

 

Топоними

Друг интересен момент в сборника е наблюдението къде се развиват действията в песните: най-общо от Силистра до Севастопол и от Константинопол, споменаван на други места и като Цариград (в една от песните е и Стамбол), чак до Будапеща. Силистра и Севастопол са упоменати в песен „1854“ по повод поредната война между Руската и Османската империи. Песента започва така: „Чудно е чудо станало – Светът се страшно размирил – Два царя глава дигнали, два царя – два главатаря. Какъвто царят Николай и турски султан Меджита. Три дни топове гърмели, четири дни бой правили, около Силистра стоели – Силистра на прах станала“. Любопитна подробност е, че за автора на песента Силистра е „града голяма“, подобно – в други песни, където Тулча, Котел, Димотен и Филибе (Пловдив) са също „града голяма“. Както голямо е село Аврен – днес във Варненско, споменато в песента „Чорбаджи Липчо и хайдути“.

Въпросната песен „1854“ завършва с думите: „Града Карес със сила сардиса, доде са турци усетят. Турци, французи и ингилизи четири града подсеби. Че са турци разсърдиха, налетяха със сила голяма град Севастопол да вземат. Цар си войските оттегли, оттегли – турци подмами, в Севастопол влязоха, че се калето подпали. От четиритях кьошета турци, французи и ингилизи високо в небето хвърчаха“. В откъса се говори за град Карес, но в интернет намираме сведения само за област Кареси в днешна Турция, завладяна от султан Орхан I, за да стане първото мюсюлманско владение, подчинено от османците. Този период обаче не кореспондира с времето на войната от 1854 г.

Тимне град също е обявен за голямо населено място, но остава загадка за кой град става дума от „Песен II“, закъдето е тръгнал да си дири мома Добри – царско джелепче – той е от християните, изпълняващи султанска задача да откарват добитък. И като става дума за Силистра, отбелязваме, че е употребен и етнонимът Добруджа, описана в две различни песни като „равна и пуста“, а Дунав е „тих и бял“, като в известната и обичана у нас песен „Радецки“.

В песните са споменати и други градове, като Будим града – става дума за Буда, сега част от Будапеща (с това име – Будим, го имаме в сръбския и в хърватския езици). Събитието от песента „Конче хвъркато“ се случва там, конкретно на „узун чаршия“ (дългия, големия пазар). Допълнително тълкуване е необходимо за момента, в който въпросното конче „…е отлетя на Чукур планина, в сибир града, в сибирска чаршия“.

В песента „Конче вихрогонче“ освен за Будим града се говори за „Чукур планина, за сибир града“ и за „брашовски сандъци“. От тези три места единствено град Брашов е сигурен като топонимичен знак. Интересно е, че думата сибир я има още в словосъчетанията „сибирска девойка“ и „сибирска чаршия“. Става ясно също кое е мястото „Михал кюпрю“, през което трябва да се мине, а именно мостът „Гази Михал“. Той е първият зидан мост, построен от едноименния бей над река Тунджа след превземането на Одрин по пътя за Капъкуле. В същата песен хайдушки действия има в Шуменските долини и при Варненските чамлъци, т.е. в тамошните борови гори. В една от песните се казва „Разиграла се й Влашката земя…“ и после разбираме, че една от тристата влахкини робини е сестра на един от водещите кервана, наречен Харамза.

В песните, в които се пее за руско-турски войни от по-миналия век битките се водят освен в Добруджа и в Крим, още по Едирненските полета и чаири (пасища), т.е. в района на Одрин (Едирне е турското име на града в Тракия извън българските предели). Още и в Къръмска земя – тук отново става дума за Кримския полуостров. 

В „Песен 14“, разказваща хайдутска история за двама братя и сестра, събитията са на териториите на Търновските синори по високите бакаджици, т.е. по места, разположени по „височини, от които се вижда надалеч“, и отново край Едирне, но преминавайки през Кара баир и Чирпанджи баир. В „Песен 24“ събитията са навързани на различни географски терени – в Петербург, в град Исмаил-Ибраил и в Бесарабското равно поле. В „Песен 25“, в която героичното се слива с хумористичното, вече споменатият Милан войвода събира „дор 75 юнаци“, за да ги заведе в „Ирин Пирин планина на хайдушките сборища“. После 30 от тях останали в „Рила планина на хайдушката сбирница“ при самия войвода. По-нататък за евентуалната им съдба са споменати „цариградските пътища“, по които стигат до сами Цариград, за да оберат цариградската хазна. Не я обират обаче, защото след тях тръгнала потеря и юнаците се разбягали, а останали само Милан войвода и стриковият му син.

И ето, идва ред да бъде споменато и родното село на създателя на сборника, който, впрочем, пише малкото си име с начална буква Ю, както явно е било по-редно изписването на Йордан в онези времена. „Песен 26“ започва така: „Какво ми й чудо станало в голямо село Калипетрово. Слушайте да разберете кое е на света лошаво, лошаво и най-омразно – дето го е Господ намразил, дето го е Господ прокълнал: то е кавгата и омразата – тя е на света най-лошава. По-нататък е намесен и някой си Ахмед от Чеир махлеси (махала със същото име в момента има още и в Силистра край река Дунав). Иначе историята е с битов характер – спор за бащино имане. Освен селата Аврен и Калипетрово, на още едно населено място – село Негуша, е отделено внимание в „Песен 46-8-а“. И тъй като части от равненското землище (мери) граничат със землищата на село Негуша, най-вероятно за това село в Провадийско става дума. Както е известно, предците на днешните калипетровци са дошли от съртовете (платото) на този район и не е изключено песента да е „донесена“ от тях в Добруджа.

„Песен 30“ е от малкото, която изцяло е ориентирана в ясен регион – Балкана – от Търново града през някои махали като Еленчините и Габровченвите, „голи Тревненци“ и „хайдут Ласковци“. Накрая се води борба „За българска вяра…на Шипка балкана“. За отбелязване е, че песента е едновременно за патриотичното чувство, но и за предателството („Над дървото седи…младо даскалчи… да написва се избор юнаци. Както ги написа…, тъй ги издади“.

Преди повече от 120 години академик Михаил Арнаудов е цитирал сюжетен мотив от сборника на Юрдан Николов-Слепия. Той е от „Песен 34“, започваща със стиха „Запраил ми е Маноил мастор, запраил ми е града Пируда – Денем го прави, нощя се руни“. Нататък е вплетено вграждането на Маноилица – невестата на майстора, за „Да си задържи града Пируда, да я задържи – да я доправи“. Според хърватския лингвист и ономастик Петар Скок, който, цитирайки изследвания на варианти на песента от страна на българския си колега, извежда извод в своя труд „Из балканске корпоративне литературе“, допускайки, че може да става дума за населено място с име Пиргус (на гр. означава крепост) в северозападната част на Гърция. Имаме обаче и село Пиргово, Русенско, където също е имало крепост.

Събитията в песните от сборника се развиват също в „цариградските тъмници“, наречени още „тъмни зимници“ и „тъмни тъмници“; край „бащини си кладенци“, „у майкини ти“, „на нашто село“, „на шуменските оруя“, „на гемиджийски пътюви“, „на калдъръм“, в „нова гробница“ и в „дома на един негов приятел“ (последното е в единствената в сборника приказка). По-нататък: по неназовани калета, баири, поля и планини, но „сред гора“ и „всред гора зелена“, „в гора букова“; „в балканджийски канари и пещери“, най-общо и в „балкана“, както и в „царювата градина“. Още – по време на сватби, „отвън града на чушмата“, в „шарланската воденица“, в „арпаджийски и механджийски дюгени“, в „хладни подници“ и в „дълбоки изби“. Също „срещу чаршия на ханче“, в „Липчовата кръчма“ и в „механата“, включително на няколко пъти при Марга кръчмарка.

В заключение можем да изтъкнем, че след повече от век и четвърт са възобновени проучванията над Сборник от стари народни песни, пеяни в селата на Силистренско, издаден от народния певец Йордан Николов-Слепия. Обект на внимание и преглед днес са въпросите, обособени в рубрики като имена на библейски и исторически личности, топоними и места на събития, названия на управленски длъжности и професии. Сборникът обаче е благодатна база за проследяване на богатството от теми и сюжети в песните, както и за акценти върху въздействието на образите.

Ще е добре да се види в обобщен вид силата на разкритите от автора чувства в отношенията между героите, както и да се опише изразителността и красотата на песенния език. Обект на внимание бива да бъдат и над 120 по-особени думи, първоначалният поглед върху които говори, че става дума за турцизми, навлезли в българския език. По-задълбоченото им проучване обаче може да покаже, че някои от тях са изконно български по произход, които са възвърнати чрез езика на поробителя в лоното на българщината.

 ПРИНОСЪТ НА ЙОРДАН НИКОЛОВ-СЛЕПИЯ – НАРОДЕН ПЕВЕЦ ОТ ДОБРУДЖА, ЗА БИТИЙНОСТТА НА БЪЛГАРСКАТА ДУШЕВНОСТ 

д-р Йордан Н. Касабов - етнолог

Още в IX в. сл. Хр. Презвитер Козма заявява, че българите се отдават на „кощуми“ (смехотворци, мимове), пейки песни и веселейки се мимо църковните си задължения. Това е българинът – той обича веселието, жизнерадостта, забавлението, игрите. И от папската институция има много критики относно веселбите и песните, обредите и обичаите на българите, може би, от страх от народ, който е душевно богат, защото се счита за силен и несломим.

Във вековете на османската империя турците също ненавиждат духовността на българите. Един виден за времето си валия – Захи Ефенди от Банкя, изрича страховити думи: „Тропат като петли“, т.е. играят сръчно танци, богати на ритмика, темпо и лиричност. При това танците са придружавани от весели и хороводни песни, както и словесни рецитации.

С тези първи щрихи заостряме вниманието с още нещо, характерно за българина: в нашите среди винаги има хора, които рецитират по великолепен начин, театрализират успешно и чрез устен фолклор препредават неписани истории от човек на човек, от поселище в поселище из цялата българска земя.

Става дума за дарба, имаща силата на медиатор между хората. Още по-епични в своите изяви са песнопойците, изпълняващи различен вид песни – митологични, баладични, с историческо съдържание, сватбарски, седенкарски, сборенски. При това изпълнителят им извива майсторски своя глас, за да въздейства на публиката. Така стоят нещата и с т.нар. глумари, джумбисчии, ишеретчии – това са хора с умения да осигуряват веселбата по време на тържества, сред които най-вече сватбите. За тях те са имали подготвени театрализации, скечове, постановки, допринасящи за настроението и одухотвореността по време на събитието.

Българинът не е гледал с пренебрежение, махайки небрежно с ръка, към отделните моменти в живота, вероятно в резултат на обичайно-обредната система и на традиционното народно право. Пример: сватбата е свещен момент, по време на която хората се веселят, пейки и играейки в името на началото на едно ново добро, каквото е създаването на семейство, а оттам и на следващо поколение.

Затова актуален е бил въпросът: как да се разведеш, след като цялото село на сватбата ти, и когато всички са ставали прави в шпалир, за да те изпратят в първото ти брачно ложе…И още: гостите са яли свещения хляб на трапезата ти, отпивайки от виното в името на твоя бъдещ семеен успех, а изкусни певци и музиканти са пели весели тъжни песни, за да се помни събитието.

Като народописци и пишещи за хората етнографи етнолози да отразим с нашите скромни възможности живота и приноса на един сляп българин от Добруджа, родом от село Калипетрово, който обаче е велик със стореното от него дело – създаването на „Сборник с народни песни, пяти в Силистренско“, първото издание на който е от 1898 г. За съжаление за този сборник се знае малко, а заслужава нашето внимание, поради което екипът ни предлага три различни погледа към неговото съдържание, и етноложкият е един от тях.

Определено можем да кажем, че приносът на този достоен човек е своеобразен  завет към идните поколения, а повече от 120 години по-късно ние заслужено се сещаме за патриотичното чувство и за таланта му на народен певец, творец и събирач на песни. Напомняме, че сред българите в миналото е имало подобни песнопойци и събирачи на народни песни от целия спектър на битийността ни, които са издавали песнопойки и са раздавали във всеки сгоден случай.

Екземпляри от тази тяхна дейност сигурно стоят по домовете на хората у нас, без те да знаят колко са безценно като наследство и свидетелство за миналото на културата на нашия народ. Какво знаем за Йордан Николов-Слепия? Той е от Койчо-Йордановия род, произлизащ от небезизвестното село Черковна, което е част от т.нар. Провадийски съртове. Тамошното население е преживяла много трагични и гибелни събития в началото на XIX в. сл. Хр. – двете руско-турски войни (1811-1812 и 1828-1829 г.). В паметните две десетилетия в съртовете (бел.-сърт е хребет, било на хълм) бушуват пожари и покруса.

 СТАРИННИ ЕЗИКОВИ ЧЕРТИ В ЕДНА НАРОДНА ПЕСЕН ОТ СИЛИСТРЕНСКО

доц. д.ф.н. Тодорка Георгиева, преподавател във Филиал Силистра на Русенски университет „Ангел Кънчев“, ръководител на Научен център „Дазий Доростолски“

 

За ревностния ценител на българския фолклор Йордан Николов Слепия народните песни са „най-добрите паметници на миналото“, чието значение „е най-цѣнно за народната ни история“ (с. 3). В събраните от него и публикувани преди повече от 120 години песни от Силистренско[1] откриваме запечатани вековните вярвания и надеждите на добружданеца; богатството, красотата и изразителността на неговия език. Несъмнено включените в Сборника текстове са възникнали на различно място и в различно време. За това на първо време свидетелства техният език – в едни от тях преобладават книжовните думи и форми, израз на високата образованост на своя създател; в други се  откриват диалектни черти, присъщи на говора на народния певец; в трети се срещат старинни езикови черти, подсказващи ранната им поява. Настоящата публикация е посветена на  архаичните форми и думи в езика на „Песен 12-та“ от Сборника с народни песни от Силистренско[2].

В поетическата тъкан на Песен 12-та са вплетени митологични и библейски персонажи (Звезда Деница, Господ Бог, Авраам, Сара, ангел Божи) и мотиви (изпитание на вярата, човешко жертвоприношение, небесно покровителство, упование в Бога), пречупени през призмата на мартирологията (свети великомъченик, победоносец и чудотворец Георги) и на българската фолклорна традиция (Гергьовден, мотив за дълго лелеяна рожба).

 

Народната песен започва с горчива изповед и призив на бездетния Аврам към Звезда Деница: тя, която обикаля редом „от свечера до зори“ и узнава всичко под небето, да сведе поглед и към неговия дом, да се застъпи за него пред Бога, та той и съпругата му Сара „отъ сърдце рожба“ да стигнат (с. 70)[3]. Протообрази на песенните герои са библейските персонажи Аврам, първият еврейски патриарх, и неговата съпруга Сара. Според книга Битие Аврам е син на Тара и правнук на Сим, сина на Ной (Бит. 11: 26). Още докато живее в Ур Халдейски, заради своята богобоязливост и чиста вяра Аврам е избран от Бога (Бит 12:1), който го „повика с правда при нозете си“ (Пс. 41:2; Неем. 9:7), обещава му да го дари със син и да издигне от неговото коляно велико потомство (Бит. 13: 16; Бит. 17: 19, 21; Бит. 18:10, 16-19).

 

Като печат на своя завет Бог дава на Аврам ново име – Авраам (Бит. 17:4-6), което означава ‘баща на много народи; отец на множество’, а съпругата му Сара е наречена Сарра, т.е. ‘княгиня на голям народ’ (Бит. 17: 15)[4]. Дългоочакваният им син е наречен Исаак ‘който се смее; смях, радост’ (Бит. 17: 19), защото в учудването и радостта си Сара се засмива, когато научава, че по Божия воля тя и Аврам ще станат родители, макар и на преклонна възраст[5].

В българския песенен фолклор под името Звезда Деница (Денница, Зорница, Вечерница) е позната планетата Венера, носеща името на богинята Венера (Афродита според гръцкия пантеон, Астарта, Ищар според шумерския и вавилоно-акадския; траките също познават богинята Ищар[6]). В народните дохристиянски вярвания Слънцето, както и планетите от Слънчевата система, са богове. Римляните приемат митологичната Венера за свой прародител. Покровителка на брака, тя съхранява сключените съюзи, а когато и двамата съпрузи допринасят за връзката, богинята ги дарява с много деца и изпълва дома им с търпение и спокойствие[7].

 

Сред най-важните ѝ черти е нейната справедливост. В шумерския разказ за Всемирния потоп богинята Ищар се явява пред лицето на върховния бог, отговорен за потопа, влиза в спор с него и го обвинява в престъпна несправедливост, като защитава простосмъртните с думите: „Всеки грешник отговаря лично за греховете си“[8]. Специфична особеност при изобразяването на Венера / Звезда Деница е открояването ѝ като закрилница на нуждаещите се и посредник между хората и боговете. В езическата епоха към нея биват отправяни молбите за покровителство, така както в християнската епоха вярващите се обръщат към Богородица за помощ и спасение.

 

В проучваната народна песен долавяме отглас от езическото светоусещане на българския народ: безименният певец асоциира Звезда Деница с небесната любов, милост и застъпничество, с нейната роля на посредник, който предава на Бог човешките молби и тежнения: Азъ ти се молья на тебе, пъкъ ти се моли на Бога, дано ни Господъ помогне отъ сърдце рожба да видимъ (с. 70).

 

Закрилник и покровител, който според поверието избавя от сигурна смърт, бди над обречените, изцелява болните и връща към живот хора и добитък, е и светият великомъченик, победоносец и чудотворец Георги[9]. Горещата молитва на Аврам към Звезда Деница и Бог, е изречена „на самий денъ на Гергьовденъ“ (с. 70), на един от най-големите празници в традиционната българска духовна култура. Обичаите и практиките, изпълнявани на този ден, имат за цел да осигурят здравето и плодовитостта на хората и живата стока, да измолят Божието покровителство и подкрепа. Затова и синът, поискан от Аврам на този ден и роден по Божията воля, е наречен Богдан, т.е. ‘който е даден, дарен от Бога’.

 

Най-голямото изпитание пред героите на песента настъпва в момента, когато Аврам си спомня даденото обещание да хариже „курбан“ на Бога бъдещото си дете. Подобно на библейския персонаж и песенният герой трябва да премине през жестокото изпитание да вдигне ръка над единствения си син, за да го принесе в жертва. За разлика от Авраам, който трябва да пожертва Исаак в израз на безусловното си подчинение пред Божията воля, песенният Аврам, сам, още преди да е получил знак, че молбата му ще бъде чута, е обрекъл на Бога нероденото си дете:

На Бога ше и харижимъ Предъ Бога ше и обречемъ На Бога курбань ше и заколимъ (с. 70).

 

Но готовността на бащата да даде в дар на Бога своя едничък син, а на сина – да бъде бащиният дар пред Бога, успява да превъзмогне страшното изпитание на вярата им в Божията доброта и милосърдие: Ангелъ Аврами думаше: Аврааме, вѣринъ на Бога, Постой Авраме почакай, Ни закалай сина си Богданча! Че не ще Господъ курбанъ отъ чилякъ  (с. 72).

 

През вековете вярата на нашия народ в Бога е бивала нееднократно подлагана на изпитания, но винаги е оставала ненакърнена. В моменти на премеждия и трудности както в миналото, така и днес българинът обръща взор към небесата, очаквайки помощ и закрила от Небесния Отец, уповавайки се на Божията милост и човеколюбие. Израз на благодарността за чутите молитви дават народните певци, чието творчество увековечава вечния стремеж на човека да бъде достоен за любовта и благодеянията, с които Бог изпълва дните му.

Наблюдението над песните в Сборника разкрива музикалността и изразителността на техния език, богатството от форми и значения, наличието на старинни по произход думи и изрази. Архаична правописна особеност както в Сборника, така и в проучваната „Песен 12-та“, е непоследователно прокараното предаване на старинната мекост на шушкавите съгласни ч, ж, ш, които в новобългарския език вече са затвърдели: Насѣчи дърва мешьови (с. 72), Да не ти тетьо льо прегреш« (с. 71). Преди края на XIX век тази правописна норма се прилага от последователите на Пловдивската книжовноезикова школа, които са привърженици на строго етимологичното правописание.

На фонетично равнище се откриват архаични черти, една част от които днес са наложени като книжовни общобългарски норми, а други са разпространени в отделни говори:

- Съхраняване на изконната мекост на съгласните – в „Песен 12-та“ последователно е предена мекостта на съгласните в окончанията за 1 лице, единствено число, сегашно време при глаголите от първо и второ спрежение, напр.:  Да не ти тетьо льо прегреш« (с. 71); Азъ ти се молья на тебе (с. 70). Графични форми като прегреш« показват, че при предаването на глаголните окончания след етимологически меки, но затвърдели съгласни като ж, ч, ш, се следва етимологическото начало, основан на правописанието в най-древните глаголически паметници. На неустановеността на правописа в третата и четвъртата четвърт на XIX в., т. е. по времето, когато са събирани народните песни, се дължат случаите на свръхкоректност, когато графично е предадена неетимологична мекост на съгласен звук, срв.: Аврамъ на Сарра думаше: / Сарьо льо моя правнино (вм. пръвнино), с. 71;

- Смесване на носовките – в развоя на българския език кратките енклитични форми на личното местоимение ме, те (< мѧ, тѧ) в много диалекти гласят ма, та. В среднобългарските паметници често се предават мѫ, тѫ заради настъпилото през този период смесване на носовките, в резултат на което ѫ се употребява вм. ѧ и обратното. Следи от това старинно смесване на носовите гласни се откриват в езика на проучваната песен: Курбанъ ше та заколя (с. 71); Прѣдъ Бога ше та принеса (с. 71); Като ма тетьо заколишъ (с. 71).

На морфологично равнище в Сборника като цяло също се откриват архаични черти. По-долу са посочени наблюдаваните в езика на проучваната песен. Първата от тях е наложена като общобългарска езикова черта, а другите се срещат в отделни български диалекти:

- Заемане на падежни окончания – при съществителни имена от мъжки род, стара jо-основа, вместо изконното окончание -и за именителен падеж, мн. ч., срещаме форми със заетото от ŭ-основа окончание -ове, което след мека съгласна преминава в -еве: Аврамъ си ножеве точеше (с. 71). Заради затвърдяване на изконно меките съгласни ч, ж, ш през среднобългарския период мекият вариант на заетото окончание е заменен с твърдия вариант, който също се среща в езика на песента:  Бре що си ножове точиш (с. 71). В някои случаи заетите окончания са подлагани на редуциране, какъвто е случаят със заетото от ŭ-основа дателно окончание -ови, употребено в редуциран вид -и на мястото на изконното окончание: Ангелъ Аврами думаше (с. 72);

- Настаняване на окончание -ю вм. ок. -о при група съществителни собствени и съществителни нарицателни имена от мъжки род, единствено число във функция на подлог или пряко допълнение: На тетя тѣтю е рекаль (с. 71); Богданчю Авраму думаше (с. 71), но и Богданчо Аврааму думаше (с. 71). Замяната на изконното окончание -о е резултат от редуцирания изговор на гласната в извънударна позиция;

- Съхраняване на архаични местоименни форми – старобългарските форми на личното местоимение за 3 лице, винителен падеж, единствено число и (за мъжки род), ¬ (за среден род) и « (за женски род) са по произход форми на анафоричното местоимение. Още в старобългарската епоха употребата на формите за мъжки и среден род започва да се ограничава поради замяната им с формата ¬го (> го) за родителен паде (употреба по традиция). В днешните говори се пазят съвсем слаби следи от тях (напр. в шуменския говор се среща рядко формата за среден род)[10]. Паралелно със старинната форма и в проучваната народна песен е засвидетелствана и формата го: На Бога ше и харижимъ / на Бога ше и обречемъ / на Бога курбанъ ше и заколимъ (с. 70); Покара да го закара (с. 72); Рѫка дигна да го заколи (с. 72).

- Звателни форми при прилагателните имена – старобългарските прости форми на прилагателните имена не притежават специални окончания за звателен падеж. Звателни форми по изключение има при прилагателни от мъжки род, единствено число, о-основа. В проучваната песен срещаме звателна форма на прилагателно име от женски род, употребена вследствие хиперкоректния стремеж на народния певец да съгласува както по род и число, така и по окончание думите, изпълняващи една и съща функция в изречението: Денице, ясне зорнице (с. 70). Във функция на обръщение тук е словосъчетанието, в което влизат същ. собствено име + прил. име + същ. нарицателно име. В старобългарската епоха окончанието за звателен падеж на двете съществителни имена е -е, тъй като са спадали към ja-основа. Това звателно окончание се е запазило и до днес, наред с окончанието -о, което е било присъщо на имената със стара a-основа; Глаголни форми – формата на глагола съм за 3 л., ед. ч., сегашно време е (получена от старобългарската форма ¬стъ след изпадане на изконното ок. -тъ и на коренната съгласна -с-) често след гласна консонантизира, т. е. е > й. При писменото ѝ предаване в проучваната тесен глаголната форма е написана слято с местоименната форма са (= се): Както сай Аврамъ Богу помолилъ (с. 70).

На лексикално равнище в Сборника се откриват архаични книжовни думи, засвидетелствани  в най-ранните старобългарски писмени паметници: Жертвеник: Голѣмъ си жертвенникъ направи Чи тури сина си Богданча На Бога корбанъ да го заколи (с. 72). Старобългарската дума жрьтвьникъ ‘олтар; престол или жертвеник в олтара’ е превод на altare (лат.) и от гръцки също. Образувана е от корена на глагола жрѣти, жьрѫ, жьреши ‘принасям жертва; жертвам’; от същия корен произлиза и жрьти¬ ‘жертвоприношение’. Синоним на лексемата жертвеник е прабългарската по произход дума капище, засвидетелствана в различни старобългарски паметници, в т.ч. в Супрасълския сборник и Златоструй. Кандило: Чи грабна Аврамъ, Авраме, Дѣсна си рѫка ножовеЛѣва си рѫка кандило (с. 72). В старобългарския книжовен език лексемата кандило ‘кандило, лампа; кадилница, кандилница’ е заета. От същия корен произлиза и кадило ‘благовоние, тамян’ (Тържественик от XII век, л. 197а).

Наблюдаваните в песента архаични синтактични черти показват, че текстът ѝ е създаден сравнително рано, когато въпреки действието на тенденцията за разпадане на падежната система на българския език, в народния език редица падежни форми са все още живи:

- Остатъци от стари форми за родителен падеж при същ. собствени имена: Не закалай сина си Богданча (с. 72);

- Остатъци от стари предложно-падежни форми за родителен падеж, които са се адвербиализирали – като лексико-граматична категория наречието е възникнало по-късно от другите самостойни части на речта и затова повечето от наречията са образувани от други пълнозначни думи. От историческо гледище една част от тях представляват вкаменени падежни форми на съществителни, прилагателни и числителни имена или причастия[11]. В проучваната народна песен срещаме наречието свечера: Ти отъ свечера истичашъ (с. 70), което произлиза от предложно-падежното съчетание за родителен падеж съ вечера. Съществителното име вечеръ в старобългарски е от мъжки род. През среднобългарската епоха под влияние на същ. име нощь променя рода си и преминава към групата на имената от женски род. Остатък от стария род освен в наречието свечера откриваме и в етикетния поздрав Добър вечер!, в който съществителното име се съгласува с прилагателно име в мъжки род;

- Остатъци от стари падежни форми за дателен падеж при съществителни собствени имена: Аврамъ си Богданчу думаше (с. 71); Ангелъ Аврами думаше (с. 72); Аврамъ Деници думаше (с. 72);

- Членна форма -ий за мъжки род, единствено число на прилагателните имена и неличните местоимения – правописният проект на Филологическата комисия от 1893 г. кодифицира като книжовна норма членуването с -ия, -ият, а не с -ий, но в проучваната народна песен срещаме стария определителен член: на самий денъ на Гергьовденъ (с. 70). 

В заключение можем да обобщим, че „Песен 12-та“ от проучвания „Сборник със стари народни песни, пети в селата на Силистренско“ рисува  картината на тежненията и надеждите на българина от една относително далечна епоха, като паралелно с това разкрива богатството и красотата на българския език. 

 

---

[1] Сборникъ отъ стари народни пѣсни, пѣяни въ селата на Силистренско, събралъ и издава Юрданъ Николов Слѣпия. Силистра, Печатница П. Армянов. 1898.

[2] Сборникъ отъ стари народни пѣсни…, с. 70 – 72.

[3] При представянето на илюстративния материал се следва правописът на Сборника.

[4] Косидовски З. Библейски сказания. София, 1980, с. 41.

[5] Аврам е на 75-годишна възраст, когато е избран от Бога (Бит. 12:1); когато стават родители той е почти на 100 г., а Сарра е на 90 (Бит. 21: 5). За загадъчното безплодие на Сара, премахнато с Божия намеса, вж. Виктор Р.-Ж. Бог и боговете са били хора. София, 1982, с. 29 – 31. Въпреки възрастта си Сара е изглеждала зашеметяващо (Бит. 12: 14 – „И когато дойде Авраам в Египет, египтяни видяха, че Сара е много хубава жена“); когато е на шестдесет и пет години фараонът я взема в своя харем (Бит. 12: 15), а на осемдесет години предизвиква възхита с хубостта си в царството на Авимелех (Бит. 20: 2). В един от свитъците, открити в пещерата Кумран, се чете следното описание на Сарината красота: „О, колко е румено лицето ѝ, колко са очарователни очите ѝ, колко е прелестен нейният нос и колко светло е нейното лице! О, как са изваяни гърдите ѝ и чиста белотата на нейното тяло! О, колко е сладко да разглеждаш раменете ѝ и съвършените ѝ ръце! Колко тънки и деликатни са пръстите ѝ, колко прелестни са стъпалата ѝ и изрядни нейните бедра!“ (цит. по Косидовски З. Библейски …, с. 71).  

[6] Тракийският образ на Ищар от Рогозенското съкровище е точно копие на азиатските изображения на богинята. Според изследователите именно това потвърждава старата теза, че култът към Ищар е бил разпространен в земите на север от Хемус, като богатите източни културни влияния са могли да проникнат до Рогозен по делтата на река Дунав (вж. https://apollon.blog.bg/izkustvo/2010/01/25/edna-fenomenalna-nahodka.479312; посетен на 08.07.2021 г., 13.35 ч.).

[7] Вж. https://bg.puntomarinero.com/the-goddess-venus-in-mythology/, посетен на 01.07.2021 г., 12.53 ч.

[8] Косидовски З. Библейски…, с. 72.

[9] Св. великомъченик, победоносец и чудотворец Георги (23 април). – В: Жития на светиите. София. Синодално издателство. 1974, с. 204 – 209.

[10] Мирчев К. Историческа граматика. София, 1978, с. 183 – 184; Тихова А. Местоименната система в търновската редакция на Стишния пролог. Шумен, 2020, с. 43 – 48, с. 217.

[11] Граматика на съвременния български език (авт. колектив). Том II. Морфология. Издателство на БАН. София, 1983, с. 387 – 388.

Мотиви и образи в битовите песни на „Сборник от стари народни песни,пети в селата на Силистренско“

доц. дфн Тодорка Георгиева, Валентин Петков

Народните песни са житейското училище, чиито уроци са сурови и трудни за усвояване, но всякога са правдиви и поучителни. Песните рисуват достоверна картина на бита и съдбата на българския народ; те изобразяват реалистично красотата на нашата природа, хубостта на българските моми и жени, силата и мъжеството на българския юнак, чистите любовни копнежи на младите пламенни сърца, простите човешки мечти и надежди.

Народопесенните образи и послания се запечатват в детското съзнание още от люлката, техният горчиво-сладък вкус се долавя още с първото майчино мляко: „По цяла България човек не може да научи сичките подробности за страданията и за неволите, които търпи днес народът, отколкото из народните песни, които се чуят из вечерно време по българските полета“[1]. Неведнъж в своите творения безименните народни певци изрично засвидетелстват достоверността на изпетите съдби:

Да не е чудо ставало,

не щеше да се приказва

и от род в род предава;

 

Това е нещо ставало

а ако не беше станало

не щеше да се приказва

нито на песен изпява[2].

Сред различните дялове на българското песенно изкуство най-широк тематичен обхват показват битовите песни. Те се простират върху целокупното битие на човека от неговото раждане до смъртта и обхващат материалната и духовната страна на битието, рисувайки „картинен летопис на живота в българското семейство“[3]. Битовите народни песни на Добруджа се отличават с реализъм и конкретност; творения с новелистичен характер, те са поетически хроники на трагични случки, интригуващи истории и сурови нрави[4]. 

Подобно на новелите, те се отличават с острота на конфликта, с драматизъм на сюжета; нерядко противоположните гледни точки водят до неочакван край, както е в много от песните на публикувания преди 125 г. „Сборник от стари народни песни, пети в селата на Силистренско“: „Станка сираче“, „Песен 13-та“, „Песен 16-та“ и др. При изграждането им често се следва строга триделна композиция, както е в една от най-въздействащите песни – „Станка сираче“: въведението е кратко; в него са вплетени устойчиви словесни формули: „Сираче дете да остане/ най е злочесто на света“ (с. 23)[5]; изложението съдържа хронологически подредени сюжетни моменти: нерадостно сирашко детство; женитба с нежелан жених; Божия намеса, довела до чудодейно изцеление на глухонемия жених; заключението е възхвала на човешката праведност, заради която Бог твори чудеса.

Битовите песни в Сборника разкриват богати чувства, рисуват въздействащи образи, покоряват с изразителността и красотата на своя песенен език. Една от най-разработваните теми в тях е темата за продължаването на рода. В личната човешка вселена на добруджанеца, а и на българина изобщо, централно място заема детето: то е извор на радости и болки, то ощастливява и сплотява поколенията. Нерядко песните разработват мотива за “чудодейното сдобиване с рожба“. В „Песен 12-та“ от Сборника Господ Бог дарява семейството с дете след молбата към Звезда Деница за помощ и застъпничество. Смятана за покровителка на брака и за посредник между боговете и хората, Звезда Деница (богинята Венера / Астарта / Ищар / Афродита) съхранява сключените брачни съюзи, дарява добродетелните съпрузи с много деца и изпълва дома им с любов и спокойствие. Затова към нея отправя своята гореща молитва песенният герой Аврам, жадуващ небесна помощ за сдобиване с дълго чаканата рожба:

Аз ти се моля на тебе,

пък ти се моли на Бога,

дано ни Господ помогне

от сърдце рожба да видим („Песен 12-та“, с. 70). 

Дареното от Бог Аврамово дете се отличава с необикновена за възрастта си мъдрост – то не по детски е разумно, съобразително и най-важното – жертвоготовно.

Причина за ранно помъдряване може да стане и нерадостното детство, каквото най-често има сирачето:

Ожени са мамо баща ми,

доведи ми майка мащеха,

гледа ма мамо милва ма,

с тестена ръка в главата („48 песен 10-то, За седянка“, с. 137).

 Тежката сирашка орисия може да закали характера: така въпреки несгодите героинята от песента „Станка сираче“ преминава през житейските изпитания с търпение и смирение, чрез които надмогва несправедливостта на своите близки. Постъпките ѝ, мотивирани от силна сестринска привързаност, разкриват нейната душевна чистота и красота:

Кога се с буля си скарвала

батьо ѝ нищо не знаял.

Кога се с батя си скарвала

буля ѝ също – не знаеше.

Да не им дирлик развали

да не им къща разсипе.

Толкоз им хатър чинила,

но не и те на нея („Станка сираче“, с. 23).

С дълбоко проникновение и майсторство са изваяни редица женски образи в битовите песни на Сборника. Вниквайки в дълбините на женската душа, безименният народен творец изважда наяве радостите и вълненията на девойката, възпява нейния порив към споделено щастие, облича в разказ момината смелост да се опълчи срещу всяка несправедливост, да защити и избави от беди любимите си хора. Но същевременно в текстовете се прокрадват и размисли за страшните последствия от вероотстъпничеството на заслепената от страст жена; от безсърдечието и алчността на снахата, готова да „продаде“ своята зълва на онзи, който заплати най-добра цена; от затаената злост и безсърдечие у злата свекърва, която вместо да  спечели дъщеря, изгубва сина си.

Нерядко семейно-битовите песни разработват темата за женитбата, а мотивът „нежелан жених“ става отзвук на грубия патриархален практицизъм и безсърдечието на родителите и близките, които често лишават девойката от изконното ѝ право на избор или я тласкат към избор с гибелни последствия:

Скритом са Станка продали –

молили та я сгодили,

за едно момче болярско,

глухо и нямо ергенче („Станка сираче“, с. 23).

 или:

 Залибил Стоян Борянка.

Либи я Стоян, иска я,

ала го не ще Борянка.

Мама Борянка придумва:

„Вземи го, синко Борянке,

да ми се, синко, наносиш

сини сукнени кожуси

с по-много злато от сребро!“[6]

 Трагична по своята развръзка е и песента, разказваща участта на осиротялата девойка, нежелан жених на която става родният ѝ баща:

Пенкину баща думаше:

Пенке ле, къзъм, Пенке ле!

Станалу й девет години,

от какту майка ти умрела,

редум по селата ходих

майкина ти хубост не видях,

майкину ти скопус ни видях.

Ти на майка си приличаш,

хайди с тебе да се земним.

 

Пенка тейку си думаше:

тетьо льо, ти стар тейко льо,

от хората е срамота,

от Господя е грехота („Песен 16-та“, с. 86).    

Семействата имат различна съдба, а трагедиите са неразделна част от битието на българския род. Немалко народни песни пресъздават горчивата участ на насила изтръгнатите от своите корени братя и сестри, чиито житейски пътища така са се пресекли, че са се оказали съпруг и съпруга. Много рядко такива истории имат благополучен край, по-често те завършват трагично. Песента „Влашката земя“ разказва за поробената българска мома Марга, чиято душевна сила и устойчивост ѝ помагат не само да оцелее във враждебно настроения дом на своя поробител – нежелан жених, но и да открие в негово лице своя отдавна изгубен брат: Един братец съм имала/ като съм била мъничка/ и него са турците робили… Разделени като деца, те се разпознават по рождения белег на брата („Влашката земя“, с. 63). В народните поетически видения и самата природа въстава срещу нарушителите на нейните закони: от „синьото небе кървав дъжд вали / от черна земя син пламък излиза“, защото невестата и младоженецът са брат и сестра. Насилствено откъснати един от друг като деца, те накрая се превръщат в два бели манастира („Песен 18-та“, с. 90).

Много често в битовите народни песни мотивът „нежелан жених“ се преплита с мотива „свекърва – клеветница“. Когато не са притежавали нужните морални и психически качества, или са се оказвали неспособни да се справят с огромните отговорности и многобройните задължения, които патриархалното общество е стоварвало върху плещите им: да организират домакинската работа, като разпределят справедливо ежедневните задачи, да участват в кърската работа, да се грижат за хляба на трапезата, тогава у някои свекърви е избуявала до чудовищни размери манията за контрол над всички и всичко. Ето защо патриархалното българско общество възприема свекървата като най-честият виновник за неразбирателството и лошите взаимоотношения в семейство. Омразата и завистта у свекървата – клеветница често целят не толкова да уязвят снахата, колкото да я прогонят, да ѝ навредят или дори да я унищожат физически.

В обикнатата битова песен „Залибил Стоян Борянка“ честолюбието и стремежът за контрол у старата жена вземат връх над майчината ѝ обич. Тази, която създава живот и е призвана да бъде негова пазителка, съзнателно причинява смърт. Съкратен вариант на песента е поместен в Сборника от стари народни песни, пети в селата на Силистренско под заглавие „Песен 13-та“[7]. Тук централен е мотивът „свекърва – клеветница“, а мотивът „нежелан жених“ отсъства. За да нарисува грозния лик на стореното от свекървата злодеяние и да даде неподправен израз на неговото отрицание, неизвестният народен певец подбира различни изразни средства – метафорични епитети, постоянни епитети, етимологични фигури, обръщения, експресивна лексика и др.:

Ни била стара свекърва

най била люта душманка („Песен 13-та“, с. 73).

 Експресивно заредените глаголни форми, вложени в речта на свекървата – клеветница, говорят за нейната немотивирана омраза към младата ѝ снаха:

Что я толкоз милваш

цялата нощ е седяла

седяла да е играла

с твойте девет чираци …

сега е легнала, да е заюснала („Песен 13-та“, с. 74).

Чрез повторенията и етимологичните фигури са разкрити страданието на прозрялия майчиното си коварство син, а глаголната форма „доболя“ дава израз на неговата мъка заради предателството на онази, на която е повярвал докрай, безпрекословно:

Тогаз си Димчю разбра

че му се жалба нажали

нажели да му дубуля („Песен 13-та“, с. 75);

…

Тудорке булка хубава,

лежи двама да лежим

двамата млади, зелени

и двама в един гроб … („Песен 13-та“, с. 75).

Богатството от теми, мотиви и сюжети, въздействието на образите, силата на разкритите чувства, изразителността и красотата на песенния език подхранват научния интерес към издадения от Йордан Николов-Слепия Сборник от стари народни песни, пети в селата на Силистренско. След почти стогодишно прекъсване в неговото проучване днес се включва широк кръг фолклористи, етнолози и филолози.

 

ЛИТЕРАТУРА

 

Добруджа. Етнографски, фолклорни и езикови проучвания. София: Издателство на Българската академия на науките. 1974, с. 395, с. 382.

Каравелов Любен. Турски паша. – В: Каравелов Л. Избрани творби. София: Български писател. 1982.

Костов Ст., Д. Мишев. Христоматия по изучаване словесността. Том 3. Лирическа и драматическа поезия. Пловдив, 1900.

Осинин Димитър. Битът в народните песни. – В: Христоматия по българска фолклористика“. Съст. Георги Данчев, Анчо Калоянов. София: Наука и изкуство. 1977.

Сборникъ отъ стари народни пѣсни, пѣяни въ селата на Силистренско, събралъ и издава Юрданъ Николов Слѣпия. Силистра: Печатница П. Армянов. 1898.

---

[1] Каравелов Любен. Турски паша. – В: Каравелов Л. Избрани творби. София: Български писател. 1982, с. 62.

[2] Сборникъ отъ стари народни пѣсни, пѣяни въ селата на Силистренско, събралъ и издава Юрданъ Николов Слѣпия. Силистра: Печатница П. Армянов. 1898, с. 22; с. 12. При представяне на илюстративния материал правописът на Сборника се осъвременява, но се запазва оригиналната пунктуация.

[3] Осинин Димитър. Битът в народните песни. – В: Христоматия по българска фолклористика“. Съст. Георги Данчев, Анчо Калоянов. София: Наука и изкуство. 1977, с. 198 – 199.

[4] Добруджа. Етнографски, фолклорни и езикови проучвания. София: Издателство на Българската академия на науките. 1974, с. 395, с. 382.

[5] Подобно въведение срещаме и в други песни от Сборника, напр.: Остане ли чиляк сираче/ по-добре и по-хубаво да ни устани / какту й Пенка остала („Песен 16-та“, с. 85).

 

[6] „Залибил Стоян Борянка“ – В: Костов Ст., Д. Мишев. Христоматия по изучаване словесността. Том 3. Лирическа и драматическа поезия. Пловдив, 1900, с. 15 – 16. При представяне на илюстративния материал правописът на Христоматията се осъвременява.

[7] „Песен 13-та“ – В: Сборник от стари народни песни…, с. 72 – 75.

---

Поетичният сборник в копие - http://libsilistra.bg/images/pesni.pdf