Духът на няколко цивилизации живее в музеите по българското Черноморие

В първите дни на м. октомври т.г. екипът на Регионален исторически музей Силистра с директор Николай Тодоров проведе своя традиционен през последните години пътуващ семинар по места в страната, където има известни, но и недостатъчно познати исторически, природни и културни забележителности. Целта на четиридневното пътуване е запознаване с тях и обмяна на информация и опит с колегите им от музеи, галерии и традиционни български обители.

Включително и с идеята да запознаят заинтересовани страни от други краища на страната с исторически и туристически обекти, характерни за Крайдунавска Добруджа. Тази година маршрутът бе изцяло по родното черноморие (Черно море „държи“ 1/853-а част от водната част на света) – Шабла, Каварна, Девня, Балчик, Несебър, Созопол, Поморие, Бургас и Резово, където е най-югоизточната точка на континентална Европа, за което свидетелства специална крайгранична пирамида от мрамор.

Над нея гордо се веят огромни знамена на Република България и Република Турция, разделени на това място от една малка река, носеща името на село Резово, до което доскоро се пътуваше с открит лист, защото бе строго охранявана гранична зона. Днес е спокойно място с 28 постоянни жители и с много туристи през лятото, включително и желаещи да се разходят по алея „Европа“, водеща до морето и до виртуалната водна граница.

Добавете надпис

Всичко това е една неповторима възможност за кратко време да се усети полъхът на миналите времена, оживели в експозиции, археологически руини и изложби, заслужаващи внимание от познавателна и развлекателна гледна точка.

Край морето в Шабла (най-вероятно идва от думата чапла, но има и други варианти за произход на топонима) пред погледа на посетителя оживяват на едно място разкопки от времето на Юстиниан, на които са работили и силистренските археолози проф. д.и.н. Георги Атанасов и Кристиан Михайлов. Редом със строяща се естакада и с голям фар, който е най-високият в България и най-старият автентичен действащ маяк в Черноморско-средиземноморския басейн, разположен на най-източната точка на нашата страна. 

Заедно с района на Калиакра времето тук пази спомен за близкия до българския царски двор влашки владетел Мирчо Стари и за славни генуезци, както и за император от Свещената Римска империя Сигизмунд.

Впрочем, някъде тук е имало български град, който последен пада по османско владичество. В района е и емблематичното за гагаузката общност село Българево – наследник на предци от кумански родове, оставили ярки следи в управлението на българската държава преди десет века. Защото става дума за етнос загадка – убедени християни, дали потекло на царските ни фамилии, но с присъствие още при владетелите на унгарци, власи, та дори и от полския кралски двор.

Друг забележителен град в българската история е Калиакра, който с най-дълбоката си вдаденост в морето превръща крепостта в неповторима възможност за трудно пробиваема отбрана. След разкопките личат останки от мощна фортификация от 4 в. През 10 в. българите оживяват района, надграждайки византийските крепости. Три века по-късно Теодор Светослав сече монети, който факт допълнително полага слой възторженост върху един от най-митичните ни градове (Карабуна, Карвуна – черен геран).

Това е районът, където минава известният древен римски черноморски път Виа Понтика от Константинопол до района на Томи/Констанца – днес това е наименование на един от главните миграционни птичи маршрути от Европа до Африка. Сред руините от три строителни периода има останки от 4 църкви от 14 в. Тук са намерени най-скъпите накити с 24-каратово злато. За отбелязване – в онези векове за половин век районът е сменил поне 6-7 пъти своите владетели. 

Ранновизантийската скална църква на нос Калиакра е една от най-запазените в момента у нас и по света, ползвана включително за склад и обор при османците, но днес аранжирана в подходящ за туристи и поклонници музеен вид. Датирана е към 4-6 в. от времето на древния град Акре, когато мястото е било в стопански възход. Предполага се, че старинната черква е възродена за нов живот при Второто българско царство, когато става издигането на града в столица на Добруджанското деспотство. По темата силистренският археолог проф. Георги Атанасов е  писал още през 2009 г. в  издадената във Велико Търново негова книга „Добруджанското деспотство“.

Археолозите и историците не пропускат да отбележат, че районът е силно земетръсен – примерно веднъж на 300-400 години трусовете са унищожителни, което повлиява на състоянието на наличните градежи. Засега последното е от 1880 г., оставило в някакво състояние до 1/3 от някогашната инфраструктура.

В древността, векове по-късно, а и днес град Балчик е сред населените места у нас и на Балканите, където е кипял живот и има забележителна нишка с времето от годините на гръцката колония с център Дионисополис. За да се превърне в уникално преживяване посещението на новия музей, посветен на храма на понтийската майка на боговете Кибела, действал близо 6 века, преди да бъде разрушен при император Валенс (364-378).

Това е едно от най-големите открития през новия век, тъй като става реч за най-забележителния храм, възвърнал се в българското историческо пространство през последните 120 години. Над 20 надписа, от които един единствен е на латински, свидетелстват за събития и ритуали от 2-3 в. преди Хр. насам.

За този обект историците казват, че е доказателство за съществуването на езическите култове до почти края на 4 в., когато са забранени и ритуалните сгради на езичниците са предадени на християните. Покрай визуализацията на храма в чест на изначалния култ към майката се отваря темата отново за земетресенията край морето и конкретно около Балчик. Примерно за това от 545 г., когато се издига 20-метрова вълна и помита всичко наоколо, отнасяйки почти всички материални достижения в морето. 

Град Марцианопул (днешен Девня), кръстен на сестрата на император Траян, е едно от селищата, заедно с Дуросторум, появило се на картата на Римската империя след победната за римляните битка при Тропеум Траяни в близост до Силистра. 

За величието на някогашната столица на Долна Мизия и на Мизия Секунда близо 20 века по-късно „говорят“ разкопки на градската инфраструктура, както и единственият в България и в близките страни Музей на мозайките, създаден преди повече от 30 години върху останки от римска вила с 21 помещения, и притежаващ експонати с обща площ над 3 000 кв.м.

Градът  се е самоуправлявал с градски съвет и с народно събрание, бил е и митрополитски център. Тук са сечени монети и преди да бъде окончателно изоставен през 7 в., е имал втори възход при император Диоклециан. Районът разполага със 17 карстови извора с постоянна температура на водата (18 градуса), за чието вълшебство се говори от векове. 

И още една запомняща се „подробност“: в миналото градът е бил 100% водоснабден и с канализация, за разлика от днес. Може би защото в продължение на три години оттук император Валенс управлява империята. В Марцианопул е една от двете  оръжейници на римляните (другата е била в Константинопол). През 1925 година е открита най-голямата колекция от 100 000 римски денари, но нито един от тях не е останал на разположение на девненци.

Град Бяла е сред най-популярните сред българите курорти от близкото минало, а днес все повече е не само туристически, но и исторически център, защото вече разполага и с музей на открито. При това разположен на т.нар нос, вдаден в морето, завършващ с малък фар. Доскоро това бе територия на военно поделение, където в продължение на няколко години са правени археологически разкопки. По проект, осъществяван под ръководството на доц. д-р Валери Йотов, са разположени възстановки на вътрешен и външен град, на некропол.

Преди 4 години стартира проектът за консервация, реставрация, експониране и социализация на античното селище и късно античната крепост на нос Свети Атанас, за да бъде посещаван годишно по 25-30 000 души по данни от последните две лета.  С европейски средства и съфинансиране върху 40 дка са показани 10 пана и няколко обекта, вкл. действаща винарна, ранно християнски комплекс с базилика, кръщелни, пещи за керамика и др. Разрушаването на крепостта се датира към аваро-славянското нашествие през 614 г. по времето на император Ираклий.

В онези времена Бяла е малко пристанище, ориентирано по търговска линия, съдейки по намерените огромни керамични съдове (питоси) за съхраняване на храни и стоки, на някои от които има и надписи с многозначителното „Господи, помагай!“. „Тук се намират обекти, които са малък учебник по християнство“, твърди проф. Атанасов, който е работил по различни проекти с доц. д-р Йотов.

Град Бяла разполага и с неголям музей, в който сред най-ценните експонати е мраморна олтарна маса – свещеното за християните място, за което има поверие, че ако се счупи трябва да му се направи виртуално погребение. Впрочем, това се отнася за всяко сакрално място, твърдят посветени в темата. В миналото всеки град е имал свой епископ, но в Бяла е първата епископия, чиято резиденция е открита, при това и с пръстени на духовния й водач.

Несебър е един от най-старите и най-богати градове на територията на днешна България, датиран като начало от 5-6 в. пр. Хр., и в който има руини от над 10 църкви, от които най-запазената е от края на 10 и началото на 11 в. и носи името на св. Стефан. Стенописвана е до 1599 г., за да се превърне в христоматиен пример за поствизантийско изкуство, което личи от възстановката, направена през 2010 г. благодарение на гръцка фондация. Единият от зографите е бил от о. Патмос, един от дванайсетте гръцки острова, известни като Южни Споради.

Друга внушителна забележителност е църквата „Света София“, т. нар. Стара митрополия, разположена на предполагаемия стар център на града. Тя е катедрален храм на Месемврия в годините на Средновековието. Част е от списъка на Световното културно наследство на ЮНЕСКО и е един от Стоте национални туристически обекта.  

Животът в този град не е прекъсвал от 27 века. До 15 в. преминава ту във Византия (550 г.), ту в България (200 г.). Хан Крум пръв от българските владетели завладява някогашната Месемврия. Налична е една от най-богатите в света теракотени колекции.

Под османско робство пада през 1453 г. и е сред последните с тази участ. Музеят в града дава възможност да се види уникална икона на Богородица от 1342 г., чийто оригинал обаче е в НИМ София. Тя е част от комплект икони, които са сред най-хубавите по черноморието.

Созопол е градът съсед, който като колония през вековете се е развивал в бясна конкуренция с Несебър още от 5 в. преди Хр.  В него се пази забележителна статуя на Аполон. В продължение на три века – 15-18 в., в тогавашните български земи това е един от най-големите градове, вкл. със сведения за 700 християнски семейства. Заедно с Несебър и Дуросторум е в топ 3 на градовете, притежаващи големи колекции от керамика.

Архитектурно-исторически комплекс „Южна крепостна стена и кула” е в процес на изграждане по проекти на Фондация „Созопол” от 2003 г. насам. Заема панорамна алея като част от Археологически резерват „Античен град Аполония” в стария Созопол с достъп за хора със специфични физически възможности. Възстановката на градежа е направена с автентичен каменен материал, взет от депото на музея.

Град Малко Търново някога е достигал до 10 000 души население, тъй като е имал мраморни кариери, бил е център и на рударството, но днес населението му е под 1 000 души. Въпреки това във великолепния му малък център се усеща дух на старина и на някога заслужено самочувствие да си разположен в сърцето на Странджа планина, която цялата е резерват (20% от флората и фауната тук е неповторима). Според траките, това е „страната на планинския връх и на морската вода“. Землището на общината е известно също с множество долмени, скално-изсечени светилища, селища и могилни некрополи (от 10 могили само една е разкопана).

Най-известният паметник на древната тракийска култура в района, разкрит на 65-70% - надстрояван от траки и дострояван от римляни, е светилището в местността, наречена Мишкова нива, част от голям комплекс по левия бряг на Делийска река в непосредствена близост до държавната граница с Република Турция. Според http://rock-cut.thracians.org/: „Състои се от крепост на върха Голямото градище (б.а.-със своите 710 м надморска височина това е най-високият връх в българската част на Странджа), рудници в подножието му, могилен некропол, укрепена крайградска вила от римската епоха, както и от т. нар. Голяма могила. Комплексът е известен още от началото на 20 век и първоначално е съобщаван като светилище на Аполон, заради надписите, пренесени от обекта в града.

Този тип свещени места – на реални или митични прародители, почитани като херои – са познати отлично в цяла Югоизточна Европа, но този в м. Мишкова нива е най-големият и добре запазен. Те са били организирани около стари гробни съоръжения и около тях се оформял некропол. Обикновено тези херои прародители са почитани наред с или в свещената територия на светилище на бог“.

Животът на култовия комплекс (б.а.-с най-големия намерен жертвеник) може да се разположи между средата на 2 в. пр. Хр. до епохата на Късната античност (4-6 в.). При всичките си преустройства – архитектурни и функционални, комплексът остава свидетелство на тракийската орфическа вяра в енергийното безсмъртие и един от най-популярните паметници на древната духовност в Югоизточна Европа.“ Той е своеобразен храм на слънцето и луната. В неговия център не могат да влизат обикновени хора, а само служители на култа, поради което за техни нужди са намерени наоколо руини от жилищни постройки.

Дотук се стига трудно, най-често и най-добре с подходящи машини, осигурявани от Туристически център Малко Търново, тъй като достъпът не е лесен по планински пътища, вкл. изкачващи височини. До преди две десетилетия районът, а и Странджа като цяло са почти непознати за туристите. Вече са на разположение 15-20 маркирани екопътеки и от 2-3 години интересът е повишен, но и по още една причина.

В близост е още една не толкова все още популярна туристическа дестинация – гробницата на полуобожествената екипетска принцеса Бастет, допълваща представата за Странджа като планина, превърнала се в дом на различни религиозни култове. Смята се, че е дъщеря на Озирис и Изида, но можело да е дъщеря и жена на бога на слънцето Ра.

Преди около 40 години още по времето на Людмила Живкова като лидер на българската култура, започва една неизвестна за широката публика експедиция с разкопки в този район, вървейки по пътя на една иманярска карта и следвайки легенди, свързани с рудници, останали от древните траки и римляни. 

От мястото, където според някои се намира гробница на богинята Бастет, започва водопровод, отиващ до гореописаното тракийско светилище. Няма сведения да се е стигнало до някаква сериозна същина в резултат на направените разкопки. Говори се обаче, че върху скалния масив има човешка намеса – примерно една четвърт.

Друг естествен скален ансамбъл, който се родее с този от Мишкова нива, има обща площ от 8 дка и се намира също в района на Малко Търново. Нарича се Бегликташ (името е свързано с данъка, плащан с добитък по времето на османската империя) и е едно от най-големите древни тракийски мегалитни светилища у нас.

Изграден е от сиенитни блокове с различни размери и форма след сферично изветряне на скалите на Росенския плутон. Едва от 2003 година насам, две години след направените разкопки, става възможно посещението на този интересен обект на културния туризъм, тъй като през 70-те и 80-те години на миналия век това не е било позволено: теренът е бил част от Ловна резиденция „Перла“ край Приморско. В комплекса има и атрактивно-занимателни моменти, като преминаване с пречистваща цел през тънък процеп между два огромни каменни къса.

Чорбаджийската махала в град Малко Търново е един от най-интересните етнографски кътове на България, който не е достатъчно известен, макар да е уникален, поради което заслужава да бъде разгледан. Къщите са на фамилия Дякови и в тях се предлагат музейни експозиции, свързани с природа, археология, иконография и етнография (обединени в един музей, носещ името на проф. Александър Фол).

В някои от тях се оглежда патриотичното минало на този български край, в който в продължение на векове се е развивало скотовъдството, както и добивът на мед, желязо и гранит. Експозицията отваря темата и за униатството – форма на католицизъм, навлязла в малкия град, благодарение на което у нас се е служило на български език още преди признаването на православната екзархия.

Тогавашната малкотърновска интелигенция е учила в Истанбул, Одрин и Лозенград, поради което се е повлияла да приеме католицизма. Като става дума за религии, в района е известна и Странджанската иконописна школа (наследник на Тревненската), оставила множество шедьоври по многобройните параклиси в района, наричани от местните манастири, без да имат подобен статут на обители. Иконите са с много злато и с преобладаващи два цвята – тъмно червено и тъмно зелено, а образите са изпълнени с живот.

В една от къщите посетителите могат да се запознаят по-подробно с две странджански етнографски емблеми –  белия кукер и нестинарството като носител на местната шаманска традиция, предаваща се на родов принцип.

През последните две години най-добрият за живеене български град – Бургас, се прочу и с най-новата си туристическа забележителност – о. „Св. Анастасия“, където по проект бе създадена инфраструктура – интерактивен музей, билковарна „Лекарна“, църква с основа от 1772 г., ресторант „100 години назад“. Заедно с фара на острова и с вкаменения кораб, за който има специална легенда, както и с т.нар. кладенец на желанията, той привлича по 40 000 туристи всяка година при предварителен разчет за четири пъти по-малко посетители.

А става дума за площ от 7,5 дка и за отстояние от 40 минути по вода с кораб от модернизирания порт Бургас. До преди няколко години до острова, носещ името на светица лечителка, са идвали предимно рибари и бохеми. Изключват се периодите преди 9 септември 1944 г., когато тук е имало на няколко пъти политзатвор с карцер, но за сметка на това стилна мултимедийна експозиция припомня за онези времена, предшествали назоваването на острова „Болшевик“.

Известно е, че цар Фердинанд е искал да превърне острова в своя резиденция, но тогавашните народни представители не се съгласили. Едва през 1975 г. до острова достигат ток и питейна вода по специални тръби, а от две години има соларен панел към лампата на фара, обслужван от петима пазачи и...куче.

Любопитна подробност за силистренска връзка – управител на острова е Павлин Димитров – наполовина силистренец, а сред работещите в момента на острова, действаща туристическа дестинация от април до октомври, е учителката по професия Радка Йовкова, сега пенсионерка.

Подобно на всички черноморски градове, в град Бургас също е развито музейното дело – под обща административна шапка са четири експозиции, като археологическата от тях е от 1990 г., но е обновена преди две години, като може да се похвали и с уникални притежания. Дава пространство за изява и на гостуващи изложби – една от последните от тях са копия от предмети от съкровището, свързано с хан Кубрат в Украйна. На практика то съдържа 800 предмета, като най-ценните от тях са в Санкт Петербург.

Край село Малая Перешчепина в Новосанжарски район на Полтавска област преди повече от сто години пастирчета попадат на съкровището, което населението разграбва, но после експонатите, вкл. мечът на Кубрат и три ценни пръстена с монограми, са иззети от властта. Пълното научно издание, посветено на богатството – 25 кг злато и 50 кг сребро, свързано с българската история, е направено едва през 2000 г., а повече от половин век преди това не е имало публичност на нито едно изследване.

Наричат Балканите „барутен погреб на Европа“, кръстовище на народи и култури, както и място, за териториите и цивилизационните натрупвания на което продължават да се борят различни държави и етноси. Неизменна част от близо 30 века насам от този процес е Черно море – едно водно пространство не толкова голямо като размери, но важно в стратегически план, поради което е наричано още и „ябълка на раздора“.

По крайбрежието на черноморието от векове са се развивали колонии и държави, повечето от които са оставили трайно своите следи в инфраструктурен, културен и религиозно-култов план, чието проучване ще продължава и в бъдеще. 

Защото изровеното от паметта на времето и от пепелта на земята носи не само информация за отдавна отишли си векове, но и сведения за народите, населявали тези земи. 

И в този смисъл за съвременния човек е добре да хвърли око на експонираното в създадените археологически и културно-исторически резервати, каквито са музеите, вкл. и на открито, за да разказват за тях на всички, проявяващи интерес към  миналото на човешката цивилизация.

Йордан Георгиев