Три добруджански рода в една книга

Книга за три добруджански рода разказва за хора и техните съдби

В навечерието на Великден – най-таченият празник в българския народен календар, в Художествената галерия в Силистра предстои премиерата на поредното богоугодно дело – представянето на книгата „Три добруджански рода“, чиито автори са Господин Великов и Любомир Пенев, собственик на издателство „Пенсофт“ – София. Тя е посветена на Дачка Савова – известна силистренска общественичка,  дългогодишен стожер на културата и образованието в Силистренския край.

Художествена галерия
25 април, 17,30 ч.
град Силистра

Създателите на книгата: Господин Великов е утвърден автор на 11 книги предимно с краеведски характер, вкл. и на издания с подобно съдържание („Касабовият род“, „Доковият род“, Барабонковият род“, „Енчо Тодоров – опълченеца и неговият род“ и др.); Любомир Пенев – син на Дачка Савова, е професор биолог от БАН – София, а неговото име е под повече от 100 научни публикации; отделно той е съавтор и редактор на 8 книги.

Основател е на издателската и технологична компания, която стои зад книгата за добруджанските родове Нетезилови, Мангозови и Викови, обединяващи хора от няколко поколения, живели и живещи в Силистренско, Варнеско, Хасковско и София.

Негови са и разказите в приложението „Дълг“, които са част от книгата, и така в спомените му от детството се оглеждат няколко епохи, десетки човешки съдби, поведенчески модели и политически метаморфози, оставили траен отпечатък във времето.

„Родината започва от родната стряха“ е едно от посланията на книгата, в която богат изобразителен материал разказва не само за живота преди повече от столетие, но и за днешните дни. Не по-малко драматични предвид проблемите в обществото – у нас и по света, отчуждението между хората, но за които все повече е важно откъде идваш, от каква среда произлизаш, с какви мляко, слово и традиции си закърмен, какви спомени – материални и виртуални, пазиш като скъпи реликви.

През последните столетия България премина през различни териториални, политически, идеологически и морални преобразувания, което доведе до смущения при съхраняването на родовата памет. Особено драстични са разминаванията в моментите на генерални промени на политическия строй и на духовните пространства.

Тогава, противно на всякакви природни писани и неписани закони, изведнъж в домашните скринове става тясно, за да бъдат запазвани за поколенията светини като семейни архиви, снимков материал за радостни и тъжни събития, документи за собственост, различни видове свидетелства и др., доказващи произход и принадлежност.

В този смисъл книгата „Три добруджански рода“ е богатство както със словесното си съдържание, така и особено с родовите схеми и с фотопубликациите, защото сближават хора от различни населени места, някои от които тепърва ще преооткриват себе си, оглеждайки се в очите на своите роднии, и с част от които вероятно не са близки в резултат на всичко, случило се през последните десетилетия.

Човек не може да победи времето, но може да се справи с безвремието

·        Силистра. 25 април 2016 г. Представяне на книгата „Три добруджански рода“

В зала 13 на Градска художествена галерия Силистра бе проведено представянето на книгата „Три добруджански рода“, дело на краеведа Господин Великов и на проф. Любомир Пенев от БАН, родом от Силистра. Тя е посветена на покойната силистренка Дачка Савова – дългогодишен ръководител на местно и регионално административно ниво преди 1990 г. и виден общественик в продължение на близо половин век.

В събитието участваха над 100 души, представители на няколко поколения, както от описаните родове, така и граждани на Силистра, които в продължение на десетилетия са създавали облика на града, общината и някогашния Силистренски окръг. Както и много родолюбиви граждани, на които не им е чуждо краеведското начало.

Представянето бе водено от доц. д-р Румяна Лебедова, която предложи на аудиторията и своя безпристрастен поглед върху книгата – стилна като творба, силна като съдържание и мобилна като комплексно словесно-визуално полиграфическо издание, каквото скоро не е излизало в Силистренския край. Независимо от създадената вече традиция в представяне на родове от Крайдунавска Добруджа ((„Касабовият род“, „Доковият род“, Барабонковият род“, „Енчо Тодоров – опълченеца и неговият род“, „Бояджиевият род“, „Жейновият род“ и др.).

Проф. Иван Недев също предложи своя прочит на книгата, а спомени и впечатления, вкл. лично за Дачка Савова, споделиха доц. Илиана Горанова – дългогодишен ръководител на Педагогическия институт в Силистра, Иван Лазаров – някогашен началник на просветния отдел в града, Гинка Пецова – общественик, представители на семейството и др. 

Проф. д-р Георги Атанасов: „Силна е емоцията в книгата, предадена и на читателя. Родовите хроники в България градят националната ни история, защото те поставят ребуси, върху които търсим отговорите на цели поколения. И още: културологичният разрез на трите рода - Нетезилови, Мангозови и Викови, е проява на отношение към миналото и към нашите предшественици. Поместените снимки говорят без думи за човешки взаимоотношения, за манталитет, мода и за събития от стари времена.”

Доц. д-р Румяна Лебедова: „Книгата „Три добруджански рода” е книга за Времето, за Рода и за Човека“. Първото, с което книгата прави впечатление, е подчертано възрожденският дух, който прозира още в мотото „Родината започва от родната стряха“. Идентифицирането на дом и родина очертава родното пространство като географско, но най-вече като духовно пространство, в което паметта опазва живеца на РОДА и съхранява връзките между поколенията. Авторите й Господин Великов и Любомир Пенев показват как човекът и родът, дългът и обичта могат да победят Времето, което безстрастно ни поглъща."

Учен от БАН представи родова книга в крайдунавското село Попина, даряват го с уникална гребенска носия

ноември 2016 г.

В навечерието на тазгодишния Великден в Зала 13 на Художествената галерия в Силистра бе премиерата на книгата „Три добруджански рода“ с автори Господин Великов от с. Проф. Иширково и Любомир Пенев, собственик на издателство „Пенсофт“ в София, чиито родови следи са и от крайдунавското село Попина. 

Книгата е посветена на неговата майка Дачка Савова – известна силистренска общественичка, дългогодишен стожер на културата и образованието в Силистренския край (до политическите промени през 1990 г.).

Именно в Попина 7 месеца по-късно по идея на местното Народно читалище „Никола Йонков Вапцаров” и на кметството бе продължението на поредното богоугодно дело – представянето на един краеведски труд, в който се проследява животът на стотици добруджанци и десетки събития в рамките на почти два века, и най-вече през последните сто години, част от които са свързани с трагични за добруджанци житейски моменти.

Вдъхновителят на книгата е основател на издателска и технологична компания, както и професор в БАН с повече от 100 научни публикации, съавтор и редактор на 8 книги, наследник на добруджанските родове Нетезилови, Мангозови и Викови, обединяващи хора от няколко поколения, живели и живеeщи в Силистренско, Варнеско, Хасковско и София. 

Сред тях е сестрата на Пенев д-р Даниела Костадинова, известен лекар нефролог, дългогодишен директор на МБАЛ Силистра АД, която също подкрепя неговото начинание. Автор на материала, събиран с години от представители на трите рода, е утвърденият краевед Господин Великов, написал общо 11 книги, включително и посветени на други родове.

Филологът и дългогодишен учител, както и опитен краевед Илия Равалиев, родом от село Попина, представи обстойно книгата, повод за над 100 души от селото и от град Силистра, както и от други краища на страната, да дойдат на тържеството на духа. 

Той проследи родови връзки, исторически корени, гребенски традиции, фолклорно наследство и характерни за селото особености на обичаите, за да стане ясно на аудиторията, че книгата не само представя три рода, свързани помежду си чрез семейства и съдби на хора, но е и огледало на човешки взаимоотношения в различни политически и икономически ситуации, както и на променящи се във времето нравствени ценности.

Професор Пенев не скри вълнението си пред попинци и се върна в детството си, когато е посещавал дома на дядо си Ангел – един от главните „герои” в книгата – необикновена за времето си личност, нетипичен представител на добруджанската общност. Той е имал жестоката участ да бъде заточеник в Молдовата преди век, заедно с хиляди други добруджанци. За да имаме след сто години обещанието на неговия предан внук да финансира плоча на всички с неговата злощастна съдба в края на Първата световна война.

В разказа му намериха място със самостоятелно звучене думи като „Дунав и кошара; хумор, веселба и любов към реката; взаимна обич, чувство за свобода и дълг; фолклор и песни, истински като старото попинско вино, с вкус, изчистен от филтрацията на вековете”. И други, на пръв път познати понятия, но като че ли чути за пръв път, изпълнени с ново съдържание. 

  

Заслужили поздрава на местната фолклорна група, както и на гости от село Проф. Иширково, където е преминал трудовият път на неговия баща, самодейците на което заедно с попинските си посестрими и събратя ще получат „награда” – видеозаписи на песни, които знаят все още само днешните добруджански баби, за да бъдат предадени на внуците в автентичен вид.

За финал организаторите на своеобразния празник на село Попина бяха оставили своята приятна изненада – те дариха с пълна гребенска народна носия госта си, запомнил и пресъздал в 6 разказа, поместени в книгата, уникалността на селото, с чийто дух на непокорност и усещане за различност е закърмен, за да успява в живота. Включително и в името на онова велико патриотично чувство, което, по неговите публични признания, задължително избуява в кръга на семейните празници на Тодоровден и Гергьовден.

Тогава всички се обличат в народни носии (той винаги пременен в добруджанска носия – досега в иширковска, а отсега нататък – не само за разнообразие, но и за потвърждение на родовата връзка – и с попинска), за да покажат вярност към родова памет и скъпи семейни спомени, скътани в поместените и в книгата фотоалбуми, подплатени с прилежно изготвено родословно дърво. За ефектите от които в съзнанието на съвременниците ни говориха още Любен Гайдаров - дългогодишен физкултурен деятел, Юлия Василева - началник на отделя на „Държавен архив” в Силистра, както и самодейката Теменужка Кюшелиева, певицата Елена Великова от село Проф. Иширково, автор на сборник с 365 добруджански песни и на аудиокасета с 61 акапели. В празника на село Попина участва председателят на Общински съвет Ситово г-н Станчо Арсов, изразявайки съпричастността на местните власти към подобни родолюбиви инициативи.

Встъпително слово на Илия Равалиев при представяне на книгата „Три рода” на Любомир Нетезилов и Господин Великов в село Попина                                                        

Скъпи представители на Нетезиловия род, уважаеми господин председател на Общинския съвет Ситово, драги съселяни и гости на Попина, дължа да споделя, че се докоснах до тази книга със задоволство, любопитство и желание. Задоволството бе породено от обстоятелството, че тя вече е преминала от състоянието на една идея, на една цел и стремление в интелектуален продукт, който носи в себе си определен заряд. Какъв е той? Каква е неговата мощ? Как ще се възпламени? Накъде  ще се насочат остриетата на ударната му сила?

Това бяха ония психологически тласъци, които подклаждаха любопитството и зареждаха желанието ми по -скоро да надникна в книгата, да пребягам задъхано по книжните полета, затворени между яката й подвързия, а след това  да си отдъхна и  я прочета задълбочено. И го направих. Бях удовлетворен и няма да преувелича, че се почувствах духовно по-богат.

Може би идеята за  съставяне на родословно дърво, за проучване и написване на хроника за Нетезиловия род е възникнала далеч назад във времето. Може би. Но как, кога, при какви обстоятелства  и какви са подбудите за  това могат да споделят само потомците на Ангел Пенев Нетезилов.

Аз научих за тая идея преди десетина години, когато ойконимът  Попина  и названието за селищна принадлежност „попинци” измести темата на един разговор  и член от Нетезиловия род сподели, че проследяването на нишката на този род във времето е поверено на Господин Великов – учител от село Проф. Иширково. Дадох съгласието си при необходимост да му бъда полезен в тази отговорна и нелека, но полезна работа.

Краеведските му проучвания започнаха още в средата на шейсетте години  на миналия век. Резултатът от тях започна да се появява  по-чувствително едва в началото на настоящото столетие. Той е заключен между кориците на 11 книги, в това число и в по-голямата част от тази книга, която ни събра в културния дом на Попина (бел. ред.-читалището).

С времето споменът за споделената идея за написването на тази книга избледняваше, но не изчезна от съзнанието ми. Той проблясваше почти винаги, когато преминавах покрай Нетезиловите дворове, покрай т. нар. лесопарк в Попина, където някога са били Нетезиловите хамбари или пък когато срещнех и разговарях с някой от потомците на нетезиловци. Проблясваше и пак се скриваше, засипан от ежедневните ми грижи и преживявания.

И така до това лято (2016 г.), когато бях поканен с още двама попинци – Иван Минчев и Любен Гайдаров, да присъствам на представянето на книгата в Силистра. Идеята е станала реалност. Поемайки книгата в ръце, бях изненадан от обема й, от луксозната й подвързия и най-много от нейното съдържание. Проследяваше се развитието във времето не на един, както очаквах ,  а на три добруджански рода. 

Отделно в края й  шест разказа хитро  се гушеха под красиво извезани воали от фина материя. Стотина снимки се бореха да задържат по-дълго върху себе си погледа ми. Снимки на хора, от които една част лично познавам, с които съм общувал и работил, други ми напомнят за мъже, жени  и деца, с които по някакъв повод съм бил в някакво съприкосновение.

Трети са непознати, които упорито не желаят да  отмина незабелязано, било то заради красивите им одежди, усмивката, топлия им или суров поглед. Снимки на хора, живели в различно време в рамките на два века. Какво богатство от човешки образи, доловени от фотографа в един миг от определеното им време да обитават Попина, Добруджа, България и извън нея.

А аз очаквах да открия в книгата само родословното дърво и хрониката на Нетезиловия род. А то...Някои от вас вече са прочели  книгата. На други им предстои да сторят това.Трети по някакви причини ще пропуснат да се потопят в нея, но съм сигурен, че ще я разлистят. 

Бих казал, че и това ще бъде  полезно. Най-малкото, което би се случило, снимковият материал да ги предизвика да възкликнат: „Я-я-я, ама и той ли е от Нетезиловия род! До днес не знаех това!” Книгата поражда размисъл и настроение, събужда спомени, провокира мисълта, води до изводи, разбунва  чувства, чието излъчване ни води неусетно и умело в пространството на безкрайния мажор, или в диапозона на безмерния минор.

Мажорните и минорните чувства, които ни съпътстват при четенето, понякога се  преплитат, сблъскват се и взривяват, и като се възпламенят в сърцето ни пораждат ту симпатия и съчувствие, ту гняв и нещо по-силно, дори като буйните и мътни  пролетни води на Дунава ни отвличат в морето и световния океан на живота, за да ни подскажат, че всичко, което е ставало, става и ще става там, било е и тук, в Попина. 

Само цветовете и нюансите  по палитрата са ту прекомерно сгъстени и наситени, ту избледнели и едва проблясващи. Сред общото е и частното – онова зрънце от общия световен куп, зовящо се Попина, а в него и оная малка частица, наречена Нетезиловия род. Малка, но корава и борбена.

А защо в книгата се проследява пътя на още два рода?...Това ще попита оня, който още не знае за какво става дума.  Защо ли?...Книгата  е замисъл  на Любомир и Даниела Димитрови Нетезилови. Те са решили да запазят за потомството си съхранената в родовата им памет информация  за всичко онова, започващо от корените, и се стигне до клонката на родословното дърво, на което те са стъпили.

Тази клонка ние назоваваме Димитър Нетезилов, когото от обич,  и за още нещо, попинци наричат Митко. Стабилна и яка клонка, но недостатъчна за здрава опора и ново разклонение в бъдещето. И тук повеят на времето сплита в тая клонка още една, чиито корени са в недрата на Ваниковия род и на Мангозовия род. По майка Дачка Савова – съпругата на Димитър Нетезилов  е от Ваниковия род, а по баща е от Мангозовия род. 

На трите рода – Нетезиловия, Ваниковия и Мангозовия, се крепи и ще се развива напред родословието на децата, внуците и правнуците на Любомир Димитров Нетезилов и на Даниела Димитрова Нетезилова –Костадинова.  И не само на тях.

Два рода – Ваниковия и Мангозовия. Тяхната съдба не се отличава много от съдбата на десетките, на хилядите  български родове,  понесли на плещите си тежестта и грижите, съпътствали народа ни и особено на нас –добруджанци, повече от два века от днес назад. От там, от далечната 1805 година, започва родовата хроника на двата рода, тръгнали от Ксанти в Беломорска Тракия , за да стигнат до Тулча в Северна Добруджа и обратно до Калипетрово, а от там до Проф. Иширково, Ястребна и други села в  Силистренско и България. 

Дълъг път, продължил повече от три десетилетия.Това е изсмуквало, но не е изтощило жизнената мощ на двата рода. Правело ги по-устойчиви и борбени, по-издържливи и единни в битката за съществуване и съхранение на ценностите, с които са закърмени.

Надявам се, че ще ми разрешите да се отдалеча от тия два рода, за да можете   сами да пропътувате заедно с тях пътя им от началото на деветнадесетия до началото на двадесет и първия век. 

Нали не забравяме, че днес тук ни събра Нетезиловият род. Голям добруджански род, оставил отпечатък върху цялостното развитие на Попина. Ние  живяхме и живеем в Попина с някои от потомците на този род. С други се срещаме рядко, инцидентно извън селото ни. Познаваме в повечето случаи само външния образ на децата и внуците на дядо Пеньо Нетезилов.

Кой пряко, кой косвено е придобил представа и  за  техните личностни качества. И толкова...Книгата ни дава възможност да навлезем през официалния вход в Нетезиловия род. Широко отворена в това отношение е вратата на оная издънка от рода, която води началото си от Михаил Нетезилов, когото всички познаваме като Ангел Нетезилов.

Родовата памет за Нетезилови се лута  в началото на деветнадесети век, но здраво се закрепва в нея през 1856 година, в която се ражда Тодор Великов Нетезилов. Той стабилизира и поддържа родовото имущество, чест и достойнство. На шейсетгодишна възраст, заедно със сто и петнадесет попинци и още двадесет и пет хиляди добруджанци,  през 1916 година, е взет за заложник от румънските власти и въдворен в концентрационните лагери в Молдова, където нечовешките условия за живеене, гладът, терорът и болестите отнемат живота на хиляди заложници. 

Неизвестно къде там угасва искрицата и на неговия живот. Оставя три деца – Пеньо, Мита и Тодора. Мита е съпруга на учителя Йордан Караиванов. Тодора е майка на Кирчо, Кольо и Тодор Крайчеви, известни в Попина като Тодоракиеви.

Пеньо поема кормилото  на по-нататъшния ход на Нетезиловия род. Драматична е съдбата на сина му Ангел,  по рождение Михаил, Нетезилов. Тя добре е известна  на по-възрастното поколение  попинци. Книгата ни запознава с подробности в личния му живот.  На този фон разкрива и политическия живот в страната ни през четиридесетте, петдесетте и шейсетте години на миналия век, и тяхното отражение в Попина, а също така и механизмите за прилагане на властта конкретно в селото ни. Не зная дали има човек в тази зала, който да не знае кой е  Митко – Димитър Нетезилов.

Наричам го така, за да го отлича от чичо му Димитър Нетезилов – един успешен и справедлив кмет на Попина в средата на четиридесетте години на миналия век. Трябва да си достатъчно упорит, настойчив, борбен и издържлив, за да изживееш юношеските години на Митко и на брат му Васко Нетезилови. 

Вероятно трябва да си достатъчно трудолюбив,предвидлив и вглъбен в професията си, за да постигнеш резултатите на Митко като зоотехник в Иширковската  община от началото на шейсетте до края на осемдесетте години  на миналия век. Може би и достатъчно скромен като него, за да не парадираш с високите правителствени отличия и награди за получени високи резултати в пряката си работа. 

Всичко това вероятно би било по-различно, ако до него не бе верният му съюзник и другар в живота – съпругата му Дачка Савова. А внуците на дядо Ангел? Уважавани и способни лекарки, обичана от децата учителка, професор в Руската, а сега и в Българската академия на науките. Днес те дойдоха при нас. Заедно сме...

Навярно гледайки ги отгоре, от отвъдното,  дядо Тодор Великов Нетезилов  скрито, но доволно се усмихва и загръщайки се по-добре с големия си овчи кожух, с който ни гледа от снимката си в тази книга, се отдава на размисъл защо той и още 25 000 като него – цветът на добруджанския народ, бяха там, в студените и пълни с въшки землянки в земята на Молдова...

А ония шест разказа, сгушили се в края на книгата, мълчаливо ни очакват да се докоснем до тях. Почакайте!.. Помислете…Преценете готови ли сте да навлезете там. Опасно е, но нека да опитаме  макар че знаем, че ще бъдем пленени  и приковани в прегръдките на магическата сила на словото, която хитро и дяволито ще си играе с нас и без да разберем  ще ни води все по-напред и по-напред докато не стигнем, останали без дъх, до последния слог.

Шест разказа, които са достатъчни да извадят на показ литературния талант на Любомир Нетезилов. Героите му са действителни хора –дядовци, баби, чичовци, майка и баща, а между тях и той.  Действието в разказите се развива в конкретна, позната на читателя обстановка – Попина.Това  предава на разказите мемоарен оттенък. Те ни напомнят за стила на изложение на големия български писател Тодор Генчев Влайков в произведението му „Преживяното”.

Авторът съумява да ни въвлече във повествованието си. Чувстваме се не като странични наблюдатели, а като участници в него. Речта му е стегната, пестелива и образно емоционална Той умело жонглира с богатството на родния език. Добре познава както откъм синтактичната страна,така и лексиката на гребенския говор, характерен за Попина, и го ползва, когато е необходимо, за  да охарактеризира по-пълно героите си. Това прави разказите му по-близки и въздействащи върху нас – попинските читатели.

Токът на речта му е ту забързан, динамичен и експресивен, ту забавен, плавен и уравновесен в унисон с обстановката, в която действат героите му. Хуморът е средство, с което той  умело си служи за изграждане образа на персонажа на разказите си. Обстановката,в която действат героите му е свързана с бита на добруджанци.

Питам  се къде ли е писал разказите си Любо? В далечната Москва или в София. НЯкак си долавям, че мястото, където го осенила музата му, е далеч от родния край. Но независимо къде е ставало това, от тях лъха носталгично чувство, което ту заглъхва, ту се усилва като ураган, който отначало нашепва, а после вика с пълен глас – Попина,  Иширково, Добруджа…

В един от разказите си Любомир Нетезилов се обръща към вътрешното си аз и се опитва да направи равносметка към кое от двете села Попина и Иширово храни по-големи симпатии, кое има по-предно и лично място в дълбините на сърцето му и някак си неуверено споделя, „че с времето победата ще се усмихне сякаш към Иширково.” 

- Не!.. Не, професор Нетезилов.  Към това заключение ви води разума, може би някаква равносметка, а сърцето ви, чувствата ви  викат и зоват: Попина, Попина, Попина!...

Когато в разказите си се позовете на спомените, свързани с попинската действителност, се чувства  как перото Ви заиграва в ръцете ви, галопира по листа, речта ви става задъхана и динамична. Това е така, защото ръката Ви се задейства от силното енергийно поле,което излъчва попинската шир, водата  в коритото на вечния Дунав и от буйния свободолюбив характер на попинци , на Нетезиловци.

Така е, нали !...В заключение ще припомня, че за нетезиловци – дядо Тодор, бай Ангел, баба Гина, бати Митко, бати Васко и Дачка Савова можем да прочетем още много. Ще ги открием в „Добруджански разкази”  и „Босоногият и времето” на писателя Стефан  Поптонев, а също така и в Кондиката на Силистренската община, съставена и издадена от Юлия Пецова- Кюшелиева.

В един компютър зрее една друга книга, на която съм дал работно заглавие „Последните години на Силистренското педагогическо училище”. Там той си припомня и за Дачка Савова като комсомолски секретар на трети „в” курс и като секретар на ученическия комитет в това училище. Да, тя бе личност. Човек с голямо сърце. Пряма, откровена, загрижена и справедлива в отношенията си с хората. Затова те я уважаваха, търсеха и обичаха. Книгата е  пред вас...